За книгата „Патила и страдалчества на книги и люде” на Валентин Караманчев

Елена Алекова

От хората съм, които четат творчеството и почитат (отдават почит) на писателя Валентин Караманчев. Тежка проза. Омайна. И замайваща. Идеше ми да кажа - като хърсовско вино. Ама се сетих, че така и не съм отпивала хърсовското вино, само съм чувала за невероятните му качества, седнала на раздумка с вълшебника сладкодумец от ония окрайнини български, които пропадат в преизподните и опират в небесата. И ако все пак споменах за виното, то е защото вярвам на думите му. Както вярвам на всичко, което излиза на белия свят изпод перото му.

Когато ИК „Синева” пусна на пазара книгата му „Патила и страдалчества на книги и люде”, въздъхнах с отрада. Очаквах я. Защото знаех - тя ще въведе ред в хаоса, ще върне всичко на мястото му, ще постави точка на важни неща. И това наистина се случи.

След нея вече ще е по-трудно писането и предлагането на онези фриволни, безотговорни, прелестно безсмислени измишльотини, които, неизвестно защо, се представят за спомени, мемоари, автобиографично едно или друго и каквото и да е там от този род и които изникват през последните години като гъбки след дъжд.

Впрочем авторът тук и там споменава заглавията им и дори, как да кажа, „коригира” опашатите лъжи, които свободно и непринудено, като у дома си се разполагат в тях. Не с калъчка ги „коригира”, разбира се, или с някаква друга „тежка артилерия”, с опровержения… Казвал е на срещи: какво да опровергавам, безсмислено е, защото всеки се е вкопчил в своето и дори то да е лъжа, си му вярва…

„Коригира” ги с неумело прикрита горчивинка, с усмивчица под мустак, с намигане, с ведринка, току избликваща иззад непосредно чувство за хумор или иззад смях от сърце.

На едно място в книгата подчертава: „С някои от авторите на тези мемоари сякаш сме живели не в една, а в различни държави, общества и епохи”. (По този повод ми идва наум историята с оня родопчанин, дето все разправяше публично, че е марсианец, и ако някой дръзнеше да му опонира, ореваваше орталъка, че му отнемат правото да се самоопределя. Та и тез пишман мемоаристи като него: хем живели с нас на грешната земя, хем - на друга планета… Само дето той, родопчанинът, за разлика от тях, в своята природна простота бе по-първичен и неприкрит.)

Но и с основателно контрааргументче или с някой и друг документ от епохата „подкастря” (или „поскастря”) Валентин Караманчев опашатите лъжи, със свое или чуждо писмено „показанийце”, със страничка от личния архив.

Така и споделя той: „Осланям се само на паметта си. Изрових свидетелства и приложения към някои от епизодите”. И възниква, една уникална рубрика „РАЗГЕЛЕ”, т.е. „Точно тук”, „Точно сега” (тъй сам я пояснява), чрез която „вгражда” в повествованието си всички тези изровени свидетелства и приложения.

Добре, че отрано е знаел цената на документа, та е събирал всичко, дето е смятал за нужно и което е било възможно да събере през годините на своите митарства из редакции, издателства, кабинети, пътища неведоми и къде ли не.

Вероятно се е досещал, предчувствал е, че всичко това все някога може да му потрябва. Нали е бил на високо място, т.е. на прицел на най-различни, знайни и незнайни, разнокалибрени стрелци (от елитни снайперисти до най-обикновени помияри). Въобще - стрелянный воробей, както казват руснаците, или по нашему - гърмян заек, макар „заек” да не е съвсем точната дума, както не е съвсем точната и „вълк”. Подобна рубрика с автентични документи или публикации в подкрепа на написаното от автора си е чисто негов патент, не съм досега срещала такава в други книги с мемоари или… да го кажем евфемистично „свободни мемоари”.

Случи ми се тия дни да чуя, че Валентин Караманчев нещо си измислял, че не всичко (т.е. главното - бел. Е. А.) било така, както го описва. Само че… само го чух - не им и стиска да го напишат. Аз вярвам на Валентин Караманчев: едно, защото е имал смелостта в днешно време да мисли и пише така, на всичко отгоре и да го публикува, че и издаде; друго, защото разказва, без себе си да щади.

