СВЯТОСТ
СВЯТОСТ
На Никола Малчев - за неговата
съпричастност към моята поезия
Няма как да не съм откровен.
Чувствам - моят живот се изнизва.
На кого се отдават последният ден
и последната риза?
Към кого се изпращат прощалният вик
и предсмъртната песен, когато
ти разбираш, че вече си миг
от всевечния кръг на Земята?
Искам пътят ми земен да е
бяло - даровно платно от Биляна.
Мама горе в небето преде
и кълбото на Слънцето няма
да остане без нишки - лъчи.
Тя и в другия свят ще ме топли.
Само нейните сини очи
п? са сини от Преспа и Охрид.
Те ме правят и горд, и щастлив,
че дошъл съм и аз на Земята
със надеждата някой мой стих
да покълне в душа благодатна.
2016
РОДИНО
Ако ти ме обичаш - ще бъда безсмъртен,
но съм длъжен безсмъртност и аз да ти дам.
От високия връх на съдбата откъртен
пея в порутен от варвари храм.
Напоследък играя все в моноспектакъл.
Безрасъдно пилея живот и талант.
А животът ми бъден е толкова кратък,
че е смешно да тръгна на път с Росинант.
Моят Санчо е корен дълбок във земята.
Няма друг като него в практичния свят.
И наивен, и луд -
той е верен приятел.
Вековете не могат да ни разделят.
Във абсурдната наша злощастна държава
да е рицар човек - носи много тъга.
Някой все я купува.
Други все я продават.
Трети бягат,
щом идват вълни към брега.
Само Ти си, която единствена може
да ме върне към нов ренесансов живот.
Но ми трябва леген на главата да сложа,
за да бъда със нещо и аз Дон Кихот.
2016
ДО СЕТЕН ДЪХ
Безхлебни хора просят милостиня,
но милост няма.
Бедната родина
предлага им прокуда.
Става страшно.
Изчезва Слънцето
зад облак прашен.
Задава се отново тъмна буря.
Моретата към сушата се втурват.
Потопът май е вече неизбежен.
Управниците - алчни и невежи,
планетата към гибел направляват.
Потъва тя, а те се забавляват…
Как искам да забравя всички мъки,
обиди,
огорчения,
разлъки,
но вътрешният глас ми повелява:
Издухай тази непотребна плява
и дръзко продължавай по-нататък!
Защото любовта е много кратка.
Човекът, който себе си пилее,
не може своя песен да изпее.
Той шляпа гордо във водите плитки,
а в жабешкия хор кресливо вика.
Във мрака се разбира кой как свети
и кой на другите е дал пътека.
За мен не струва пукнат грош поетът,
сам себе си и другите отрекъл.
Бездънната омраза ни поглъща,
но Старецът в морето се завръща.
До сетен дъх с акулите се бори
за вас окаяни крайбрежни хора.
2016
ДЕНЯТ, КОЙТО ИДВА
Всичко, което е родено далече от брега,
е провинция.
Ърнест Хемингуей
Аз вече съм старец, готов да заспи.
Сънувам не бъдност,
а минало време.
Разцъфнали вишни,
упойни липи
и кон, който цвили в поле вдъхновено.
Живея в предзалез арктично студен,
в балканска провинция - тежка присъда.
Далеч от брега на морето роден,
не мога и сянка на Ърнест да бъда.
Акули ракетни бродират света.
От ядрена хищност човекът опоскан
живее,
но винаги носи смъртта
и прави си флейти от нейните кости.
Да кажа ли сбогом на тази Земя
от майка Вселена с живот надарена?
Творецът високо над нас онемя.
Изчезват звездите му, с мене родени?
И все пак,
и все пак зората зори.
Върти се Земята. Животът се ражда.
Ах, утрото утре дано сътвори
в душите спасителна жажда.
Един разтревожен световен човек,
потомък на Хефест, камбани отлива.
Кове ново слънце с душа на поет,
сълзите потопни решен да изпие.
2016
РИЦАРЯТ
Отново чувствам с петите си
ребрата на Росинант,
отново облечен в доспехи,
се спускам на път.
Из писмо на Ернесто Гевара
до родителите му.
Плахи рицари - хилава чест.
Нямат почва за връх и за корен.
Дон Кихот - човекът Еверест,
всяка нощ със звездите говори.
Паднал от добрия Росинант,
той отново ръста си изправя.
От Сервантес надарен с талант,
никой беззащитен не забравя.
Санчо със магарето оре
нивите безплодни на живота.
Почернява Бялото море.
Черното в душата ми клокоти.
Тихи океани и вълни,
с полюсна ненавист нагнетени,
могат да погълнат планини -
живи,
мъртви,
още неродени.
