Иван Енчев

Легенда

Ако не бе чудо станало, не би се песен пяла.

Народна поговорка

І.

Било в началото на пролетта през 1186 година…

В поредния голям бой в пролома на река Етър войните на българския цар Петър и неговия по-малък брат Асен победили войската на доскорошните византийски поробители. Прогонили я чак из голямата планина Хемус, далече на юг от новата столица на България Търновград, дето се издига по хълмовете Трапезица, Света гора и Царевец. Все покрай стръмните брегове на река Етър, която бушувала пролетна, бурна и могъща. Стихия, разлютена срещу всеки нашественик по древните български земи!

Много настръхнала била тази вечер в проточеното планинско село край реката. Във всички семейства било тревожно. А в голямата къща на Драгун Мечока било като в разбунен пчелен кошер! И той, и жена му Мавруда, и двете им поотраснали щерки Руфина и Дафина се тревожели за отсъстващия Бурян. Все за него се притеснявала  и двайсет и една-две годишната им снаха Сладуна, която била бременна в деветия месец. Съпругът й през деня воювал като доброволец заедно с българските войни, но подир боя не се прибрал вкъщи. Всички се надявали, че Бурян е заминал с победоносната царска войска на юг, която бързала да прокуди византийците по-надалече. Бурян скоро ще се завърне! - казвали си тревожно те. - Царят ще го пусне, щом премине планината Хемус, за да освободи Загоре и другите стари български земи. Бурян няма как да не се прибере бързешката вкъщи, когато сколаса. Блага вест го чака тука!..

В ранната заран на другия ден след битката край селото Драгун Мечока отишъл да оре за предстоящата пролетна сеитба голямата нива в местността Крушака, недалече от мястото, където се срещнали двете воюващи войски. Той бил около четирийсет и няколко годишен. Мургав, мустакат мъж в силата си, красив, грамаден, ала недъгав. Дланта на лявата му ръка била отхапана от мечка-стръвница. Затова в по-тежките работи му помагала неговата жена Мавруда. Тя също била едра, кокалеста и яка. Бузите й били зачервени, сякаш всяка сутрин си миела лицето с гъсто вино. Нейните големи черни очи винаги гледали живо, с отворена душа към всичко.

Денят бил начумерен. Сякаш се сърдел на гуреливото мартенско слънце. А то се щурало надалече зад планинските хребети, залисано из смрачените небеса като някое непослушно вироглаво момче.

На пладне двамата поизморени съпрузи седнали при колата си под голямата круша. Похапнали, каквото дал Бог. Напили се с вода от писаната стомна и решили да свършат още една полезна работа. Тръгнали към горичката край реката, за да посъберат малко сухи дърва. Довечера защо да връщат вкъщи празна колата си?! Едва сторили двайсетина крачки и видели как две кучета се джавкат покрай проснатото на земята тяло на някакъв мъж. Засилили се натам. Драгун размахал секирата си, за да сплаши кучетата, пък опърпаният мъж изведнъж се размърдал. „Стаси!”- простенал той на гръцки с вдигната ръка, за да се защити. И тутакси повторил на български: „Спри!” Уплашил се, че грамадният мъжага ще го съсече. Очите му, аха, да изхвръкнат от ужас! Като разбрал, че няма да го нападат, помолил на български: „Вода!”

Той бил наемен ромейски боец, роден в земите на юг от Загоре, чак до морето, но знаел български език. Бил към двайсет и две-три годишен, баш колкото Бурян, синът на Драгун и Мавруда. И двата му крака били посечени и не можел да върви. Хич не се знаело дали някога ще се оправи, да проходи като хората.

Драгун подритнал ранения небрежно като продупчен чувал със зоб за добитъка. Той бил пресметлив човек. Покрит въглен. Рекъл гневно:

- Кой го знае колко българи е затрил! Дай ние да си гледаме нашата работа!

Мавруда само дето не го промушила с остър поглед:

- Грехота е от Бога да го оставим на кучета и гарвани. И той има майка и баща. Дай да му помогнем на момчето да оживее!

Тя хукнала към колата, за да донесе стомната с вода и торбата с останалата сухоежбина, с която се канели да позалъжат глада си надвечер. Драгун побутнал ранения тук-там, да го облекчи, колкото свари. Хич не му се щяло да помага на непознатия момък, дето е дошъл тук да убива. Тръгнал настрани към поточето да дири сухи съчки. Не сварил да се отдалечи на повече от двайсет-трийсет крачки и изкрещял:

- Ох, синкооо!

Мавруда току-що се била върнала при ранения боец. Чула отчаяния вик на мъжа си. Хвърлила към пострадалия като на куче всичко, що носела. Стомната се счупила, но кой ти я гледа! Мавруда тичала към Драгун. Дотърчала, без душа и без глас. Съзряла окървавения Бурян. Надявала се, че е живичък. Хвърлила се върху него с отчаяна надежда. Дръпнала се като попарена с вряла вода. Цялата ледена пряспа сняг! В гърдите на Бурян стърчал забит неговият собствен нож с бяла кокалена дръжка. Той винаги го носел у себе си.

И двамата родители - ни живи, ни умрели! - измъкнали острия нож от сърцето на сина си. Прибрали го като свидна вещ. Подхванали с изтръпнали ръце своето безжизнено чедо и го понесли през гората към колата си, дето стояла под голямата круша.