Има някаква крайна простота във фразата му, някаква пределна голота, която говори, че това не е художествена измислица или лъжа. Тази лекота на изложението, тази чистота на тона, тази добродушна закачливост, тази смътна, неуловима докрай, но осезаема тъга, тази ведрина, която идва след преодоляна, превъзмогната печал… всичко, всичко говори за това.

И още нещо от „творческата лаборатория” на Валентин Караманчев, понеже тъй или иначе подхванах тази тема. Макар повествованието в „Патила и страдалчества…” да е единно като звучене и разказ, но то е и някак фрагментарно, на епизоди, на случки, на теми, а и тази рубрика „РАЗГЕЛЕ”, включваща съвсем странични текстове, още по го разкъсва и обособява разделеното.

И докато се чудех как така - въпреки повечето разделителни елементи - книгата не се разпада и съхранява целостта си, стигнах до главата „Среднощна есхумация”, където мемоаристът открехва една от тайните на творческия процес при него:

„Имам кют, навик нещо, което ме е засегнало, да не го забравям. Търпеливо събирах парченца, слепвах ги като късчета от пъзел, докато не се открои картината…”. В случая става дума за „екзекуцията” (кавички - В. К.) на пиесата „Образ и подобие” на Йордан Радичков, но тези думи спокойно можем да ги съотнесем към самата книга на Валентин Караманчев.

Тя сама по себе си представлява огромен пъзел, през който постепенно се откроява картината на епохата преди 10 ноември 1989 г. - в областта на книгоиздаването, но и не само…

* * *
Докато четях „Патила и страдалчества…” в главата ми, неизвестно защо, все се мяркаше една дзен притча - за аскета Рьокан, който живеел в схлупена колибка в полите на планина. Веднъж в колибката се вмъкнал крадец, но… там нямало нищо за крадене.

В това време Рьокан се върнал и като го видял, му рекъл: „Ти сигурно идваш много отдалеч, за да ме видиш, и не бива да си тръгваш с празни ръце. Вземи, моля те, дрехите ми като подарък”. Стъписан, крадецът грабнал дрехите му и изчезнал. А голият Рьокан, загледан в луната, въздъхнал: „Горкият човечец! Да можех да му дам тази красива луна”.

В самото начало мислех, че тази притча няма нищо общо с „Патила и страдалчества… “. А след като дочетох книгата, проумях, че има, и то - не малко. Работата не е само във великодушието на Валентин Караманчев - имал е какво да даде на хората, дал го е, дори и живеейки като аскет, далече от делничния шум и блясъка на прожекторите.

И работата не е само в това, че за да даде всичко, което може да се даде, авторът се разголва докрай (доколкото само по себе си писането е себеразголване!), защото чистият човек не се притеснява (и възмущава!) от голотата - притеснява се и се възмущава оня, който има какво да крие.

И не е само в себеотричането - нали, според както е по неписан закон, за да постигнеш голямото, трябва да се откажеш от малкото и незначителното.

Работата дори не е и само в това, че голямото се твори (създава, гради) в уединение, в тишина, насаме - там впрочем се пише и голямата литература.

Когато Валенитн Караманчев нищи майсторството на Никола-Радевото творение „Когато Господ ходеше по земята”, казва:

„За Твореца неделята не е почивен ден, а най-работният. В неделя преглежда рекламациите, прелиства изповедите, разкаянията, молбите, клетвите, поношенията. Утешава, укорява и пак бърза, защото си е позволил само един ден за доизкусуряване на майсторлъка. Тръгва отново по земята сам да чуе и усети с какво да се захване до следващата почивна за хората неделя. Простете ми светотатството. Струва ми се, че Вседържителя се заслушва в словото на сладкодумци като Никола Радев, за да си довърши сам и той по-добре делото, както му отива. А не да чува все по-често хорското „Защо, Господи?” И да се отдаде на своя самотен занаят, каквото е Сътворението. Самотен е и занаятът на писателите, които претворяват света всеки по свой образ и подобие”.

