Георги Гривнев

Характерът на Илия Атанасов Шопов бе мек - като утринна отава. Ако се случеше сред хора, които вдигат крамола, той се опитваше да я потуши така, че и двете страни да са доволни, а ако не успяваше, ставаше и си отиваше.

Илия Шопов е павелчанин. Всъщност, истинското му фамилно име е Семерджиев. Ала за чокманци родопчани отвъд Рожен са шопи. И когато идва в Чокманово да гради къщи, местните го прекръстват в Шопов - без свещеник, без патрахил и без ритуал.

Ябанджията трябва да се примири - срещу народ не се рита. И докато кове четията на втората къща, Илия и Тодора от Жайгарци се загалват и взимат.

Раждат се и синовете им Атанас и Бечо. Топлината, с която го приемат, изключва шегите, които се подхвърлят за завряните зетьове - има лице, но устата му запушена. Иначе приказката му трудно се отмества. Такъв е и речният камък - гладък и хлъзгав, който нелесно се отделя от речното корито и затова го турят в дренаж - водата и влагата да не се качват по него.

Дюлгеринът е от ония майстори, за които няма тайна в занаята. Ако има, тя е за други. Илия Шопов гради, измазва стени и огнища, курдисва врати и пенджури, под ръките му грейват топли дървени тавани и мусандри, нарежда и кове дюшеме, докарва вода в дворовете… Да е доволен не само стопанинът, чорбаджията, но и Господ, когото не виждаш, но който забелязва дали вършиш нещо с любов и мерак.

Синовете и те тръгват подире му, отначало, когато са по-малки, му подават чука или теслата, пироните или отвеса. Не ги навиква, не ги напъжда, че му се мотаят в краката, защото знае - барнат ли мистрия, занаятът-канаят им е вече в ръките вързан. И внуците ще го заследят.

Та кажи-речи се оформя цяла фамилна дюлгерска чета. И къде ли не са на гурбет - в Беломорска Тракия, в Хасковския, в Кърджалийския край. С месеци, че и с години не се връщат - махали, цели села Вдигат от нищото, от поляната или стърнището.
Особено чувство изпитва Илия Шопов, когато строи църква или джамия. В църквата миряните ще се кръстят, в джамията мохамеданите ще се кланят. Ала то е все едно. Храмът си е храм, свято място - в него ще се молят и за здраве, и за опрощение, и за упокой, ще влизат и излизат със смирение и вяра, с благочестивост и надежда.

Рупецът работи от сутрин до вечер тъй, че още отсега чува как камбаната звъни надалеч, а кандилата горят по-дълго. И с онази богоугодност, която му дава сила и светлина, която го буди още преди да се развидели и която го пренася в съня - часове след като слънцето е залязло. Илия Шопа спазва божите заповеди, пости, моли се пред хляба…

Имаше един навик, който не можеше да победи - издаваше звук, подобен на съскане - приглушено тананикане на песен. И когато работеше, и като почиваше, и когато… Веднъж внукът му дори го укори:

- Дядо, ти уж се молиш, а пък съскаш!

- Не се усещам, син. На стар чиляк кусур се не връзва.

И никой не узна защо родопската песен „Торнала ми е Яница” му е любима. Най-скъпото не се обяснява. Как да обясни защо обича Тодора, Атанас и Бечо, защо сърцето му е при децата на децата му… Не всичко е за пред люде. Не позволяваше някой да му ровичка в душата с върбова пръчка, да надзърта през зарешетения прозорец или да пипа хастара на палтото му.

През 1912 година синовете на Илия Шопов участват в Балканската война. Дългът си е дълг, макар че някак неловко държаха докрай прикладите на пушките вместо дръжките на теслите. Тъй и неловко задяваха раници вместо торби с дюлгерски тадарок.