Нарочно заобиколили ранения чужд боец. Да не вземат да му посегнат в яда и мъката си. „Кучета го яли! Господ да го пази още някой ден, пък после ще видим…”

Закарали тялото на Бурян вкъщи. Когато в двора стоварвали от колата най-тежкия товар в живота си, ги пресрещнала Сладуна. Припаднала! По-малките сестри на Бурян една през друга се разпищели от ужас. По-после дошли съседи да окичат с цветя погиналия. Всички проклинали нашествениците. Поп Лука отслужил заупокойна молитва с прочувствено слово. Мавруда сложила Буряновия остър нож с бяла кокалена дръжка на полицата до софрата, където се хранело цялото семейство. Наредила всеки ден да си режат хляба вкъщи само с ножа на Бурян.

На по-другата заран след погребението на покойника в негова памет му сторили третини в гробищата, както е по православния траурен ритуал. И тогава станала белята. Мавруда се проснала върху пресния гроб и през плач простенала: „Няма да се прибера вкъщи без моя син!” Силом я отнесли на ръце до къщата й. Легнала на постелята си и ни мръдвала, ни погледвала, ни продумвала. Драгун се въртял уплашено около нея, без да знае как да я освести. Изправила се чак на другата пладня.

Още щом се съвзела, първите нейни думи били:

-  Бог ни взе чедото, Бог ни дава друго чедо. Да отидем да помогнем на онуй клето момче в гората! И то душа носи.

Драгун хич не бил съгласен, но угодил на сломената Мавруда да потърсят ранения боец. Той се надявал, че чужденецът вече е погинал. Подир голямата битка из цялата околност се тълпели безчет кучета, гарги, сойки, орли, плъхове и какви ли не лешояди.

Когато отишли в гората, не намерили пострадалия на мястото, където го оставили преди няколко дена. Там се търкаляли само парчета от тяхната счупена  стомна. Раненият бил изпълзял чак до дълбокото поточе. Отдалече го видели как стърже с връх от копие кора от стъблото на млада ябълкова фиданка и лакомо я дъвче. Мавруда се погрижила за раненото чуждо момче като за свое чедо. Наметнала го с дебела вълнена черга. Нахранила го. Двамата с Драгун го примъкнали на завет под една надвесена плоча. Наговорили се да го лекуват тайно. Научили, че се казва Ставрос. Че е израснал без баща. Само заради хляба тръгнал с ромейската войска.

Мавруда и Драгун били сигурни, че отчаяната Сладуна никак няма да приеме в дома им непознатия чужд мъж. Пък знаели, че в гората скоро ще го открият пастири и дървари. Десетина дена носили храна на Ставрос, а през една тъмна нощ го закарали с колата си в своята плевня. Затаили от щерките и снаха си какво са сторили.

Бащата нарочно пред Сладуна наредил на Руфина и Дафина:

- Момичета, хич да не сте припарили да влизате в плевника! Днес видях там едва много голяма змия. Свита на кравай, ама шава! Не е змия, а цял змей! Дълга повече от десетина педи!

- Защо не я уби? - креснали учудено и двете девойки с треперещи гласове. Сладуна закрила с погнуса лицето си с две шепи. Пък Драгун ги скастрил:

- Как тъй ще я убия? Нека да ни пази от плъховете! - и пак им заповядал, размахвайки своя настръхнал десен показалец. -  Ама вие да не сте припарили към плевника! Много ще се изплашите, ако видите змията!..

ІІ.

Минали десетина дена. Тази пролет щъркелите позакъснели. И ето че баш по пладне на празника Благовец Сладуна родила момче. Всички посрещнали с радост бебето, но майка му го кърмела все със сълзи на очи. Мъката по Бурян я гризяла като скрита мишчица. Нарекли момченцето Драгун, както повелява българския обичай - да поднови името на своя дядо!

Ще не ще, Драгун вече ходел сам по нивята си. Мавруда не можела да му помага. От ден на ден тя линеела. Ту стомах я болял, ту свят й се виел, ту сърцебиене я тревожело, ту женски болежки я въртели като свредел. Препатили баби я посъветвали да се полекува с цяр от билката змийско мляко. Ама много да се пази! Да пие само по една лъжица отвара преди ядене! С четири очи да се пази! Изпие ли повече отвара, жална й майка! Мавруда послушала съвета на мъдрите старици. Но един ден на пладне побързала да си сръбне цяр направо от котлето, без лъжица. Ударила един хубав гълток, подир него - още един. Добре, че не потретила. Като нищо щяла да се отрови! И все пак тя направила голяма поразия! Главата й се замаяла. Започнала да привижда пред себе си гущери и мишки. Грабнала ръжена от камината вкъщи. Погнала да гони гадините. Те я завели из двора. Докато дъщерите й разберат какво става, Мавруда вече влязла в плевнята. Щом съзряла Ставрос, хвърлила се да го прегръща:

- Буряне! Чедо! Кога се върна? Ха ела си вкъщи!

Помъкнала куцащия Ставрос през двора. И дъщерите, и снахата ахнали от учудване. Сладуна грабнала ножа на Бурян, засилила се да прободе чуждия боец:

- Ти си убил Бурян! Проклет ромей! Ти си го убил моя Бурян!

Обезумялата Мавруда, сияела от радост и прегръщала Ставрос. Запазила го от налета на снаха си. Сладуна се укротила, но от този ден насетне започнала да крои планове как да убие натрапника. Дори не прикривала от него своето презрение. Нарочно го правела, за да го прокуди от дома си.

ІІІ.

Минало още време. Ставрос вече проходил. Понакуцвал, но започнал да върши някои работи из двора. Я дърва ще насече, я в градината ще прекопае някоя леха, я нещо друго ще пипне. Искал да бъде полезен за семейството. Харесвало му тук. Мавруда се грижела за него като родна майка. Но една вечер Драгун му рекъл на двора:

- Ставре, полекувахме те, както можахме. Вече е време да си тръгваш по живо, по здраво по твоя си божи път.