Работата, струва ми се, е в нещо друго (най-вече в него!), а именно в подсказката какво човек може да загуби и да придобие в този живот и какво - не може.

Можеш да загубиш и да придобиеш дрехи, но няма как да загубиш и да придобиеш луната. Можеш да дадеш и да вземеш спомени, но няма как да дадеш и да вземеш случилото се. Можеш да подариш и да откраднеш история, но няма как да подариш и да откраднеш онова, което е било. Можеш да създадеш и да унищожиш документи, свидетелства и проч., но не можеш да създадеш и да унищожиш живота - такъв, какъвто е. Можеш да изсмислиш и да потулиш правда, но не можеш да измислиш и да потулиш истината…

Тази правда - онази правда, моята правда и твоята, тяхната… А истината винаги Е - нито тази, нито онази, нито моята, твоята или тяхната… Нещо като онова, което някъде не съвсем в края, но към последните мощни акорди на книгата Валентин Караманчев говори, когато си спомня как през 2003 г. в Ритуалния дом на Централните софийски гробища изпращат в последния му път първия секретар на Окръжния комитет на БКП в Благоевград Петър Дюлгеров.

В прощалните думи пред събралото се множество (почти цялото някагашно Политбюро, партийни приятели и земляци от Пиринския край и др.) писателят подчертава:

„Неговото име, неговият труд и споменът за него са вградени в значими съзидания и дела. Никой не може да ги изтръгне от тях, както не могат да бъдат заличени самите тези дела и съзидания.

Най-настървени в това покушение са онези, които си купуват минало, защото нямат истинско свое. Купеното минало се консумира на този свят и не може да се отнесе в следващия живот, както всяко друго нещо купено или заграбено”.

Истината… Няма нищо по-очевидно от истината, и същевременно - по-загадъчно… От предвремето, та чак до нашите времена тя си остава непонятна за повечето от жителите на планетата земя, уж всички вкупом и поотделно живеем тук, на земята, и всички вкупом и поотделно имаме сетива, разум, душа, а ето - за едни истината е несъмнена реалност, а за повечето (от нас) си остава нищо повече от блян, мечта, измислица.

Помним прочутия диалог между Иисус, който казва: „Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37), и Пилат, който пита, защото не знае: „Що е истина?” (Иоан 18:38).

Това е диалог именно между Онзи, Който знае и Незнаещия, но и между низвергнатия, предадения Цар на Небесното царство, подготвящ се за последния си път - към Голгота, и целия в силата си управител, представителя на земната власт Пилат.

Земното заслепява очите човешки за небесното; което не е от истината втърдява сърцето човешко за истината. По прозренията на Валентин Караманчев, понякога на тоя свят „силата побеждава правдата”. Да, побеждава я. А ето, истината не може да бъде победена от ничия сила. Напротив - всяка сила, която се опълчи срещу истината, я прави по-силна.

Земната империя, на която служеше Пилат и която подложи на гонения онези, които служеха на истината, отдавна я няма, а истината, която Иисус проповядваше, пусна корени в самото сърце на империята - Рим, засия над света и властва над него повече от две хилядолетия.

* * *
Ако пък се заслушаме по-съсредоточено в това, което ни говори Валентин Караманчев от страниците на „Патила и страдалчества…”, ще стигнем до още по-дълбоки и по-големи послания.

Защото тази книга само на пръв поглед, на епидермално ниво е „опозиция ” между нашето днес и нашето „светло минало”, защото там, където е истинският живот с истинските неща няма ляво, дясно и център, няма синьо, червено, зелено, оранжево, няма тоталитарно и демократично, няма Изток и Запад и студена война, няма „свобода на словото” и „права на човека”.

Истината не е нито лява или дясна, нито синя, червена, зелена или оранжева, не е придатък на тоталитаризма или притежание на демокрацията, няма обиталище, за да бъде то разположено на Изток или на Запад.

