СЪВРЕМЕННО
СЪВРЕМЕННО
Нищо вече не е същото.
Загубихме и семето, и почвата.
Два остри камъка не мелят зърно,
два изтъркани - още по-лошо.
Но… да започна.
Здравната система е на системи.
Културата премина в халтура.
Образованието е с ракови образования.
Справедливостта е осъдена
на смърт -
без право на възкресение.
Имало свобода на словото -
пиши и викай от баира,
не си дори и глас в пустиня,
защото държавата ни
отдавна е сестра на Сеира.
Не пей ти се, не смей ти се,
както писа дядо Славейков.
И безсмислено се зъбиш на Балкана
с беззъбите си уста.
Всички гледат с едното око навън,
към чужбина,
а другото присвиват -
към своята родина.
Затова ли сме потомци
на ослепените
войници на Самуила?
Объркани и изтерзани,
унизени и безправни.
И както върви -
България ще се пенсионира.
Ще останат само стари родители -
да посрещат и изпращат
внуци и деца.
И със сухи очи да плачат,
от сух студ да зъзнат
и сух комат да гризат,
преди да заспят…
***
И днеска времето убих -
кафе, приятели, познати…
И няколко покупки в „Била” -
най-евтините във квартала.
И днеска лесно се разплаках,
че все не мога да запея.
А песента отдавна е изпята.
Сълзата дреме на клепача.
Не вземат вече старци на война,
ни хмел ги викат да берат.
Но с ден съм вече аз по-стар,
а младият е с ден по-млад.
И днеска времето убих.
Убил съм - връх на глупостта.
Но има кой да ме изпраща сутрин
и кой да ме посреща вечерта.
И аз си спомням пак стиха
на Бърнс - и нежен, и тъй топъл:
„И все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло!”
