Йордан Калайков

НА ПОЛОВИНАТА ПЪТ- НОЩНО ВРЕМЕ

За кой ли път ранен застига ме нощта.
От утробата на природата - лъчене смъртоносно.
И внезапна самота, и нечакана безпътица
поглъщат половината от моя път.
Тъй - сред оголели клони, безтегловно,
противопоставянето умира бавно.
Огладняло, времето стои,
прегаря оскъдното бяло на деня
и от изгорялото здрачина таи.
Там - от космическата бойница лъч проврян трепти.
Там все тъй животът-колело търкаля се по своя път
и шината му шеметно кръжи
на половината път нощно време.

ЗНАМ ЕСЕНТА КЪМ НАС ТРЪГНАЛА Е ВЕЧЕ

Отдалече, в ранни утрини милувка
с влажен дъх устните докосва.
Сега при теб навярно вятърът
шуми сред бели гребени на вълни.
Аз, облакът със сянка от лъх солен
покривам твоите плата на север,
чак до края на брега смален.
Понесен от спазмите на тръпнещия зной
идвам всеки ден в мисъл въплътен.
Неуловим, весел и лек,
приютил се в теб като в Ноев ковчег.

ПРИВИДЕНИЯ

На дните в коловоза стар,
все тъй, както съм забързан,
къс по къс и мен разкъсва
птицата граблива на времето.
Под стъпките ми слогът на годините
и той дълбае вълчи ями,
а тъй опасно е, когато заспят звездите
да забушува радост окъсняла.
И само в надпревара със слънчевия бяг,
в някой миг пленен отпуска се сърцето.
Ала тогава другият в мен неистово крещи -
на спокойствието центъра къде е?
И когато най-после зазори,
виждам обветрената пустош да умира
сред пукота на ледохода разярен.

ОБЪРКВАНЕ

На житейския градеж в обръча затегнат
понякога пропуква се търпението.
Под слоя на думите студени
сетивата бавно подивяват, а там,
отвъд стените - живее времето. . .
Изстива бавно въздухът в чертога на нощта,
земята топла на хълбок се обръща
и в слана със сребърна коса
душата неусетно се обгръща.
Става както в нощната бездна, когато уморен
блуждае зовът раздвоен на птиците.
Върти се ятото в кръг и полетът е невъзможен,
на земята пък, чак до зората страхът е разположен.