Не е обект на покупко-продажба, на „иди ми, дойди ми”, на „определение” или „самоопределение”. Тя не може да бъде открадната, откупена или отстъпена. Не е „наша” и „ваша”, а е ничия и на всички едновременно. Където е истината словото няма нужда от свобода, за да е свободно, и човекът няма нужда от права, за да е човек…

Една неочаквана малко „странична” асоциация - незабравимите стихове на Владимир Соколов, великолепния поет и преводач от български на руски:

Я устал от двадцатого века,
От его окровавленных рек.
И не надо мне прав человека,
Я давно уже не человек.

(„Я устал от двадцатого века…”)

* * *
Истината е онова, което не може да бъде подменено, подправено, зачертано, преглътнато, прескочено, забранено. И тук опираме до… цензурата в онова време, на която Валентин Караманчев е посветил не една и две страници - цензурата (или псевдоцензурата, която определени хора по-скоро си измислиха, за да се издокарат значими със задна дата).

Защото цензура тогава нямаше (така е според свидетелствата не само на Валентин Караманчев!) - поне в оня смисъл, в който цензурата е наистина ЦЕНЗУРА и каквато я знаем от по-други времена. Ако пък някой бърка цензурата с автоцензура, това си е негов частен проблем.

Действително е смешно да четеш как например цели тиражи на книги са били горени в цехове на Полиграфическия комбинат в години, когато там въобще е нямало пещи за горене…

Или как „тъй наречените две списания - както мемоаристът пише - „Мост” и „Глас”, издадени от Едвин Сугарев и Владимир Левчев” се представят за „дисидентски прояви извън закона”, след като дори служител от прословутото Шесто управление на Държавна сигурност заявява, че в тях няма и ред „крамолно съдържание” - просто момците са нарушили правилата за издаване на периодика, и затова не от ДС е редно да им се потърси отговорност, а от други държавни институции…

Валентин Караманчев не се церемони много-много пред онези, както сам ги определя, „днешни литературни историци, които реставрират по техни си чертежи конструкцията на някогашната цензурна книгомелачка” и е жестоко, направо убийствено за тях наблюдението му по-нататък:

„От шестдесетте години насам за някогашна и днешна радост такава административна структура не съществуваше. Защото се оказа остаряла, неефективна, скъпа, компрометирана, порочно зачената и без бъдеще. Заменена бе с нещо ново, евтино, ефективно, макар невидимо, незабележимо от пръв поглед. Заменено беше от така наречената автоцензура. И по всичко личи, че е дълговечна за чистофайните и късогледи писания и обзори”.

Цензурата няма как да спре онова, което трябва да се появи и вече е дошло. Всичко наистина опира до това дали ти стиска да го напишеш и покажеш.

Защото цензура, в по-общ смисъл, е имало и има навсякъде и във всички времена, докато в собствено неин си смисъл - не във всички.

Към главата „Приятелски” огън”, където Валентин Караманчев описва житието-битието и несретничеството на Георги Марков, автора на „Задочни репортажи”, в рубриката „Разгеле” е поставил и писмото му до Димитър Бочев, който тогава работи в „Свободна Европа” (писмото е писано в Лондон, където с дата 18 - 22.02.1977 г.).

В това писмо писателят (който тогава работи в ББС, но както се разбира от писмото, е поканен от приятеля си да работят заедно) споделя нещо наистина изумително, което някак все убягва от иначе бдителните негови „изследователи” и уж приятели:

„…струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същият вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото”, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у домва си пред неколцина приятели. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” „Таймс” или в независимото ББС! Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията”. Точно както и в „Работническо дело” трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите - едните са по-груби и недодялани, другите - по-гладки”.

Още по-разгромно изобличителен спрямо властващата и войнстващата посредственост става Георги Марков в разсъжденията си за моженето, в които изкристализира и друго едно от изумителните му внушения, а именно, че няма цензура за моженето:

„Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, каквото усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че те винаги са били с тебе и ти винаги си бил с тях, за да докажат, че това, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи хора охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски, а цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него)”.

Неслучайно във връзка с това писмо мемоаристът говори за „морално очистение”, за „катарзисни признания” и „катарзисна смелост” от страна на Георги Марков.

