Георги Н. Николов

За публицистиката на Христо Ботев у нас, в различно време и по различни поводи, е писано много. С искрени думи на възхита и преклонение пред безспорния публицистичен талант на автора, несъмнено равен на жарката му, дълбоко въздействаща лирика.

Той сътрудничи на в. „Тъпан”, “Гайда” и “Дунавска зора” и е редактор на в. “Дума на българските емигранти” (1871 г.). През 1872 г. в Букурещ заедно с Любен Каравелов е редактор на в. “Свобода” и “Независимост”.

Издава сатиричния вестник “Будилник” (1873 г.), а след смъртта на Левски, когато отношенията му с Каравелов охладняват, печата органа на революционната емиграция в. “Знаме” (1874-1875 г) и в. “Нова България” (1876 г.).

„Сякога, когато съм земал перото си да ви пиша за положението на нашите афионлии мозъци - отбелязва Ботев в бр. 6 от 19 януари 1875 г. на „Знаме” - и да ви известя какви ягоди растат по келявите глави на турските министри, преди да захвана писмото си, в главата ми захващат да се въртят следующите няколко вопроса: защо и за кого аз пиша? Каква полза принасят моите разсъждения на нашият безчувствен народ? Ще да могат ли моите натяквания барем колко-годе да повчовечат варварското правителство на Мохамедовият наместник?”

И още, пак там:

„Аз мисля, че ще да има нейде честни български натури, които интересува положението на банкротите, които държат вярна сметка за турските благодеяния и които от ден на ден се повече и повече се убеждават, че началото на краят е близо вече. Нека дотогава моят негодующи смях преминува през стълбовете на „Знаме” и нека дотогава мислят някои си, че ние не вършиме друго нищо, освен че лаеме на месечината. Аз мисля, че даже и това лаение говори нещо недобро на съвестта на заспалият грешник…”

Ако трябва предварително да обобщя, журналистиката на бъдещия войвода е интернационална, огнено патриотична, агитационна, непримирима. Почти винаги боравеща с конкретни примери, около които авторът изгражда своите тези и с изказ, достъпен за всички социални слоеве на възрожденското ни общество.

Критиката към апатичните, смазани от безправие и издевателства сънародници е жилеща, но зад парещите й нотки звъни истинска обич към тежкото им положение.

Но към властниците, богаташите, част от духовенството и опитващите се да отклонят народа от пътя на борбата към смирение - бич, който не знае пощада.

Не ще е пресилено ако кажа, че всеки негов ред е интересен и днес, поучителен, непокорен и бунтовен.

Нека припомня част от най-значимите му заглавия, макар и не непременно в реда на отпечатването: „Смешен плач”, Примери от турско правосъдие, „Наместо програма”, „Народът. Вчера, днес и утре”, „Петрушан”, „Решен ли е черковният въпрос?”, „Пролятата за свободата кръв ще измие племенните раздори”, „Източният въпрос лежи на плещите на българския народ”, „Революция народна, незабавна, отчаяна”, „Да драснем кибрита на въстанието”, „Българският народ трябва самичък да потърси свободата си”, „Революцията на Балканския полуостров е вече готова”, „Само разумният и братският съюз между народите ще унищожи теглилата”…

Написаното е ярка палитра от дълбока наблюдателност, вярно познаване на националната ни народопсихология и ненакърнимо убеждение, че макар разноезични, страдащите човеци, основно беднотата, дори и друговерска, трябва да се обедини, за да отхвърли веднъж завинаги всякакъв тип потисничество: „Турците могат да участвуват в революцията наред с българите”…

Посланията на Ботев се взират в живия живот. Изучават го мъдро пламенно и полемично. Анализират протичащите в низините му процеси, предсказват копненията на хората от селата и градските дюкяни, на хъшовете и прогресивната интелигенция.

Те никога не са били констативни, или философски отвлечени. Основават се на грубата реалност, върху която като горещ дъжд от разтопено олово падат авторовите призиви за бунт и саможертва. За надрастване на материалните окови в името на възкресена, независима българска държава. За потребността от личен пример под развяно четническо знаме, какъвто даде и той самият.