Свят такъв едва ли д-р Че
сам с безумна лудост би лекувал,
а кръвта му който отрече,
той престава в мен да съществува.
Без ковчега на добрия Ной,
окрилен със порив романтичен
храбрият,
безсмъртният герой
продължава битката епична.
2016
РАЗМИСЪЛ
Живях без трансформатор пред сърцето
с високо,
съдбоносно напрежение.
Поникнал на земята - до небето
пространството изпълних със съмнения.
Но вярвах, че светът ще стане песен
със Ботевия светъл комунизъм.
За тази вяра кой не бе обесен
и кой не падна, от куршум пронизан!
Не паднах аз - добър и малко честен,
и малко справедлив,
и малко жалък.
За някой всичко в този свят е лесно.
За мен - горчив оскъдният му залък.
И ето ме на кръста пак обречен.
Тълпата славослови шумно Юда.
Говорят фарисеи за човечност,
а аз не мога дума да отпъдя.
Подобно на мухи досадно кацат
и плюят върху пресните ми рани.
Родино скръбна, новите юнаци
за носни кърпи късат свято знаме.
Но вместо укор - някой химни пее
и цял народ повтаря равнодушно.
О, Господи, защо не онемея?
Защо си Ме наказал да ги слушам?!
НОЩ В РОДОПА
Бела съм,бела, юначе…
Родопска песен
… И моля Бога да не стихне
бунтовно-скръбен моят глас.
За жалост рядко се усмихвам.
Не съм избраник на Парнас.
Животът строг от мене иска
да бъда не цигарен дим,
а дух от Охрид и от Плиска,
висока песен от Пирин.
Прегърнал кръста на Родопа -
море зелено и тъга,
върви Беласица безока
до мен и пита: Докога
кръвта ни братска ще разделят?
Най-сетне няма ли да спрем,
заченати в една постеля,
бразди различни да орем?
Посичана,
изгаряна жестоко
гората майка още е гора,
но някой рови в корена дълбоко.
Забулват бурки нейната зора.
И аз - стопанинът на свойта есен,
узрявал със години южен плод,
потръпвам в хлад от облака, надвесен -
огромен,
тъмен,
хищен октопод.
В небето лятно - лунен сърп, наточен -
звездите жъне. Подла тъмнина.
Държавници, потънали в порочност,
наливат във душите ни злина.
Но чувам глас, съзвучен със недрата
на древната лирична планина…
Едно момиче пее и Земята
се ражда от любов и светлина.
2016
НИЕ
Дошли от Изток - гледаме на Запад.
От изгрева към залеза вървим.
За мъртвите и пийваме,
и хапваме,
и все на дявола тамян кадим.
Но кой, кажете, святата и чиста
Република от гибел ще спаси?
Без гроб са Дякона и онзи Христо,
над който сабя мълния блести.
Поиска ли - той може много лесно
със страшен удар да ни посече.
Остана сиромахът с двайсет песни
и с кръв, която вечно ще тече.
Вълкът разжаря лютата му рана.
Грабливи птици спускат се за стръв.
Езикът на небесната камбана
виси над нас като обесен плъх.
А ние вместо песни да запеем,
молитви унизително мълвим.
Пасем мечти увехнали и блеем,
безсилни себе си да победим.
ВИК НА БЕЛАСИЦА
Край мене ослепени скитат още
на царя Самуил добрите войни.
Трева отколе никой не коси.
Мълчат звънци, от ужас онемели.
Не хлопкат и бъбриви хлопатари.
Дърветата от скръб вековна съхнат.
Горчив е моят кестенов нектар.
Горчива е росата ми дори,
горчива и солена
като море, търкулнато по бузите
на нашата история трагична.
Царе - пастири на народи,
аз ви чакам
да дойдете при мен с такава мъдрост,
която все по-строго ще ви съди,
че вие върховете сте ми вързали
и всеки дърпа примката, така че
Балканите най-песенни да плачат.
ЗА ДА ПРЕБЪДЕ
Псевдомъже и поплювковци, хайде,
вдигайте котви от женските скути!
Слънцето може при изгрев да зайде,
ако греха си с любов не изкупим.
Срам го е вече да гледа, че ние
губим достойнство и чувство за мяра.
Как е възможно земята да крие
в себе си толкова много хлебарки?
Нашият конен народ е преминал
не четирийсет пустинни години,
а векове през позор и руини,
за да пребъде!
За да го има!
Може, разбира се, тук да остане
и като паднала конска подкова,
ако в нас рухнат Пирин и Балкана,
ако Родопа къртици я сровят.