Впрочем, Валентин Караманчев е направил невероятен и, струва ми се, пределно точен портрет на невъзвръщенеца, макар и само с няколко думи - такъв, какъвто никой от най-гласовитите му почитатели не са направили дори с много думи:

„Георги Марков не е беглец, не е емигрант, не е изгнаник, не е бежанец, не е гурбетчия, не е немил-недраг. Той е невъзвращенец, който се връща отдавна като страстотерпец, дух и наследство”.

* * *
В една от главите („Четиринадесета република на Съветския съюз”) Валентин Караманчев разказва за „времената, когато банскалии са се лизгали по нанадолнищата с дъги от продънени бъчви и са наричали коронната алпийска дисциплина - глигански слалом”.

Ще взема метафората… „Глиганският слалом” беше и е любимата дисциплина на редица наши писатели и в миналото неотдавнашно, и в днешното наше време. Ролята на писатели като Валентин Караманчев е тъкмо съхранителна - да опазват литературата от това „лизгане по нанадолнищата” на времето с фойерверки от продънени думи.

Затова и толкова усилия е хвърлил той, за да възтържествува справедливостта, но не по отношение на самия него (това просто се е получило между другото), колкото по отношение на ония писатели, който - в страховитото „лизгане по нанадолнищата” - някак неочаквано и несправедливо се оказаха на върха, а други - в забравата.

Така „Патила и страдалчества…” наистина разместиха пластовете, обезсмислиха готовите формули, прекълбучиха лесните класации и класификации, въведоха ред в хаоса, върнаха всичко на мястото му, поставиха точка на важни неща.

А най-важното - възвърнаха справедливостта (в едната или в другата посока).

Валентин Караманчев въздаде заслуженото на Тодор Ризников във връзка с книгата му „Ловецът на диви патици”; на Евтим Евтимов - за първата статия предвестник на промяната във в. „Литературен фронт” (от 18.10.1987 г.) под наслов „Въздух за гласността”; на Давид Овадия, автора на „Дед или разгромът” - голямата книга за партизанството, издадена в първата година след промените; на обявения от Радой Ралин за „зайче” Валери Петров един от малцината, дръзнал да не гласува телеграмата срещу Солженицин; и още - на Никола Вапцаров, на Исак Паси и много други.

Валентин Караманчев е един от първите, който на висок глас заявява: „Българското дисиденство е мит…” и развенчава бродещите в съвременното литературно пространство „сюжети” за инкриминирани или цензурирани книги (за такива се смятат например стихосбирката „Време под линия” на Иван Динков, „Люти чушки” на Радой Ралин, „Образ и подобие” на Йордан Радичков и др.), да не говорим за онези, да ги наречем, „качамак дисиденти”, които…

Но давам думата на Валентин Караманчев, за да обясни какво точно представляват те:

„Някога се глумяха със Светиврачките партизани, че са избягали в Пирина на 7 септември 1944 година, изпратени от майките ми с храна за из път, и са слезли победоносно в Свети Врач на 11 септември 1944 година с още топлия качамак в раниците си. Четиридесет години по късно се нароиха колона дисиденти с „топъл качамак” в раниците си”.

…И кой какъв е бил - в смисъл, какво е работил и не е работил, каква длъжност е изпълнявал и не е изпълнявал, каква вяра или политическо верую е изповядвал и не е изповядвал някога и сега, също е без значение пред истината.

За истината е важно дали СИ, или НЕ СИ човек. И какво реално правиш, а не какво би ти се искало да правиш, но не правиш…

В глава под наслов „Горещи сърца” Валентин Караманчев разказва любопитна-прелюбопитна история - за издаването на поетичната антология „Горещи сърца” със стихове на наши поети, посветени на съветските чекисти и издадена по случай 50-годишнината на „великата” ЧК (чийто приемственик днес е КГБ), като авторът се глуми и над журналистите от онова време, които по същия повод, както той споделя, „прекалихме с „немерената реч”. Обобщението му е поразително точно:

„Такова беше времето, ще се оправдае някой. Времето не беше такова. Ние бяхме такива, а не каквито понякога е трябвало да бъдем. Времето не ни е виновно. От петстотин години по нашите ширини „времето” не се е променило, зимата си е зима, лятото си е лято. А и човекът си е същият по анатомия, химичен състав, 42 метра тънки черва, глава една осма от дължината на тялото, според златното сечение на Леонардо да Винчи”.