Пък Ставрос го погледнал с молещи очи, по-черни от зрелите къпини покрай пътя за хълма Змиярника край селото! Продумал тихо като в притвор на черква:

- Бай Драгуне, дерт имам към вас. Нека да остана тука барем още три години. Ще ви работя даром, само за едничкия комат хляб. Ще ви помагам, докато поотрасне това малко сираче. Аз знам какво е да растеш без баща до себе си.

Още преди да е рекъл тежката си дума Драгун, Мавруда се разпоредила:

- Никакво тръгване! Ще ни бъдеш ратай! Хем ратай, хем син, че ние вече си нямаме наше момче. Ще помагаш на Драгун за всичката работа. Ей на, вече мене хич ме не бива. Не съм аз вече оназ хала, както по-преди да погине моят Бурян.

- Сполай ти - смънкал смутено и радостно Ставрос.

Пък Мавруда продължила като истинска господарка на къщата:

- Давам ти малката стая в пристройката до пещта за хляб. Още утре я разчисти от партакешите, дето ги трупаме там, кой както свари. Да се поминуваш и ти като хората. Не си добиче, я! Вече стига си спал в сламата, при плъшоците.

Ставрос се поклонил пред Мавруда, целунал й ръка. Показал пред всички колко много е щастлив от нейното майчинско благоволение. Ала скрил в най-потайното кътче на душата си истинската причина за своята голяма радост, че остава да живее в къщата.

На другата заран поканили Ставрос да седне на общата софра за закуска. Той бил много изненадан, когато видял с какъв нож режат хляба на порязаници. Тутакси го познал. Потръпнал от страх и срам, но не се издал откъде го знае този остър нож с бяла кокалена дръжка. Прищяло му се да пресегне към него, пък нещо възпирало ръката му. Сякаш ножът щял да го изгори като нажежен ръжен, току-що разринал искряща жарава в пещта за хляб.

Той бил доволен, че живее при семейството, най-вече заради своето скришно влечение към младата вдовица Сладуна. Мира не му давала нейната женска хубост. Очите му сами я пиели лакомо, пък все оставал жаден до сами извора. Редом с двете чернокоси сестри Руфина и Дафина, тя му се струвала като бяла лястовица със своята свилена коса и едри сини очи. Ох, то не били очи! Дълбоки езера били те! Жив да се удавиш в тях и повече никога да не прогледнеш за друга жена! На мургав мъж най му приляга руса жена!..

Туй си мислел Ставрос вечер, преди да го унесе дрямката. Нищо че младата вдовица го гледала все на кръв! Надявал се, че късметът ще му се усмихне. Хитър грък бил той! Няма кой друг мъж да я вземе за стопанка на къщата си с това дете на ръце и без никаква стока. Вече бил научил, че Мавруда приела Сладуна за снаха без зестра. Само заради едната нейна хубост я прибрала в заможната си къща. Девойката била най-голямата дъщеря в многолюдно бедно семейство и баща й бързал да се отърве от едно гладно гърло.

Времето вървяло неусетно. Дошло лятото. Ставрос се настанил да живее в стаичката до пещта за хляб. Хранел се заедно с цялото семейство на общата софра. Ала никога не побарвал с ръка ножа с бялата кокалена дръжка. Пазел се от него като от дремеща пепелянка.

Двете щерки започнали да се заглеждат по красивия ратай. Руфина била вече мома за венчило, по Великден навършила двайсет години. Дафина пък била само две години по-малка от нея, но вече я превишавала на ръст. Вечер, когато двамата мъже се завръщали вкъщи от полска работа, Ставрос се затичвал към селската чешма и донасял котел прясна вода за каменното корито в двора. Събличал ризата си и се измивал от главата до кръста със студената вода. Пламналите очички на двете моми шавали скритом по неговата зачервена мускулеста снага. А помислите им - все потайни! Гледали го мълчешком. Всяка криела, що мисли, сякаш другата щяла да присламчи нейните мечти. Те си имали закачка с някои момци в селото, но не пропускали случай да се позагледат към най-забранения плод. Той им бил съвсем под ръка. Оставало само да пресегнат към него през някоя тъмна нощ, за да им светне на душата и сърцето женско. Но как да съберат такава греховна смелост?..

ІV.

Минала жътвата. В една гореща тъмна нощ Сладуна сънувала страшен сън. Присънило й се, че  семейството се тъкми за голям семеен празник. В двора на къщата димяло огнище с два камъка и котел над огъня. В котела врял овнешки курбан. Всички щъкали насам-натам. Малкият Драгун вече бил току-що проходил и си играел пред къщата. Хич не го забелязали как изтичал при огнището и пресегнал с две ръце да бръкне вътре в котела. Най-наблизо се случил ратаят Ставрос. С един-два скока той стигнал до момченцето. Сграбчил го баш в мига, преди то да падне във врящия котел с главата напред. Всички се разкрещели с отчаяни гласове. „Леле, Боже, каква беля щеше да стане!”

След този свой сън Сладуна сама не се усетила как постепенно очите й се отворили към Ставрос. Чак сега започнала да го вижда като млада жена, отдавна неприласкана от мъж. А той, черноокият проклетник, бил красавец! Мургав, къдрокос, здравеняк. Тя се изчервила от главата до петите, когато за пръв път осъзнала, че го желае. Била жена баш в стихията си. Бурна река знае ли бряг?!

Веднъж, било по друга тъмна и безсънна нощ, Сладуна излязла повънка на двора. Прозорчето на стаята до пещта за хляб светело. „И той не спи!” - рекла си тя. Нозете й сами я завели до вратата. Влязла вътре. Ставрос се слисал. Тя приседнала на стария сандък за дрехи до леглото му. Хич не се усетила какво се кани да стори. Сама отишла при чуждия мъж, подмамена от потайното пиянство на женската си плът. Той едвам се сдържал да не я сграбчи в своята зажадняла за ласка прегръдка. „Ами, ако е някой женски капан?! - викал си Ставрос. - Ей сега ще се разпищи и одма ще дотърчи бай Драгун да ме утрепе като лисица в чужд курник!”

