Банко П. Банков

Пред нас е „Неделен човек”, трийсет и деветата поетична книга на стихомайстора Георги Константинов. Разделите подмамват с недоизказаност, „Все този първи сняг”, „Седефена броня”, „Ние, синко”, „Орлови нокти” - като шахти към рудници, криещи надежда и тревога, обич и несъгласия.

Лаконична равносметка за жизнен път, сплавен с творчество. Опитомени думи запладнени около пастир, който умее да извади от тях дълбочинен смисъл. Ние сме догаждали смисъла, тревожил ни е на сън, но нямаме поетовата вълшебна цафара, да скупчим думите така, че да разчетем посланието.

Когато анализираме творчество на колега, неизбежно го представяме през нашия поглед, оценяваме у него онова, за което имаме сензори. Така попадаме в капана на вечния спор между материалисти и идеалисти - обективност ли е светът или за отделния индивид той съществува като отражение в съзнанието ни и си отива заедно с нас.

В новата си стихосбирка „Неделен човек” Георги Константинов лаконично изразява тази философска дилема:

„…Тук, вътре в себе си усещам / звездни бездни… / Ако умра случайно - всичко, / всичко ще изчезне!…”

Затова е съществено не как анализатор преценява стиховете на поета, а как именитият ни съвременник, буден общественик и литературен покровител на младите вижда нас чрез себе си в новата си поетична книга, какво ни подсказва.

Защото Константинов умее по високохудожествен начин да превежда абстрактните философски въпроси и космически страхове в откровен до болка, задушевен разговор с редовия читател, поданик на делника.

„…Облаците неспирно сменят своите очертания / като древни континенти в синия океан - / само за няколко мига Евразия се разпада на Европа и Азия, / Америките са танцуващи острови, / върховете хлътват в синевата, / подножията стават върхове… / Сякаш гледам на забързана филмова лента / менящите се през миг карти на света / нищо установено, нищо трайно в природата: / …А пък аз, мислещата мравка, / наивно мечтая за трайно място в човешката памет…”

Мислеща мравка, стъписващо вярно напомняне в гълчавата от суетливи гласове „аз, аз, аз!” Всички сме мравки, но колко от нас са смирени, са мислещи, пред космическото величие на вселената?

Константинов е дарен с ухо да чува внушения на първосъздателя, който и да е той, да долавя честоти извън делничния ни понятиен диапазон, да ги споделя с нас, за да укроти амбиции и внуши спокойствие, да изтрие сълза, да роди усмивка, да ни примири с тревожещата ни безкрайност на време и пространство.

Емблематичен творец, не че няма други таланти, но той е от по-рядко срещаната порода на почтените таланти, пример за гражданско поведение, за сила на характера - да преосмисли с години бранена позиция, да провиди нова посока и да я защитава, когато други ентусиасти срамежливо я изоставят.

Впечатлява с учудващо плодоносен творчески път. Поезията му не е протуберанс, младежко изригване и след това - дълго смъкване по надолнището на рутината, кичене с прашни лаври. (Каквато беше съдбата на популярни поети от натрапвани пролетни поколения).

Напротив, стиховете му „хващат” безотказно и съвременния читател, станал гражданин на света, будят кога бяла, кога - горчива завист, защото са пример за непрестанно смислово и емоционално обогатяване. До елинска голота.

Поетът - председател на Съюза на писателите Боян Ангелов пише за него: „В своята поезия той материализира и най-фините човешки преживявания чрез опредметяване на словесните пейзажи. Стиховете му, независимо дали носят отпечатъка на римувана филигранност, или са освободени от оковите на класическите послания имат ясно олицетворение и точен адресат”.

Казано по-просто: това е мъдра и в същото време - подкупващо демократична поезия. „Неделен човек” ни води по нагорнището, очертано от предходните сборници „Вълнение в Константинопол” и „Вечно подранил”. В новите си стихове поетът е откровен до беззащитност, ироничен към себе си, надмогнал е ламтежите на гилдията:

„…О, мои приятели!..Навярно сте прави: / „Твоята муза не те изостави!” / Но изостави ме моето здраве. / Шансът паричен - и той се забави. / Нова любов не ме забеляза. / Древен приятел сред път ме заряза. / Всички възторзи мълчат зад баира. / Само аз дрънкам с отчаяна лира. / Моята муза е с мен - то се види… / Просто няма при кого друг да иде!…”

Самоанализът на поета безпощадно се прицелва в билогичното его на всеки от нас. Той не се бои да проговори, когато ние мълчим, да признае, че инстинктът за самосъхранение надделява над цивилизационното лустро, когато се изправим пред неизбежния праг „живот - смърт”.