МИЛА РОДИНО
Прекрасна си, мила Родино…
Иван Вазов
Отдалечават се приятели,
дружби,
любови.
Разводнява се виното,
чувствата страстни.
Коват се закони,
а влачим ръждиви окови.
Рухват гиганти.
Издигат се хилави храсти.
Пее се само когато солидно се плаща.
Можем да плачем,
където и както си искаме.
Взеха ни ризите.
Ред иде на гащите.
Тихо и кротко,
но зъбите,
зъбите стискайте!
Няма опасност резил непростим да се случи.
С празен стомах - изключваме тази опасност.
Мила Родино,
какво се кучило закучи,
та срам и позор е
да пеем,
че ти си прекрасна?!
ЕМИГРАНТИ
Нестихващ и висок небесен громол.
Прелитат самолети север - юг.
Със роден дом децата ни бездомно
живеят някъде далеч оттук.
Изтръгнати от нас. С посечен корен,
не взели в бързината шепа пръст -
години вече все безплодна оран
и все голготен емигрантски кръст.
Самотни сред мравуняци от хора,
сънуват нощем братя и сестри.
Пустеят свидни бащини дворове
и гаснат в мрака майките добри.
Ще каже някой: Стига сантименти!
Земята ускорено се върти.
Съседен двор са всички континенти.
Човекът ненадминато лети.
Но бедните изгнаници не могат
да вържат двата края на света.
Гори ги бавен, носталгичен огън.
Без лека пръст погребва ги смъртта.
Към хляба приковани неотлъчно
на борсови опашки се редят.
Живеят часово,
живеят злъчно.
Пропускат шанса рожби да родят.
МОНОЛОГ НА САМУИЛ
Като последен камък от висока крепост
потънах в пропастта на времето.
Сега от гняв възкръсвам
ужасен,
че вместо слепи виждам заслепени,
които по жестокост ще надминат
дори и най-престъпния убиец.
Излишно е да питам от какво
проядено е моето дърво
и царството ми като скръб голямо
изгубва хоризонт след хоризонт.
Как стигнахте дотам, че днес делите
кръвта на Кирил и Методий
и буквите на първите учители
объркани в очи без памет бродят?
Без писмена, без свети манастири
ще питат утре где сте се родили
и нови триезичници ще кажат:
Та вас и Господ Бог не ви познава…
Към бъдността на мъдрите народи
пустините са зли.
През тях е невъзможно да преминат
поточетата разделени.
Василий винаги е бил жесток,
но аз ви казвам:
по-жесток е този, който
да ме разцепи иска като бука
и сетне да разпалва срамен огън.
Аз бях и си оставам цар трагичен.
На никой не простих
и себе си наказах.
Дойдох при вас, защото ви обичам.
Пазете се от моята омраза!
БЕЗУМИЕ
Закрилница, от майка по-добра,
могъща,
якоствола
и висока,
най-мъдрата,
най-песенна гора
връхлита я жестокост след жестокост.
Пожари,
сеч,
безумни ветрове
бесуват колкото и както искат.
Повалят за минута векове
преди столетия разлистени.
И ето ни - отровени от дим,
посипали главите си със пепел
край Странджа,
край Родопа
и Пирин
вървим съвсем окаяни и слепи.
Днес няма даже стотници пред нас
и всеки сам съдбата си спасява.
Народът - векове узрявал клас,
несвъртни ветрове го разпиляват.
НАЙ-СВИДНАТА ГРИЖА
Наведен над тебе, земя, аз не виждам
небето ти как се върти.
И все пак не съм се прегърбил от грижи.
Най-свидната грижа за мене си Ти.
Отдавам ти всичко, което е мое.
Не те моля даже за по-лека пръст.
Но зъзне душата в усойно усое,
че в нова Европа си с най-нисък ръст.
МОЖЕ БИ
Не сме народ, не сме народ,
а мърша.
Петко Славейков
Държавата ни - градобитна нива.
Народът - като никога обрушен,
вършее само тръне и коприва -
покорен,
мълчалив
и равнодушен.
Аз - както винаги, съм шут в живота -
разсмивам,
утешавам,
даже пея.
И чувам укорния глас на Ботев -
Кой те в таз робска люлка люлее?
Ти ли не знаеш, Бунтовнико мъдър,
кой още народа приспивно люлее?
Стъпил на ринга - повалят го с удар.
Сетне го учат как трябва да блее.
Дяконът Левски - и той като тебе
пише въпроси, а отговор няма.
Без Антигона лежи непогребан
живият още юнак на Балкана.
Нещо ужасно пълзи и отрова
пръска в душите.