Не смеел да я докосне. Продумал с дрезгав глас, треперещ от мъжки плам:

- Недей тъй! Иди си, жено! Недей да ми палиш чергата! Що лошо съм ти сторил аз? - Казал го и изтръпнал. Спомнил си ножа на Бурян и всичко друго.

- Що ли! - не се стърпяла Сладуна, позасегната от неговия хлад. - Убил си моя стопанин. Ти си го затрил! - Тя го изпитвала хитро. Все още подозирала, че точно той е убил Бурян. - Как ще ме увериш, че не си ти? Как да ти повярвам аз на твоите приказки? Ти не си българин. Ти си от ромеите.

- Християнин съм, православен - отвърнал с мъка Ставрос. „Тази жена сякаш чете в главата ми. Тя е сигурна, че аз съм промушил нейния стопанин.”

Той сам се гнусял от думите си. Как да увери с тях вдовицата на Бурян?! Продумал като на лъстива изповед в черква:

- Покайвам се. Друго не мога да ти река. Ако щеш, вярвай ми.

- Снагата ми иска да ти вярвам, пък душата ми те проклина… - Сладуна му признала самата истина. Тя го харесвала с очи, но само Бурян бил още стопанин на нейната бушуваща пазва.

Ставрос я събличал с поглед. Хич не знаел как да укроти съвестта си гъркът. Тя се гърчела в душата му като отровно змийче, настървено да го клъвне! Женският шепот на Сладуна свистял в неговите пламтящи уши като съсък на още по-отровно змийче, устрелено за люта схватка с другото. Продължил да я лъже:

- Аз самичък не помня кое как стана. Всяка нощ се разкайвам и проклинам оня час, в който потеглих насам с войската. В боя промуших някои българи, но хич не помня образите им. И мене малко ли ме посякоха други българи. И техните лица не помня. Само кръв е в очите ми. Кръв, крясъци, стонове и гибел. Друго нищо не помня от пукотевицата. А когато се свестих от тишината, ме ръфаше едно дръгливо куче…

Сладуна съвсем охладняла. Изтрезняла от своето коварно пиянство. Засрамила се от глупостта си посред нощ да дойде при този чужд човек. Нали точно той може да е затрил нейния стопанин, бащата на първата й рожба! Пък приказката му все я задържала да не се грабне в ръце и да тръгне към стаята си. По-скоро да се отърве от туй изкушение! Нещо по-силно от нейната воля спъвало като с конски букаи нозете й да не хукнат навън. Сякаш стискала тежък камък между коленете си и не смеела да го пусне, за да не я удари по пръстите.

Ставрос се окопитил по-напред от нея. Решил да й признае какво му е на сърцето, пък да става, каквото ще.

- Само туй знам аз: харесвам те, но ме е страх от другите българи. Ако наистина си дошла с добро, повярвай ми.

- Искам да ти повярвам, а не мога… Чужд си ми… - рекла Сладуна и бързешком разкъсала веригите на своите изтръпнали крака. Припнала навън.

Зад вратата от нейните дълбоки сини очи избликнали сълзи, горещи и солени. Ставрос нямало как да знае какво бушува в душата й. Никой не можел да потуши пожара на женската й мъка и безпомощност.

„Българите жив ще ме одерат, ако научат, че съм й посегнал - мислел си тъжно гъркът. - Те и без друго все ме гледат накриво, когато ме срещнат. Ако не е бай Драгун да ме пази, отдавна да са ме претрепали с тояги като смок край някой по-дълбок синор между нивята.”

На заранта, било в събота, Сладуна и Мавруда отишли на гробищата. Почистили гроба на Бурян. Прелели го с червено вино. Всяка от тях запалила свещ. Двете свещи горели дружно, но току пред рохкавата пръст първа угаснала свещта на Сладуна. Пламъчето й се сплуло като цветец на прецъфтял минзухар…

Подир десетина нощи Сладуна отишла при Ставрос и той сторил неизбежното. После спал щастливо, като окъпан подир дълбока оран. Пък тя не мигнала от угризение цяла нощ.

На сутринта Мавруда пак рекла на снаха си да отидат на гроба на Бурян. Сладуна отказала гузно:

- Мале, ти иди сама. Нощес детето спа много лошо. Кисело е…

V.

Лятото преваляло. Щъркелите се събирали на големи хармани и отлитали на юг, към гръцко. Наближавала есента.

Една нощ Драгун проследил как снаха му Сладуна се промъква като самодива при Ставрос. Ядосал се. Оттогава започнал да дебне всяка нейна стъпка. Какво да стори? Да изгони ратая - няма как да намери друг такъв работлив млад мъж да му помага в работата без никаква плата. Да натири Сладуна, как тъй ще остави внучето си без майка! На всичкото отгоре тя му харесвала. „Такава млада булка не може да изтрае дълго време без стопанин в постелята си - думал си той наум. - Защо аз да не стана нейния потаен стопанин?! Ще й обещая стоката си. Ще завещая имота си на моя първороден внук, дето поднови името ми…”

Драгун потривал своя настръхнал мустак и продължавал да си мисли хем сладко, хем горчиво. Той обичал вечер да си пийва по някоя чаша от своето гъсто вино, отлежало с ароматен пелин.

