Георги Н. Николов

Космос, зареян в мащабите на философска същност и едновременно реален, диша в „Солта на земята”. А страниците на тази малка книга нареждат създателя си сред истинските водачи на духовното у нас. На мисълта за битието в глобален мащаб, облечена в протеста на… смирена ярост.

И доказват несъмненото самонадграждане на Георги както в гражданската поетика, точно съответстваща на перото му, така и в личните прозрения на твореца.

Отдалечени безкрайно от кабинетна схоластика, кръгли маси и всичко, което имитира загрижеността на политическия ъндърграунд - у нас и по света, към Човека.

Георги Ангелов е искрен и истински…

Това, както лесно можем да предположим, го прави ярък изповедник на своето време. Автор на лирика, изцяло съответстваща на потребностите на читателя от ХХІ в. Едновременно е крайно неудобен за силните на деня.

Но в България сред общата апатия, униние, чуждопоклонство и платена демагогия, такива творци са особено ценни. Защото някой трябва да се посвети на морален аскетизъм, а предпочита чиновническата заплата.

Някой трябва немилостиво да бръска струпеите от лицето на националния интелект, но е по-лесно да наднича от миша дупка. И някой трябва да нарича нещата с точните им имена.

Без да чака материална отплата, ордени и джобни, дрънкащи приятно в ухото на успешно продалия се „творец”. Такива у нас има много. Още повече са чакащите за щата на Юда Искариотски: плаща се добре, издаваните книги вървят една след друга.

А който не ще да е ничий слуга и мисли с главата си? Който носи чист във вените нравствения кодекс на дедите и го предава на цялото съвременно човечество? На разноезичния мравуняк, пъплещ тревожно из гънките на планетата в очакване на сетния финал?

Ние не станахме животни.
Не станахме роботи.
Нито - демони.

Ние останахме
хора

и затова сме излишни.

„Дори вятърът”

Много и различни са темите, подредени като горчива палитра в „Солта на земята”. Преди всичко - съдбата й, ставаща от век на век все по-неясна. И върху разноликата й гръд - ориста на мислещото множество.

А тя е тревожна. Подчинена на шепа овластени роботи. Определящи механизмите на обществото и посоката, която ще поеме. Върху този мрачен фон ролята на отделната личност е сведена до нула. Правото й да се самоопределя - отдавна отнето.

Целият човешки мравуняк прилича на огромен театър от марионетки. Без воля, национална принадлежност, исторически спомени, бъдни копнежи. Милиарди тонове биологичен материал за военни опити, интелектуално зомбиране, конвейерно възпроизводство на покорни роби и… тлен. Резултатът?

Поетите трябва да забравят
написаното досега,
учените - формулите си,
работниците -
вечния си труд.

„Новият световен ред”

Върху този тематичен фон, колкото и странно да изглежда, читателят открива кълнове на трезв оптимизъм. Защото авторът не приема ролята на вестител на нов Апокалипсис.

Не крещи „покайте се!” пред стъписано множество. Нито иска смъртта да бъде господар на всяка наша глътка въздух. Наистина, той предупреждава какво може да се случи. Но е убеден, че колективният разум ще надделее. Мирът ще разкъса мрачните паяжини на политическото безумие. На опитите за „модерен” феодализъм, проповядван от представителите на нова световна инквизиция.

Понятието „Човек” е свещено и според поета той винаги ще се рее свободен. Вдълбочен в градивната си роля да усъвършенства цивилизацията възходящо нагоре. В плоскостта на хуманизма и доброто, заради които Създателят го е моделирал по свой образ и подобие…

Бих казал, че книгата има и своя условна втора част. Ненатрапчива, приземена, делнична. Най-вече автобиографична, но не и дистанцирана от предизвикателствата на българското съвремие. Става дума за „елита” и сивата маса. За битието, правдата и радостта от дребните неща.

А също - за възмездието, което често закъснява, но все пак достига своя адресат. И за безизходицата, неправеща разлика между добро и зло. Докато накрая останем сами със съвестта си, за да чуе тя нашата последна изповед:

Не ми е все едно дали живях.
И знам, ще трябва да се отговаря
за всяка дума като станем прах
пред Бог
и пред децата
на България.

„Равносметка”

Книгата „Солта на земята” е послание за разум, доброта, човечност и труден опит за любов към ближния. Не само у нас - към всички хора. Тя илюстрира понятието „гражданска поезия” в неговия чист, съвременен, особено актуален хоризонт. Без идеологеми, клишета, хленч за страдалците и безадресни закани.

Ясно тупти пулсът на философското прозрение какви сме и какви трябва да бъдем. На ръба на избухващ вулкан от политически пристрастия, военни безумия и неолиберални стратегии, водещи право в ада.

Поетът захвърля в калта фалшивите икони на мимолетна ценностна система, която уж светът трябва да приеме безропотно. Някъде назад остава неканеният от обществото космически хаос и небето отново е чисто…

Често съм казвал, че стихосбирка не може да се преразказва, особено когато е стойностна, талантливо написана и мъдра. И когато авторът има какво актуално и навременно да сподели с читателите. Същото казвам и сега, за „Солта на земята”… Приятелю, поете, твърдя го с ръка на сърцето…

Георги Ангелов. Солта на земята. Издателство „Фльорир”, С., 2017 г.