„…смъртта е смърт. И подир нея / аз страдам, че добрите хора си отиват… / Но някак подло в мен / прокрадва се и радост, че живея..”.

Ще има ли очи някой от нас да не се подпише под това признание?

Достигнал е завидно овладяване на поетичните възможности на българския език, независимо дали разговаря с нас в класически строфи или в безримен бял стихослов. Но при майстори като Константинов дълбокият подтекст подвежда читателят да приема и белият стих като звуково рамкиран. Щедро живописен е в метафоричното завоалиране, в графичното контуриране на словесната картина.

„…На какво ли прилича вулкан, гледан от Космоса? / Искряща факла в земната нощ - вместо изгрев? / Фонтан от виолетова кръв, / бликащ от сърцето на земята - като планетен инфаркт? / Пиратски бунт на огромния син кораб / и - йо-хо-хо! - всичко да започне отначало?…”

Докато повечето надарени поети-съвременници „изваждат” емоционалната или рационална поанта от частната случка или пейзажа, т.е. поетичният им подход е индуктивен, Георги Константинов умее да тръгне от философска или морална абстракция и да я сведе до поетична конкретика; върви по пътя на дедукцията.

„ …във звездна нощ вселената ни вижда - / …горе има милиард свидетели / на всички тъмни сделки и убийства. / Но неща странно ще ви кажа още: / Вселената ни вижда и в беззвездни нощи…”

Той дръзва да надмогне плашещата невъзможност да обемем космоса с представата за спиралната повтаряемост:

„…И човек се запитва - дали в предишна или в сегашна епоха живее? / Светът се завръща към мода бивша, развява барак вехта идея. / Вълни от хора пак се преселват от размирния Изток в богата Европа - / …Дали не ще се повтори и потопът?…”

Вплитането на съдбовни национални и световни събития в стиховете му е надмогнало баналната родолюбивост, патриотичното лозунгаджийство и социалния примитив.

Да си спомним съдбовната трагика, която внушава баладата му за царя-селянин Ивайло, дълбоката емоция, докарваща сълзи в очите от символното преплитане на житейските имена Константин и Елена с имената на владетелите-светци в стихотворението за Константинопол.

Ранява го ограничеността на човешките пориви, крушението на религии и държави, под ударите на млади варварства. Познава света, надрасъл е котловинните ни страхове, само убеден хуманист може да каже за бежанците:

„…През настръхнали граници носят своята драма. / Може би са разбрали, че в днешния свят / между Зло и Добро ясна граница няма. / Но вървят. И не искат да се върнат назад. / Те са мътен поток, отдалече повлякъл / и мъгливи надежди, и гняв спотаен, / който тук би избухнал в миг неочакван - / от внезапна ненавист към чуждия ден… / …Разнородни съдби тук прииждат от изток - / по море и по суша, във жега и мраз. / Бежанска орисия…Но понякога искам / извън този свят да избягам и аз..”.

Знаменателни прозрения. Нравствената ангажираност на поета, строгите му присъди над ежедневните грехове не се нуждаят от многословни доказателства, те са като лемите в математиката. Защото когато търговците влязат във храма, те продължават да бъдат търговци, но храмът вече не е храм.

Константинов предупреждава, потребителското отношение към живота, към обществените задължения води до гротескно възприемане на свободата като наказание, свободата почва да плаши защото е себеотговорност. Той възкликва:
„…Пари! Пари! О, боже! - / Ако на тях си роб - / къде ли ще ги сложиш? / Ковчегът няма джоб…”

Поетът слуша шепота на мирозданието, но не по-малко го тревожи националната ни съдба. Задава къси, нажежени до бяло въпроси -дали ще доживеем народът ни от племе да се превърне в нация?

Докога ще се възприемаме като вечно нещастни, ще се делим на губещи и печеливши, на хищници и тревопасни? Дали България няма да се срине в разделящата ни пукнатина?

Не по-малко изстрадани са прозренията му за стъписващата сила на словото:
„…И все този Йово…/ най-трагичната българска песен. / Отрязаха му двете ръце… / Отрязаха му двете нозе… / Извадиха му двете очи…/ НО МУ ОСТАВИХА ЕЗИКА…”

Константинов не извръща глава от тежката мисия на поета - да въздига подвига, но да жигосва язвите, да разкрива тъмните страни от народопсихологията ни. Това е страхът да се зарадваме на успеха си, защото многото добро не е на добро. Това е завистта към щастливите и неумението да се усетим щастливи в параметрите на собственото си битие.