„Сладуна ще си остане в къщата, за да ми е подръка - казвал си сладостно, сякаш тя вече е в прегръдката му. - Всичкия си имот ще сложа в нозете й. Сега ще си потрая още малко да й попрегори меракът по гърчето. Какво толкоз му харесва?! Една гола тояжка. Ще ги потърпя още някое време, пък ще взема да ги посплаша и двамата, ама по насаме. Сладуна няма как да не го зареже голтака. И тя е само едната гола хубост…”

VІ.

По някое време Сладуна се сепнала от харманчето, дето вършеела нощем със Ставрос в горещата стаичка до пещта за хляб. Двайсетина нощи не отишла при него. Това накарало ратая да се престраши и да потърси мъдра поука при отец Лука. В един неделен ден, когато не били по нивята, той прекрачил прага на нисичката селска черква, одимена от пушека на свещите. Отец Лука претеглил Ставрос от главата до нозете с не много добро око. Знаел го кой е. Нямал му доверие на този неканен пришълец, нищо, че е православен. Рекъл му милозливо:

- Кажи си мъката, чадо?

- Отче, дойдох хем на изповед, хем да ме поучиш.

- Излей си всичката душа, чадо. Плисни врелеца й в Божия храм! Не мой се плаши от истината! Бог е милостив.

Ставрос се съвзел от своя издайнически свян:

- Отче, голям грях сторих. Убих човек. С неговия нож го промуших в сърцето.

- Кога стана туй нещо?

- На големия бой край реката. Бях нает от ромеите. Убих българин. Той ми посегна с неговия си нож, сборичкахме се. Ама аз излязох по-корав. Отнех му ножа и с него го промуших. Право в сърцето го улучих. Отче, разкайвам се.

- Лошо си сторил, чадо. Много лошо…

- Има и по-лошо, отче. И мене ме посякоха други едни българи и си заминаха. Колко дена съм лежал в несвяст, не зная. Кучета и гарвани щяха да ме разкъсат. Ама ме спасиха майката и бащата на българина, дето аз го убих с неговия нож. Отче, много се разкайвам.

Отец Лука се слисал от изненада. Той познавал мъката на Драгун Мечока и Мавруда. Едвам сега узнал, че те са подслонили в къщата си убиеца на тяхното чедо. Рекъл с гъгнив глас, само и само да прикрие своето огорчение:

- Чадо, от тез по-големи грехове аз не зная. Чудя се какъв акъл да ти дам.

Пък Ставрос, без да го гледа в очите, сякаш не го е чул, продължил:

- Отче има и още по-лошо от туй лошо. Срамно е, но ще ти го призная. Аз прилъгах вдовицата на мъжа, дето го затрих в гората.

Отец Лука вече не се стърпял. Скарал му се:

- Абе ти човек ли си, или самият черен дявол?! - запелтечил отецът. - Със змийско мляко ли си закърмен?! Как си посмял да сториш толкоз много грехове наведнъж? Ти майка имал ли си, баща, да те поучат навреме?

- Сирак съм, отче, още от момченце. Баща ми погинал в бран срещу българи край Солун.

- Покай се, чадо! Покай се! Бог е милостив. Ама и на него не му е лесно. Той ще отсъди най-справедливо. А ти що смяташ да правиш от тук насетне?

- Акъл ми не стига, отче. Да ще вдовицата да тръгне с мене, вземвам я барабар с момченцето и хуквам, накъдето ми видят очите. Ама тя вече май ме ритна като издоена коза. Не знам скоро дали ще склони.

- Бягане му е майката, чадо! Бягай, докато Драгун Мечока не те е сгащил! Главата ти ще отреже като на яре! Само да научи, че се каниш да откраднеш и внука му, хич няма да се помае. На тебе не ти ли стигат другите скверности, дето си сторил?!

- Покайвам се, отче. Ама сили нямам самичък да се изгоня от къщата на тез добри хора.

- Остави се на милостта на Бога. Той ще отсъди и ще те просветли, що да сториш от тук насетне. Ха върви си със здраве и се пази от Божието възмездие! Много се пази!

Отец Лука нито веднъж не изрекъл на младока думите „Божия благословия” и „Божие благоволение”. Той бил потресен. На осемдесет и осем години бил вече, пък никога досега не бил чувал изповед за такава дърта низост, сторена от толкоз млад християнин.

Ставрос се поклонил на отеца и напуснал храма с наведени очи. Пък в главата му зреели похотливи мисли. „Ако Сладуна не се вразуми, ще посегна на Руфина и Дафина. Те и двечките ме харесват. Нали ги виждам аз всяка вечер как ме посрещат в двора. Очичките им жадни! Тръпнат като разпасани кобилки!”

VІІ.

Бил хубав летен ден. Драгун и Ставрос работели на малката нива край реката, дето е на един хвърлей от селото. В другото кьоше, откъм горичката, били отгледали малък бостан с дини и пъпеши, които поливали на ръка. На пладне двамата уморени мъже седнали на сянка под клонестата дива ябълка до синора на нивата, за да похапнат. Драгун бръкнал в широката конопена торба и извадил кърпата с храната. Много се изненадал, че до хляба намерил ножа на Бурян. Мавруда го била сложила там в залисията си. Тя напоследък хич не била добре с главата. Против другите нейни болежки Сладуна й давала всеки ден по една лъжица отвара от змийско мляко.

Драгун нарязал хляба на порязаници с острия нож и го оставил на кърпата, върху която се хранели. Ставрос се сепнал, като видял белия нож на Бурян. И двамата пресегнали към захлупците с буца сирене, разтрошили с юмрук по някоя глава червен лук и ги размесили с друга сухоежбина.