Духът ни прекършен
в нова Европа пак е в окови…
Може би!
Може би още сме мърша…
НОВИЯТ ГЕРБ
Отдавна няма капчица вода
във кладенеца, буренясал смрадно.
Върлува неподсъдна свобода.
Децата си захранваме на брадва.
Посрамен е библейският Содом.
Гомор не се понася от поквара.
За жалост не пристига Симеон
и сляпа броди майчица България.
Народът на опашки за чорба
прилича на разровено осило
и гербът му е просешка торба
във рамка за бесило.
ПРЕЗ АТЛАНТИКА
През Атлантика често летим.
Няма Божи гроб вече наблизо.
Все на куц крак с Русия вървим
с усмирителна западна риза.
А от Изток напомнят ни, че
нас ни чака съдбата на Троя.
И кръвта на Юнака тече
не на връх,
а в усойно усое.
И не знае народът дали
вълк се грижи за лютата рана
и къде са ония орли,
гдето сянка държат на Балкана.
Други хора и друг интерес
ровят в нашето време трагично.
Унизени,
с посърнала чест,
във посока безока изтичаме…
2010
В ЛЮЛКАТА НА ЛЮБОВТА
Какво потомство ще оставим?
Какъв ли грях ще ни тежи?
Рушат се църкви и държави.
Вилнеят гибелни лъжи.
Това, което днес се случва,
не се е случвало дори
в приют за кучета и кучки.
Вонят световните пари.
Гомор,
Содом
и Рим какво са
пред планетарния разврат?
Мъже от кал. Жени от восък.
Войни престъпни.
Ад във ад.
Притиснат, моят глас лиричен,
наивно-романтичен като мен,
спасява го едно момиче
и аз отново съм роден.
Момичето - кокиче тихо,
дъх пролетен - топи снега.
Със устни песенни изпива
и мрака,
и световната тъга.
Потоци бистри размразено пеят!
Безумстват влюбени ята.
Родопа цялата земя люлее
във люлката на любовта.
2016
ПУБЛИЦИСТИЧНО
Върви в живота всеки
със свои интереси.
Един народа грижи,
че няма хляб и сол,
а друг продал е скъпо
главата си на феса
и квака в парламента,
тъй както жаба - в гьол.
И вижда се, че те се
взаимно разминават.
Те нямат общо дело.
Върти ги водовърт.
Борбата гладни - сити
в безпътната държава
не може да намери
към бъдността си път.
Площадите приличат
на кипнали казани.
Един крещи: О с т а в к а!
На смърт! - отсъжда друг.
Обрани са до шушка
и къщи, и бостани.
Плашило даже няма.
Стърчи оголен прът.
Тежко на този, който
оре земята плодна,
а вечер ляга гладен
и треска го тресе.
Народе мой!
Н а р о д е ????
Във хищната природа
нима не знаеш още,
че глутница от вълци
овцете ти пасе?
Прости ми, но ще кажа,
че ти отдавна нямаш
овен рогат, каматен,
след който да вървиш.
България престана
мъже орли да ражда
и жал ми е да гледам
как срамно и угодно
пред всички господари
трепериш и пълзиш.
От зависти прояден,
купуван и продаван,
кога ще стъпиш здраво
на своите нозе?
Лежиш на древна слава,
но тя не ти прощава
и червей ненаситен
сърцето ти гризе.
Въпросите на Левски
не са на сфинкс античен
и ти не можеш вечно
невинно да мълчиш.
Разбирам, че със него
не ти е никак лесно,
защото те обича
дори кога търпиш.
Пророк не съм, но виждам,
че бъдещето твое
е гибелно, защото
не искаш да прозреш,
че святата и чиста
република е Троя,
която утре някой
за кон с търбух данайски
на новите данайци
рождената си майка
и теб ще продаде.
2015
ЕВОЛЮЦИЯ
Все по-малки и редки са нашите рискове.
Употребяваме алкохол,
но прекалено сме трезви -
най-вече в личните си интереси.
Облечени със пресметливи чувства,
захвърляме доспехите си рицарски.
А бяхме романтици.
Сега сме по-прикрити от къртици.
В сезоните зелени - листни въшки.
Съдружници сме на гризачи.
И гризем:
светлинния лъч, с който кърпим душите си;
кората на дърветата, за да изсъхнат;
любовта, за да изчезне Човекът.
Да живее демокрацията!!!
Котараците, затлъстели от преяждане,
мъркат лениво край печките.
Мързи ги да се любят със котките.
(Онова, което се разказва за ъгъла на покрива,
е спомен от пра-пралюбовно минало).
Днес много мъже вместо с любимите си жени
спят със своите любими котки,
а любимите им жени -
с любимите си кучета.