Това е еснафското самоутешение - че сме поносимо нещастни или поне - по-малко нещастни, отколкото съседа. И затова поетът предупреждава - животът няма втори дубъл, еднакво са ни присъщи радостта и скръбта. И дори когато не откриваме смисъла му, трябва да продължаваме да го търсим. Парадоксът е, че под небето има малко добро, защото само злото е непоправимо. Поправимо, уви , е доброто…

Но той не съди реалния живот, затова, че не е отражение на мечтания свят в стиховете му. Стига му да живее и умира в сътворения от него словесен свят.
„…А словата вироглаво там по своя път вървят. / Може и до вас да стигнат - / днеска, утре, някой път…”

В тази натежала от мъдрост книга, (а познанието е тъга), поетът не може да скрие сърдечната си близост с две от музите, Ерато - на любовната поезия и Талия - на комедията, по съвместителство - и на сатирата.

Но любовното чувство у Константинов не е банализирано, поривът към жената при него е порив към мечтата за съвършенство, а истинската мечта е недостижима. Но макар светлата и безоблачна любов да е фантазия, макар във всяка близост да прехвърчат и искрици неприязън, той напомня:

„… пак сме трепетно заедно - днес и тук. / Цяло чудо е, че не можем един без друг!”

Високото поетично можене на твореца, податливостта му за великото чувство - любов, неподвластно на възраст, я претворява с впечатляваща картинност:

„…Късната любов се промъква в душата ми / като крадец в късна нощ. / Но дали ще намери нещо за крадене / в тази пуста душа? / Май всичко по-ценно / задигнаха предишните ми любови…”

Само намерената близост, споделената далеч от чужди очи обич, могат да ни спасят като вълшебен пръстен в днешната джунгла от хорска злоба, от дребнавости. Сатиричните стрели, връчени на поета от музата на комедията, той саможертвено насочва към собственото си поетично съсловие:

„…Сънуваше, че на света го няма, / че е забравен - даже от приятели. / Усети още по-голяма драма: / отсъстваше от всички христоматии…”.

Критичен е колкото към съсловието, толкова и изповедно откровен относно собствения си житейски път:

„…Правя грешки, не съм светец. / И герой от мене не стана. / Не ме бива и за подлец./ ….Но от мен все нещо остана: / Глад за истина. Блян за любов…”

Забележително в неговата поезия е, че дори когато в редки случаи смисълът ? е дълбоко закодиран в метафори, в подтекстови внушения и усложнена образност, тя неудържимо привлича с недоизказаността си. Така, както, когато човек се надвесва над пропаст, опасната дълбокост сякаш го дърпа.

„…Сред думи грубиянски / живея нов живот. / Превеждам на испански / романа „Дон Кихот”…”

Какво сложно внушение, българската действителност копира рицарски абсурдния свят на вятърните мелници, а поетът, с перото на Сервантес, прави българската вариация на великия роман достояние на света.

Талант, белязан от съдбата да дешифрира послания „с више”, той си остава един от нас, често - трогващо уязвим:

„…И когато говоря, и когато мълча наранен, / знам, че някои хора понякога мислят за мен. / … Те ме мислят - без дълги привети в някое рядко писмо. / Но ми стига това, че сърцето ми в този свят не тупка само..”.

От дълбокия кладенец на тази книга може да се вади още много жива вода. Невъзможно е анализаторът да обговори всичко. А не е и нужно, истинската магия на поетичното внушение е в самотната среща на анонимния читател с поета. Цитирах откъси от стихове, без да посочвам заглавия. Онези читатели, които разтворят книгата, ще открият своя стих, „своя” Константинов.

Затова ще спра до тук с откъс от знаково стихотворение, писано сякаш за всеки от нас, за преживелици на всеки от нас:

„…Боже, в каква суматоха живях! / То не беше живот, а безсънна виелица… / Лудо размесвах невинност и грях, / над тъмни бездни прелитах по слънчева елипса. / Често бях този, който не съм. / Но и когато разкривах сърцето си, / подлата завист ме чакаше вън… / …Дори в любовта си оставал съм сам. / Уж верни приятелства ми изневеряваха. / Ала над всичко минавах смълчан, / скрил своите мисли в гълчавата. / …Но често срещах по белия свят / и много хора, които са истински. / Сигурно с тях и за тях оживях. / Това е всичко. Друго не искам…”.

Идентификацията на читателя с талантливия автор, надникването в разголената му душа, съпремислянето на идеите, съпреживяването на чувствата му, са основанието да се твори литература днес, въпреки инфлационния потоп от графомански думи. За да не бъдем самотни мравки пред безпощадното величие на космоса.

Константинов умее да ни подаде подкрепяща ръка в самотата ни.

Георги Константинов. „Неделен човек”, нови стихове. ИК ПЛАМЪК, 2017