Както се хранели, отдалече видели, че към тях потичвала като козичка Руфина. Тя скоро се спряла при двамата мъже, малко задъхана, но весела, усмихната. Бузките й пламтели като червените домати в близките градини край реката! Рекла извисочко:

- Тате, дойдох за една диня. Мама заръча да ми избереш най-узрялата диня.

Драгун бил уморен. Наредил по господарски:

- Ставре, върви с щерката в бостана! Избери две лъскави дини! По-голямата дай на Руфина да я занесе вкъщи, пък по-малката донеси за нас с тебе, да си подсладим душицата и ние.

Двамата млади припнали към бостана. Докато вървели из нивата, никой не продумвал. Личало им, че се харесват, пък не знаели как да си го признаят един на друг. Така мълчешком стигнали в бостана. Ставрос започнал да почуква с пръсти ту една, ту друга диня. И взел, та се пресрамил:

-  Руфинке, да знаеше само колко много те харесвам! Всяка нощ те сънувам. Що не да речеш на баща ти, да ми станеш булче?

Туй казал на глас, пък на ум си викал: „Първом ще ти завъртя главата, пък после все ще ми паднеш на сгода, хич няма да ти се мая!” Той сам не вярвал, че Драгун ще го одобри за зет, но се надявал да прелъсти тази скоклива хубавелка, дето й светят очичките като въгленчета. Уж търсел най-зрялата диня, пък само се ослушвал какво ще му отвърне момата.

Лицето на Руфина просияло. Примряла си от радост. „Най-сетне! И той ме харесва!” Упрекнала го на ужким:

- Бре Ставре, ти луд ли си?! Я не се халосвай! Питай тате!

Тя знаела, че баща й никога няма да склони да я даде за невеста на своя ратай, но се поласкала от момковата приказка. Нали била мома наивна, много се зарадвала, че и той я харесва, както тя него.

- Ще го питам бай Драгуна. Що да не го сторя! - рекъл престорено Ставрос. - На, вземи!

Той нарочно подхвърлил неудобно към нея една диня. Руфина едвам сварила да пресегне с две ръце. Не сколасала да я удържи и тя паднала на земята. Пукнатината на динята зейнала като кървава рана, цепната с наточен нож!

- И ти си узряла като тази диня! - казал все тъй ухилено Ставрос. - Ще ти откъсна още по-сладка.

Той продължил да опипва из гъстите зелени милини. Избрал друга диня. Разделили се набързо. Руфина понесла към дома си сладкия плод на своята моминска радост от момковата задявка. Ставрос крачел бавно към Драгун. Придържал в яките си мазолести ръце хлъзгавата пукната диня и си мислел:  „Малко ли работа му върша като впрегнато добиче… На мене ми е хубаво със Сладуна, ама и двете му щерки ще пообарам на по-сгодно време. Барем туй ще ми е всичката плата за цялата ангария, дето му върша от тъмно до тъмно.” Той се тъкмял за богат улов като вълк край кошара с палави агънца…

В къщата по надвечер Сладуна и Руфина се радвали на малкия Драгун и се заприказвали за делнични работи. И тогава Руфина не се стърпяла да се похвали:

- Бульо, днеска Ставри ми каза, че ме харесва. Иска ме за булче. Хи-хи-хи! Той какво си мисли, глупавият ромей?!

- Тъй ли? - слисала се Сладуна. Направо не повярвала. - Ама ти да не си го сънувала туй нещо?

- Всичко си беше наяве, бульо! Да беше го видяла само как се облизва, като ме гледа с онези черни очи.

Сладуна се вбесила. „Лъже ме, че ме обича, пък лигите му текат за Руфина. Хубаво ще го наредя аз него!”

Минало време.

Отдавна са го рекли хората. Никое зло не идва само. Една вечер, когато се завърнал от полето, Драгун Мечока сварил на двора Сладуна насаме с момченцето и подир няколко сладки приказки към внучето си, ребром рекъл на снаха си:

- Булка, напоследък хич не ми харесваш! Ама таз приказка да си остане само между нас с тебе! Знам, че ти през вечер прескачаш при ратая. От доста време насам те следя. Вземи, че се вразуми! Повече да не си стъпила при Ставрос! И двама ви ще натиря от къщата си!

Сладуна го слушала с наведена глава. Думите му гърмели в ушите й като гръмотевици от бурно небе. А Драгун хем галел с усмивка малкия си внук по сламената косица, хем приказвал тихо и сърдито към нея:

- Като голи охлюви ще ви стъпча! Тебе ще те посрамя пред цяло село като разхайтена жена! Ще те натиря гола и боса, каквато те взех от тейко ти. Моето внуче ще си остане тук, при мене! Всичкия си имот ще му дам. Пък ти се пръждосвай, където щеш с твоя голтак! Хубаво си помисли!

Той не искал да се раздели с никого от двамата. Те по различни причини му били нужни. Нарочно първо сплашил снаха си. После щял да се скара и на ратая си.

Тъй рекъл Драгун и се отдалечил. Сладуна онемяла. Не помръдвала, стояла вдървено като побита в лепкава кал. Току си рекла през зъби: „И на тебе ще ти намеря колая!”

Вечерта на общата софра Сладуна не поглеждала нито Драгун, нито Ставрос. Едвам дочакала да свърши вечерята. От софрата никой не ставал, докато не се надигне бащата. Тя се прибрала в стаята си при момченцето и се загледала тъжно към него. „Не! Никога няма да те дам!” После до заранта не заспала. Чудом се чудела кое да предпочете: любовта или богатството. Искала и двете неща заедно. „Боже, що да сторя?” Вече харесвала Ставрос, сладко й било с него. С две устни го целувала, пък с четири го пиела. „Няма да го отстъпя на Руфина!” А знаела, че строгият Драгун Мечока хич не си поплюва! Не хвърля думите си на вятъра. Ще я направи за резил и ще я лиши и от детенцето, и от наследството. „Единият от двамата мъже трябва да се махне от пътя ми! Кръв ще пропикая, но ще го сторя!” - отсякла тя с лукава усмивчица.