Писали, та се късали стихове за любимия Ленин и любимата ЧК, за любимата БКП и любимия Тодор Живков, за славните трактористи и комбайнерки, а днес се обиждат на кръв, ако някой им ги припомни - все едно не те са ги писали, а някой друг. Както и да е…

И още нещо днес… Срещат се едни гласовити поддръжници на онова време, които смятат, че понеже днес са се вкопчили съвсем истерично и неистово в онуйшното, това автоматично ги прави праведни, правдиви, честни, почтени, каквото и да направят днес.

О, как само ги разобличава точно тях Валентин Караманчев, как само ги развенчава!… И това става, без той специално да говори за тях, разбира се, без дори да ги споменава поименно.

От всичко, което в „Патила и страдалчества…” чете съвременният читател, научава едно: някога (в онова време) в България е имало ред, плановост, система на книгоиздаването и книгоразпространението, обратна връзка между „производство” и „пазар”, както днес се казва, или между търсене и предлагане, която връзка е диктувала тиражите на издаваните книга, а и цените; че писателският труд е бил ценен и оценяван, а авторските права - защитени напълно; че провинилият се по какъвто и да е начин е бил наказван, но не и оставян без средства за съществуване, без хляб и без възможност за реализация, на произвола на съдбата и на хората; че, да, тогава е имало бюрократи, но е имало и честни, почтени хора, смели хора, балансиращи по ръба на острието - идеологическо и всякакво…

Но е имало в онова време и подлеци, и страхливци, които успешно са се вписвали „в пейзажа”. Честните, почтените и смелите останаха такива и след промяната. Един Никола Радев например. С този добродушен, мил човек, чудесен събеседник, ласкав приятел, с когото се запознахме, както се казва „на живо” едва през 1999 г., ей богу, сме си говорели за какво ли не през годините, но никога той не е отварял дума за неговите издателски подвизи (наистина подвизи!) от онова време. Да, знаех едно-друго от тук - от там, но не всичко.

Повечето неща научих от книгата на Валентин Караманчев:

„Той беше пример за издателска смелост и умение да води поверения му кораб към далечни хоризонти, над подводните скали, да отбягва ледените блокове на литературоведческото невежество. Той качи на борда и книги-корабокрушенци. Тихомълком. Без да вдига тупурдия. Преиздаде неосакатения Курцио Малапарте, заради рецензирането на когото бе прогонена от редакцията на „Работническо дело” Свобода Бъчварова. Той е човекът, който издаде пълния също неосакатен текст на „Майсторът и Маргарита”. Пак тихомълком. Преди още съветската перестройка да разлисти отново изтръгнатите страници. Той е човекът, който издаде „Задочните репортажи” на Георги Марков, преди да бъде официално отменена присъдата, взаимствана от наказателния кодекс на римските цезари - „Обричани на забрава” (…). Изтръгна „Задочните репортажи” от забраната и мълчанието. „Профиздат” публикува пълния текст на „Хайка за вълци” от Ивайло Петров…”.

И още, и още… А онези, другите, подлеците и страхливците… Те си останаха все същите подлеци и страхливци, без значение дали се отрекоха и все още отричат от онова време (все едно някой се интересува от тях), или реват на всеослушание, че му остават верни, макар и да е отминало безвъзвратно, но не толкова от носталгия по него, не, а само защото не смогват да се впишат „в пейзажа” на днешния ден.

Днешният ден ги показа такива, каквито винаги са си били - НИЩО, КРЪГЛИ НУЛИ. Обезсмисли ги. Все едно са мъртви. По какво ще ги познаете? Ами по някогашните им номерца, чалъми и „маньоври”.

Валентин Караманчев разказва например какво се е случило при издаването и представянето на тритомния документален роман „По особено мъчителен начин” на Свобода Бъчварова (за баща й):

„Като човек „от село” награбих в Благоевград десетина вестника. В един от тях двама колеги писатели, единият със статия, другият със стихотворение, се нахвърлят срещу Свобода с абсурден упрек, че е изменила на идеалите на баща си. И без да са чели и ред от книгата й, която само от три дена е на пазара. И никой освен издателски екип, моя милост и жена ми не бяха прочел тези 1255 страници”.