Разбира се - и под знака на мащабните политически процеси, протичащи извън пределите на отоманската империя. Но каквото и да говорим, каквито и изводи да правим, няма да се докоснем до истинския Ботев и безсмъртното му перо, ако подминем „Символ-верую на Българската комуна”. Изповядано в Галац на 20 април 1871 г.:

„Вярвам в единната обща сила на человечески род на земното кълбо, за да твори добро. И в единний комунистически ред на обществото, спасител на сички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство. И в светия животворящ дух на разума, укрепляющ сърцата и душите на сички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция. И в единното и неделимо отечество на сички хора и обща собственост върху сички имоти. Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото. Чакам събужданието на народите и бъдащий комунистически строй на целия свят”.

С тези откровения, разчупващи всяка идеологическа рамка и тесногръда схоластика, пред нас се възправя велик хуманист и мислител. Кристална личност, търсеща и стремяща се към хармония между народите.

Жадуваща първенство на градивната мисъл пред междунационални различия, религиозни ежби и кръвопролития.

А още: за преодоляване на бездната между бедни и богати, на неверие към ближния, възприемащ нещата по-различно. Факт е, че за своето кратко, неспокойно, метежно, апостолско пребиваване на Земята (1848 - 1876 г.), поетът и публицистът Ботев далеч е задминал и надраснал нивото на епохата си.

Проумял е и се е докоснал до глобални въжделения на човечеството още от дълбока древност: да има мир и хляб, спокойно съществуване и мисъл с разчупени окови.

Когато тези скрижали на добротворчеството не се постигат с добро, идва ред на бунтовния повик „Свобода или смърт!”. Пък тогава - каквото сабя покаже.

Е, днес поуките и изводите от историята са в умовете и сърцата ни. Не, не на всички от нас! Откровени нищожества, клиенти на по 30 сребърника от чужбина, се опитаха, не се отказват и сега, удобно да преиначават славата на българската история и да чернят ореола на нейните светци.

Думата „комунизъм” в Символ-веруюто на калофереца Христо от кораба „Радецки” и легендата при връх Вола, ги докарва до истерия.

Възпяват в дрезгав палячовски хор плодотворното петвековно „присъствие” по нашите земи и неумело се чудят - за какво Баташко клане говорим?

И сигурно, бягайки презглава от публицистиката на Ботев, си плюят в пазвите: „Да мирно седяло, не би чудо видяло…”

Вярно, всеки Моцарт ражда своя Салиери, но не за това ми е думата. А за непрестанния бяг на времето, което сега е много различно. И все пак - не е.

Днес отново из въздуха се носи барутен мирис, а хората са неспокойни. Затова прозренията на войводата са все така актуални, жаждата за мир, свобода и градивно съществуване - още по-желани.

Никой не е забравен и нищо не е забравено и все пак който гледа само назад, не може да крачи уверено напред, под дъгата на утрешната пролет. Без поуките от миналото бъдещето е неясно, настоящето трудно. Какво да бъде решението ни, зависи само от нас, но е проумяно от Христо Ботев и в стиховете, и в публицистиката, и в личния му пример.

За всички заедно му дължим поне китка цвете, от сърце. Ще можем ли да я положим пред паметника му искрено?

Съмнявам се и с право, защото сме гузни. Зададе ли се годишнина на Левски, Ботев, Раковски, Съединението, 3 март и пр., в медиите лъсват евтини, грижливо подбрани патриоти.

Театрално задаващи на героите глупави риторични въпроси. „Ох, кажете, изпълнихме ли с чест вашите завети? Слезте на земята, за да изкореним заедно негативите на обществото! Поведете ни пак към искреност в мислите и делата! Харесвате ли европейската ни, чиста и свята република?” и още платено дрън-дрън.

Плакатна демагогия, убеждаваща ни лицемерно как в съвременна България черното е бяло. Как не са от фатално значение жестокият демографски срив, бедността, неграмотността, агресията, етническото напрежение, битовата престъпност и отказът от национална ценностна система в услуга на чужд слугинаж.

Не идвайте отново сред нас, свети люде от Пантеона на българската слава!

Войводо Ботев, живи са парещите ти статии, ала улисани в гонитба на насъщния и в дребни материални химери, някак „нямаме” време за тях.

Но ако искаш мечтите ти за бленуваната българщина да възкръснат, първо ни заплюй от върха на непомръкващата ти слава!

Тогава може би ще се стреснем и осъзнаем чии наследници сме и какво са очаквали те от нас. Може би, ала не е сигурно…