На разсъмване заедно със Зорницата в здрачината на главата й изгряла една дяволска мисъл. „Довечера ще налея в две големи чаши горчив пелин и ще помоля Руфина да ги поднесе на Драгун и Ставрос. Ама в едната ще сложа три-четири лъжици отвара от змийско мляко. Бог ще реши кой от двамата да ме избави от него си. Мир на праха му!”

VІІІ.

В един дъждовен ден, след дълго колебание Драгун Мечока надборил своя срам и отишъл да се изповяда в черквата при отец Лука:

- Отче, на голям зор съм. Дай ми акъл, що да сторя. С моята Мавруда, дето ти си ни венчал тука за мъж и жена, вече не сме женени. И двамата живеем под един покрив, ама сме по-окаяни от отшелниците, дето спят в отделени пещерички.

- Кажи, кажи, що те мъчи? Ха, изплюй камъчето! - рекъл благодушно отец Лука. Той усещал колко е притеснен Драгун.

- Тя, моята е една… Жив да ме оплачеш… Като я гледаш отвънка моята Мавруда, хич нищо й няма нито на снагата, нито на лицето. Ще речеш: жена за приказ. Пък в главата й - мътилка. Батак, отче! Не може да различи рибата от жабата.

- Хайде, хайде не се срамувай, кажи си болката, да я чуя! - отецът вече започнал да се досеща накъде духа вятърът из душата на Драгун.

-  Мавруда вече не ме ще като мъж в постелята. На петдесетия ден подир погибелта на нашия Бурян през нощта си полегнахме и аз я побарнах. Тя се съгласи, както винаги е било от двайсет и повече години насам. И баш по никое време тя се изкрещя: „Олеле, промуши ме! Измъкни го тоз касапски нож!” И от тогаз по-насетне, отче, все ми чернее пред очите. Вече толкоз месеци наред станаха. Посегна ли към коляното й, пищи, сякаш ще я коля. Срам ме хваща от двете щерки. Ще чуят крясъка. Големи са вече, сещат се! Търпя, ама отдолу огън ме гори! Жив пожар, ти казвам! Като гледам снаха ми как шава из къщи, в главата ми току трещят едни мераци. Същински гръмотевици! Пък тя се стрелва насам-натам пред очите ми като невестулка и хич не се сеща какво ми е на мене. Право са рекли хората: „Толкоз много хубост в къщата ти не е на хубаво!”

- Тази съблазън, синко, не е малка, хич не е малка тя! Голяма буря ти се задава на главата, ама ти… - не се доизказал отец Лука. Не искал да плаши повече и без туй уплашения мъжага, дето хленчи като погрозняла вдовица.

- Кажи ми, отче, що да сторя при този мой грях? Аз харесвам снаха си Сладуна като жена за постеля. Решил съм да сложа край на тези мъки. Ще ида да се удавя в голямата река, чак към далечната крепост. Тук наблизо нямаме такива дълбоки вирове с въртопи…

- Сакън! - осякъл отец Лука. - Не го прави туй страшно нещо! Бог е милостив. Той ще ти прости греха, щом се покайваш.

Отецът се уплашил за съдбата на Драгун. Мъж на четирийсет и няколко години, в разцвета на силите си, пък проси плътски съвет като някое момченце, току-що видяло първото мустаче под пъпа си.

- Милостив е той, защото не е земен мъж! - простенал отчаяно Драгун. - Никой не знае какво ми е на мене, като я гледам Сладуна каква е млада, хубава, засукана. Плаче за як мъж, пък всяка нощ се пържи на своя огън сам-самичка в постелята си от толкоз време насам. Жива мъченица!..

Драгун позамълчал. Чакал какво ще продума отецът. Пък той си траел хитровато.

- Отче, не е ли по-справедливо да й посегна? - Драгун изплюл най-сетне камъчето, дето било на езика му. - Тъй хем ще угася моя огън, хем ще долея кандилцето на нейната хубост, та да просветне още повече! Ах, защо не бях сега с двете си ръце аз?! Щеше да види тя кой е Драгун Мечока! Ама на! Сакат съм. Половин човек. Пък душичката ми - цяла-целеничка! Ще й се какво ли не! Ламти за всичко на света. Очи греховни, отче. Съблазън ме човърка извътре. Ще ме изгребе като зрял пъпеш, до семка.

Отец Лука гледал Драгун хем мъдро, хем лукаво:

- Речено е, чадо божие: „Дълбока река брод няма, хубава булка род няма”. Понякога е съдено гугутка да клъвне сокол. Цели войни са ставали само заради някоя палава пеперудка.

Свещеникът позамълчал. Позачудил се дали да се изплаче и той пред този дважди по-млад от себе си мъж. Пресрамил се:

- Ти питаш ли ме мене що млади вдовици и зрели мъже съм изповядал от младини до старини! Сърцето ми, хамбар да беше, нямаше да може да побере толкоз чернилка и мъка хорска. Аз на кого да се изповядам?! Ако река на владиката туй, що е на сърцето и душата ми понявга, хич няма да се бави! Ще ме разпопи за срам и резил. Затуй: търпеж му е майката! Търпеж и скърцане на зъби, когато ти притъмнее от долу нагоре, чак до капата…

Драгун хич не го заболяло от болката на отеца. Само дето не проплакал. Гласът му простенал като на погребение:

- С отровно биле да бях се напил, по-малко щях да се натровя.