Не са чели, но са им разказали… Не са чели, но имат мнение, по-скоро - но са им създали мнение… (Това писане по маниера „и без да са чели и ред от книгата”, впрочем, го изпитах наскоро и аз на собствен гръб…)

Въобще, Валентин Караманчев е направил изключително точен портрет на поколенията, градили литературата и литературния живот след 9 септември 1944 г. у нас. Дори на едно място се е опитал да го „вкара” в пестелива откъм думи, но щедра откъм съдържание характеристика:

„Срещнах в живота си приятели, колеги, познати, съслуживци, съпартийци, спътници не в друм, а във времето. Бяхме генерацията на „средновековието на двадесетото столетие”. Генерация неописуема, неизобразима, необхватна съвкупност от индивидуалности, характери, пориви, мирогледи и цели. Противопоставени от неравенство и нетърпимост. Ощетени „бивши хора” и привилегировани отрочета на активни борци. Патриоти и космополити, идеалисти и конформисти. Страдалци и готованци”.

Какво повече да се добави към това…

* * *
Преди време, спомням си, твърде силно ме впечатлиха редове на Велин Георгиев от стихосбирката му „Обърнати върхове” (2008) - със суровата си истинност, с мъжеството на поета да приеме реалността такава, каквато е:

Кръчми, в които съм бил,
багер сърдит ги разкърти.
Хора, с които съм пил,
вече са мъртви.

Бармани и сервитьори…
Всичко отиде Отвъд.

(„Живот с продължение”)

Нещо подобно има и в „Патила и страдалчества…”. Докато ги четях, пред очите ми се мяркаха лица на хора, имена на издателства, издания, организации, обединения и проч. от близкото минало, с други думи - живот, в който сме били и който багер сърдит го разкърти; хора, с които сме били, от които сме зависели и треперушкали и които вече са мъртви, вече са никои.

Така и пише Валентин Караманчев в главата „Отнесени от вихъра”, в която става дума за преиздаването на знаменития едноименен роман на Маргарет Мичъл у нас и не само:

„Беше декември 1986 година. Никой у нас, никъде по света, дори в „синоптичните лаборатории” на ЦРУ не допускаше, че само след две години над страната ни ще премине вихър, какъвто из нашите ширини, не географски, а исторически, се случва веднъж на осемдесет-сто години. Вихър, по-неудържим и разрушителен от американско торнадо. Този вихър отнесе люде, не пожали съзиданията им, срути паметници, помете заводи, изтръгна човешки корени, разлисти забравени межди, затреви орници, захрасти землища, зарови богатства, изрови потулени имането и стари вражди, размести обществени пластове…”.

И за какво е било всичко? За какво?… Отговор няма. Идват само утешителните сламчици… Трябвало е, навярно, да се обърнат нещата така внезапно, за да научи всеки своя урок: и вълкът и зайчето, и страхливецът и храбрецът, и подлият и достойният… Но и те не са достатъчни…

Чак безсилие ме обхваща от това как е възможно всичко важно, значително, стабилно, което беше и което изглеждаше непоколебимо и непоклатимо, така бездарно и безславно да се срути, направо да срине, да се разпилее, да изчезне! Тогава какво е животът и какво е човекът? Какво сме ние?…

Но въпреки това Валентин Караманчев не се отчайва: „И както след всяка стихия - пише той - този вихър отвори опустошения простор за ново възземане”. Защото такава е логиката на историческото развитие, а и на всяко развитие. Без разчистване на мръсотията, на мършата, на застоялостта - няма простор за новото.

Дано е така. Иначе самата тази книга -„Патила и страдалчества на книги и люде” на Валентин Караманчев - разчисти простора на нашата литература и нашето литературно житие-битие. В очакване съм на новите имена, новите идеи, новите шедьоври…

27 юни - 25 юли 2017 г.

——————————

Народно читалище „Д-р Петър Берон - 1926 г.”, 28 юни 2017 г.