СТАРОПЛАНИНСКИ ДНИ
СТАРОПЛАНИНСКИ ДНИ
На Илия Пехливанов
Старопланински дин, не ви броях,
тъй както птиците над планината,
изчезващи несетно в далнината,
оставили в гнездото светла прах.
Пред мен лежеше мек и син простор,
полетата туптяха с конски тропот
и като пламък в Карлово и Сопот
цъфтяха розите във всеки двор.
Пладнуваха овчари и овце
под сянката на дъб или на орех.
Аз бях щастлив, каквото и да сторех,
и носех лятото на две ръце.
Със моето сърце, с ветреца лек
вълнуваше се простата ми риза.
Едно голямо слънце ме прониза
и аз бях най-свободния човек.
На всеки стрък или дърво бях брат,
на всеки ручей в храстите - приятел.
Кой случай тъй ме беше тук изпратил,
че сякаш нямах връщане назад.
И тичах в бели облаци от прах,
на грижите забравил имената…
Тъй както птиците над планината,
старопланински дин, не ви броях.
И СВИРЕХ СИ С УСТА…
На Радослав Ранчин
Вървях под пладнешкото слънце
в простора - бивал и небивал,
издигнало се три копрали
над изкласила крехка ръж
и леко стъпвах по гръбнака
на Осогово - тъмен бивол,
пиян от ласката на вятър,
от шеметната шир и длъж.
И свирех си с уста след сянка
на бяло облаче. И мъка,
и тръпка радостна усещах
сред непокорната трева.
Между небето и земята
люлееше се бавно стръка
на моята съдба, споена
от хвойнов дъх и синева.
Овчари с прости ямурлуци
посрещаха ме с хляб и чесън
и с прясно сирене. Висяха
торбите им на дъбов ствол.
Гърбът на планината беше
от пролетния вятър сресан
и ме затваряше в кръга си
безмълвния висок сокол.
Под мене - там, в седловината
с дъх на божур и на череши,
бе Трекляно. Сърцето трепна,
от сладка болка премаля:
видях в узрелите градини
как мама ален плод береше
и как усмивката й кротка
докосва урви и поля.
ТОДОРИНИ ОЧИ
На Спас Марянов
Две езера - очи в Пирина -
синеят под Тодорин връх.
В миг летния ветрец премина
като въздишка, като лъх.
Две езера - съвсем далече
от гръмолите на века.
Край тях върви овчар с елече,
взел пъстра гега във ръка.
Две езера, дълбоко скрити
между чукарите безброй,
шептят легенди на скалите,
стаили вечност и покой.
Зелената пътечка спира
до тях - да им се поклони,
и пак поема по баира
на дългите планински дни.
И божа кравичка минава
с две черни рогчета отпред,
опиянена от тинтява,
от мирис на смола и мед.
Откъм поляните прозвънне,
като на сън, далечен чан
и в тия езера бездънни
оглежда се денят смълчан.
И нищо друго не говори,
и нищо друго не звучи,
освен потайните простори
в Тодорини очи.
УСЕЩАНЕ
На Славимир Генчев
Зажумиш ли, в миг ще те погали
на планинския ветрец ръката
и ще видиш сребърни медали
там, където ражда се реката.
Ще те вдигне ехото над чуки,
над гори, над урви и поляни
и след толкоз книги и науки
просто чувство цял ще те обхване.
Няма да се питаш кой си вече,
няма дните си да размотаваш.
И на всичко - близо и далече -
смисъл прост като мъдрец ще даваш.
Слял се с мириса на цветовете,
на дърветата и синевата,
ще прозреш в глъбта на вековете
и в туптенето на семената.
Ще те грабне скритата магия
на живота, който все е вечен.
И ще видиш, в полусън, сред тия
горди чуки, как си му обречен.