- Няма по-опасна отрова от плътската страст. Отровиш ли се веднъж - Бог да ти е на помощ! - съгласил се с него отец Лука. - Плътта от плът се ражда, а душата - от душа. Пази душата си от огъня на плътта! Туй знам аз, туй ти казвам… Бъди по-силен от съблазните човешки! Ха, иди си с Божията благословия.

Драгун излязъл от черквата с уморена мечешка стъпка. Носът му бил увиснал като клюн на овдовял мъжки щъркел…

Вечерта Сладуна наляла в две големи пръстени чаши горчив пелин. В едната скришно сипала четири лъжици отвара от змийско мляко. Помолила Руфина, която не подозирала какво ще стори, да ги занесе на поднос на Драгун и Ставрос. Но девойката се спотъкнала в постелената рогозка и чашите паднали на пода. Така тайният план на Сладуна пропаднал, но тя се заканила да не се отказва от своето решение.

ІХ.

През този есенен ден Драгун и Ставрос работели на голямата нива в местността Крушака. Времето било хубаво, само за сеитба на жито! Коя селска душа няма да му се зарадва! Прясната угар миришела на топла пръст. Пъргави щурчета се щурали навсякъде - подскачали като искри от пламтящо огнище. Браздите дишали като млади невести. Бързо приемали в утробите си здравото семе за благо плодородие.

Драгун бил весел. Ширналата се бухнала земя пълнела душата му. Самият Божи благодат! И Ставрос бил доволен. И той се стараел, както всеки ден, но само, за да угоди на Драгун. Работел му даром като вол, ала му имал зъб. Сам не знаел кога ще прелее препълнената чаша на неговото ратайско търпение.

На ручок двамата мъже седнали при колата под голямата круша. Драгун извадил от торбата кърпата със сухоежбина. Сутринта в залисията си Мавруда пак била сложила при хляба ножа на Бурян. Той рязнал с него един крайщник от пухкавия самун и го подал на Ставрос. После отрязал по-тлъста порязаница за себе си. Да се помни тук, на този имот, кой е господарят и кой - ратаят. Ставрос вторачил остър поглед към ножа на кърпата. Ръката му потръпнала. Прищяло му се да го грабне, да посегне на Драгун и да забегне надалече със Сладуна. Не посмял.

Белият нож на Бурян продължил да дълбае в душата на Ставрос. Неуморна черна къртица!

Хапнали набързо по мъжки. Напили се хубавичко с изворна вода от писаната стомна и - пак на браздата! Драгун имал навика често да подсеща: „Който много се помайва на нивата, не си дояжда на софрата вкъщи.” Когато тръгвали към разораната леха, една тъмна катерица се стрелнала пред тях пъргаво като на куц крак и се шмугнала дяволито из клонака на кичестата круша.

Наближавало пладне. По ясното небе неусетно допълзели мътни облаци. Прогърмели далечни гръмотевици. Над цялата околност се спуснала хладна сянка. Тя се надвесила над нивята като крило на голяма черна птица, която вещае нещастие. „Дъжд като дъжд! Ще мине-замине!” - рекъл с небрежна усмивка Драгун. Двамата мъже продължавали заниманието си. Споряло им, както всеки ден. Бързали да насмогнат повечко работа още преди пладне.

Изневиделица се здрачило като вечер! Връхлетяла бурна вихрушка! Заплющели едри капки. Плиснал дъжд! Рукнала градушка. Жив врелец!

- Да бягаме на завет! - подвикнал Драгун и търтил към дървото. Пред краката му се сипели бели зърна. Цели лешници!

Ставрос бил по-пъргав и стигнал пръв под голямата круша. Задъхано се спрял до дънера и пресегнал към торбата с белия нож на Бурян. Една внезапна светкавица го ослепила. Доста по-назад из нивата гръмотевицата сепнала Драгун. Повалила го на земята като невидима хала! Когато дошъл на себе си и дотърчал до дървото, се ужасил от вида на Ставрос. Мълнията го била попарила. Лицето му приличало на щавена кожа. Очите му зеели в нищото като одрана заешка глава.

На крачка по-встрани от проснатия на земята мъртъв ратай лежал ножът на Бурян. Целият блестял като позлатен!..

По-сетне през деня, щом научил за станалото, отец Лука промърморил извисоко: „На тоз грешен свят всеки батю си има батю.” Позамълчал малко и добавил по-изниско: „Всяко стадо да си знае мършата!” Мнозина го чули. Малцина го проумели какво си бърбори на бялата брадица мъдрият Божи пастир…

Х.

Минали години…

Драгун - Малкия Мечок, раснал-пораснал. Станал хубав здрав мъжага. Призовали го в Търновград за боец във войската на цар Калоян. И той не се посрамил. Проявил се като храбрец в славната битка през 1205 година далече на юг, край Одрин, в която бил пленен латинският император Балдуин Фландърски.

През есента на същата година Сладуна запознала сина си с една красива мома от богато семейство и неговият дядо вдигнал нечувана сватба за своя най-обичан внук. За нея дълго се приказвало чак по съседните села край Търновград.

То не било сватба като сватба, а празник за цялото село! Насред мегдана се извило хоро три ката. Най-отпред, на челото му, с бяла кърпа в ръка се вихрел Драгун Мечока - същински орел в полет! До него сияела с празнична гиздосия Сладуна, а след нея - младият Драгун и невестата му. До Руфина и Дафина били техните съпрузи заедно с порасналите им синове и дъщери. По-назад ги следвал големият им род - всеки с радостта и мъката си.

Само Мавруда стояла мълчешком настрана край високата ограда на някаква чужда къща. Никой не знаел що се таи в нейната душица: сълзи или смях.

Какво ли няма на една голяма сватба!..

2008-2014