Георги Струмски

ЗЕМЯ И НЕБЕ

От някакво внезапно вцепенение
замира осветената земя
в съдбовното и ярко мигновение
между светкавицата
и гърма.

Без сенки са дърветата и храстите,
а всяка дума - гола и сама.
До дъно виждат се душите, страстите,
между светкавицата
и гърма.

През цял живот четем голяма книга,
непостижима често за ума.
А всъщност този миг единствен стига -
между светкавицата
и гърма.

ПОЧИВКА

Под крехкия завет на трите тополи,
обърнати гърбом към струмския бряг,
жените почиват
безгрешни и голи -
сред юлската жега
две преспи от сняг.

От тяхната хубост сме ние родени.
И може би идва в живота ми час
такива жени да обичат и мене
със ненадейна
и сладостна власт.

СЛЪНЦЕ

Хиляда
и едно
са слънцата.
И много повече може би.
Едното се вдига сред небесата,
а другото са в моите бои.

Разтуптените им сърца пулсират.
Но лъчите на нито едно
между рамките не се побират.
Излетяват
от свойто платно.

И разтапят се ледовете
в ослепяващата им власт.
Защо ми е толкова слънце? Вземете -
имам слънце
за всеки от вас!

ПЛОДОВЕ

Уж бе светлината същата
в синкавия небосвод
при горчивото превръщане
на цъфтежа в плод.

Но изохках си, когато
сляха се в една черта
залеза
на лятото
с изгрева
на есента.

ВЕНЧЕ

Лети под цветопад и листопад,
върти се посред звездната безбрежност
и в пътя си огромният ни свят
измъчва се от жаждата за нежност.

Във погледа на старец белокос,
във дръзката усмивка на хлапака:
- Обичаш ли ме? -
вечният въпрос,
на който всеки отговора чака…

ЖЕТВАР

Облаците
яростен въртоп
сбират над главата ти,
Жетварю.

Колко време носиш своя сноп
в нивата голяма на България?

Откакто се помня на света,
ти вървиш под смръщената стряха.
Отшумяха жълтите лета,
пролетите бели прецъфтяха -
ти все носиш златните зърна,
длани не отпусна,
гръб не скърши,
ризата ти в пот не потъмня.
Твоят
неизброден път
не свърши.

1967

ПЕЕЩИ МОМИ

Сред нашите горчилки и тревоги,
през лудо цъфналата равнина
вървите вие - трепетни и строги -
жени от Майсторовите платна.

Кога и от коя прегръдка жарка
по вашите лица се е родил
пронизващият поглед
на татарка
и на славянка
тънкия профил?

В шевиците си
слънцето ловите.
На вашите гърди
дъгата спи.

Опиха ме с прохладен дъх косите
и белотата ви ме ослепи.

Събират се художници, които
стоят пред незалязващия плод
и земната ви хубост упорито
се мъчат да повторят цял живот.

ТРЕВА

Тъмножълтееща ноемврийска трева,
обречена и последна,
нека в мълчанието ти повървя,
на скута ти да поседна.

Преди да потънеш дълбоко в пръстта
към корените на мрака,
с твоя дъх упоителен да се простя.
И мене зима ме чака.

Първи сняг по косите ми хладно тежи.
Студът в кръвта ми повява.

Ноемврийска трева ме люлей и теши
с прегръдка жълтокафява.

1979

ДОБЪР ДЕН, ДОБРА И УМНА СТАНО

На Стана Гогова

Жени сивеещи, жени поели
в часа на безпошадна яснота,
когато идват хладните раздели,
когато си отива любовта.

В очите ви сгъстява се уплаха.
Под миглите горчив въпрос тежи.
Най-хубавите птици отлетяха.
Не може нищо да ви утеши.

Довчера и мечтани, и желани
държахте ни под нежната си власт.
Едно сияние от младостта ни
помръква с вас и си отива с вас.

Угасващата топлина ви плаши.
Пълзят внезапни студове в кръвта.
… Жени сивеещи - любими наши
от пролетния цвят до есента.

1974

АВТОПОРТРЕТ

Дълго време вае светъл мост,
зрее пред сърцето и окото
слънцето, преди да стане грозд
или ябълчица на платното.

Ден,
година,
век ли тъй стоя
сред ателието необятно.
Веселата пролетна боя
се преля във есенното златно.

Черната брада се ослани.
Изгреви и залези изтляха.
Само най-красивите жени
на картините му оцеляха.

Грейнали са
плод
и лист,
и цвят
от палитрата обезсмъртени.
А смълчан сред пищния си свят
в тебе гледа Майстора и в мене.

Слял се е с рождения си край -
първата му и последна дума.
Тук са неговият ад и рай,
люлката му,
гроба му
и Струма.

1967

ПРЕДАНИЕ

На академик Ефрем Каранфилов

… Въздъхва майсторът. Изправя ръст.
Горещо чело бърше със ръкава.
И мълчалив под своя мост застава.
Тълпят се
людете
околовръст.

Изровеният междуселски път
прехвърля се изгърбен над реката.
Звънливо се превъртат колелата.
Коне нозе напрягат и пръхтят.

И гледа православният народ
как тежката кола по моста слиза.
А майсторът стои със бяла риза
и с кичур бял под каменния свод.

Ако темели рухнат в дим и прах,
ако подпори с трясък се пречупят -
не пътника случаен да затрупат,
а оня, който цял вграден е в тях.

Над неговото дело и до днес
на времето товара преминава
с предание за майсторската слава,
с предание за майсторската чест.

1979