И никой не знае какво ще се случи
утре, когато…
Да, утре когато
някоя мацка вземе, та се окучи.
МАГИСТРАЛНИЯТ ПЪТ
Тук-таме във живота все още скрибуцат каруци.
Плуват бели коне сред зелено безбрежно море.
Идва спомен от детски,
от изчезнали звуци.
Пеят клоните, пълни с любовни криле.
Пеят клоните!
Пеят поточета бистри!
Накъдето поискаш - тръгни в моя свят босоног.
В него няма царе.
Нито хитри министри.
Във игрите на детството всеки бил е и бог.
А сега, оседлали конете моторни, ние лудо препускаме.
Магистралният път е голямата черна река.
Нощем гледаме с фарове жълти безчувствено
и не вдигаме даже за поздрав сърдечен ръка.
Всеки бърза и гледа да бъде пред другия.
Няма право, където поиска, да спре.
Черен път със нашивки сержантски и луди,
побеснели стотици моторни коне.
Върху него човекът е мравка, която не може
да търкаля към зимата своето житено зърно.
Всяко куче заплаща пътен данък със своята кожа.
Стъпил тук - таралежът не се е в дома си завърнал.
Магистралният път - самочувствие черно, презрително
над пътеки любов,
над пътеки съдби.
Но защо тези ясни и прави посоки са тъй уморителни?
И защо някой още за път през ливади скърби?…
1983
ОГРАЖДЕН
Планина - незакърпена мъка,
изпосечен до корен букак.
Хвърлен камък. От жажда напукан.
Как живееш безпесенно?
Как?
И за мравките кротки безхлебна,
попрегърбила хилаво ръст,
ти си толкова,
толкова бедна,
нямаш даже за мъртвите пръст.
Със Беласица бдиш ослепена,
но за теб паметта ни мълчи.
Планина - моя кръв разделена.
Гроб в небесните сини очи.
ЗАЩО СЕ ЗАВРЪЩАМ
На д-р Любен Янкулов
Защо се завръщам в ония години,
когато гората бе пламнало злато
и бродеха в нея елени рогати;
когато в очите ни бликаше вяра
и жажда за пролет -
жадувана пролет,
по-бяла от сняг и от първо кокиче,
което във пролетна бъдност наднича.
Реките препускаха с устреми млади.
И нощите бяха реки звездопадни.
За себе си никой не страдаше.
Бяхме
деца на народа
и песни изпяхме,
каквито днес никой за него не пее
и никой за другия днес не милее…
Но нещо сгрешихме.
Обърка се нещо.
В концлагери гинеха хора невинни.
Светът стана тесен за мисли крилати.
Във двора кокоши петлите пернати
единствено имаха право да пеят -
да учат на Запад.
Над нас да живеят…
Стената Берлинска се срина
и всичко
отиде с главата надолу.
Логично
нахлуха банкери,
съветници чужди.
Крадци изпедепсани.
Стана ненужно
каквото народът създал бе с труда си.
Сега безработен,
почти неграмотен,
едни със Русия,
други с Европа,
тъпана бият
с мечтата за кокал.
Богати акули -
от хищни по-хищни,
разкъсват държави.
Световни тържища
извършват покупко-продажби с народи,
но няма,
днес няма планетата роби.
Небето високо и все по-студено
не вижда,
не чува
Земята как стене.
По-страшни от всичко върлуват парите.
без разум,
без вяра,
без Бог Избавител.
ЕЗДАЧЪТ
Камарадо Ернесто, докторе мой,
често си мисля за теб и те съдя.
Тръгна да водиш най-тежкия бой,
цял континент се реши да събудиш,
но ме забрави, не ме призова.
Не ми ли повярва?
Не бях ли достоен
да тръгна със теб и да сложа глава,
тъй както приляга на твоите войни?
Куршумът, със който ти беше ранен,
аз можех да спра със кръвта си.
От моята кръв ако беше спасен,
животът ми би бил прекрасен.
Камарадо Гевара, приятелю Че,
отрязаха ръцете ти ония,
защото ти искаше да облечеш
във свобода и Боливия.
Страх ги беше от твоите пръсти добри,
способни да стрелят
и да лекуват проказа.
Събраха на света най-престъпните пари,
за да купят към тебе омраза.
Страх ги беше от твоята дясна ръка -
пет континента, сплотени юмручно,
и от лявата - петолъчна река
към всички жадни,
към всички измъчени.
Камарадо Ернесто,
не говоря със жал,
но ми е жал да гледам как плаче
Росинант, с безпощада разбрал,
че след теб няма други ездачи.