Пушката убиваше - дръпнеш спусъка и деветграмовото олово поваляше цял един човешки живот. Илия Шопов издържа семействата на синовете си. Разкопава ялови места, които превръща в плодородни градини. Разкопава пасища, разчиства ги от храсти, повет и камъни - каквото поиска нуждата, подир нея върви. Засажда ябълки, орехи, сливи…

Много гърла - не се засищат с мухабети, колкото и сладки да са те. Стръмните ниви подгражда със сухи дувари. На око подбира камъните - да легнат тъй добре, че да не се люлеят като люлка. Очуква големите, обарва средните, малките между тях, да попълват…

Тъй е и със семейството -до най-възрастните да седят дъщерите и синовете, до тях - внуците, до внуците - най-ситните… Да се крепят едни други, тъй е наредено от памти век. И досега сухите дувари на Илия Шопа не са се развалили, не са мръднали - дъждове са плющяли и оттичали, тропот от копита е заглъхвал, диви животни са рипкали от тях, студени змии са прилазвали в дупките…

Cтyд е пукал камъка, ала дуварите са си все така равни, непобутнати и синурни.
Синовете се завърнаха от войната живи и здрави. Дали затова, че кътаха малки кръстчета в джобовете си? Дали затова, че зло не бяха причинявали, че не бяха разплаквали никого? Дали пък случайността не пожела това? Една вечер,когато се прибраха от работа, баща им рече:

- Насо, Бечо, искам нещо… Това, което работим, си е за нас - за хляба и катъка.

Никой не седи гладен. То и говедото търси паша и захирьо.

- Думай направо.

- Хайде да изградим църква. По-малка. За всички чокманци. Отдавна съм си го намислил, но сега…

- А къде, татко?

- На гробището на Упрешната махала, в Ливадките. Харчовете са от мене. Даже и на вас ще давам надница!

- Как така?

- Искам хаирът да си ми е цял. Ця-ял! - натърти Илия Рупеца.

- А на името на кого?…

- На Света Богородица. От понеделник, нова седмица - нов късмет, да захванем?

Беше май 1914 година. Илия Шопов опъна канапа, заби коловете и се захвана с темелите. Атанас и Бечо се заеха с нагодата - единият караше камъни, другият потъваше в баира - да сече дървета за кушаци. Не бързаха, никой не ги фиреше - закрепваха се, все едно за първи път градяха, ала знаеха, че няма да е за последен.

Камъкът не трябваше да драще с котешки нокти, а да гали очите, когато се полага, да се стопли в грапавите им ръце, че после той да изпуща топлината, която е приел. Човешката душа и камъкът си имат дамар - само да знаеш как да го намериш!!

А с Вяра и чисти помисли можеш да стигнеш до храмовия олтар. Атанас впрегна мулетата в каруцата и опъна юздите, за да се отправи за Пашмакли, откъдето щеше да докара тикли за покрива. Бечо пак се шмугна в гората - за греди и спусници.

А в една ранна утрин Илия Шопов пое за Искеча (Ксанти). Там поръча на ковач железни решетки за четирите прозореца. Изчака да ги изработят, защото някои от краищата на железата трябваше да се извият - да е по-каматно, да са свити като пръстите, когато се кръстят.

Двете решетки върза за самара, двете - на гърба. Илия Шопов бе известен в Чокманово с това, че щадеше мулето повече от себе си. Никога не го яхаше. „Мулето е за децата и за товари. И то има душа - но не може да дума.”

- Когато я довърша и Вътре, тогава да си умра!

- Татко, не се бъркай в божите дела.

Господ даде мейдан на уста Илия Шопов. Храм без иконостас е празен житен клас. Затова най-първо дюлгеринът уреди иконостас, сетне - свещници, икони… И свещица да палнеш, и да се покаеш, и светиите да кудниш. И до олтара да пристъпиш - както не си пристъпвал нито до майка, нито до любима, нито до хляба.

Човек и хаир да направи, пак остарява. Беше отново Илинден. Илия Шопов се беше докарал - така се полага на празник. С нови калцуне, с нов копаран, с черна гугла… Покрай него мина райковският фотограф Френкев.

- Добра среща!

- Добра да е и за тебе!

- Дядо, да ти сторя ли едно кадро? Пък и с тая нова премена…

- Ще боли ли?

- Ако те заболи, спирам…

- То на чиляк какво му остава - борчове и кадро. Друго май няма. Щракай чебржек, оти след малко ще съм по-стар.

Илия Рупеца приседна, вдигна десния си крак върху левия, опирайки ръцете си, по които личаха бръчки и изпъкнали жили. Погледът му бе спокоен като планината и чист като молитва. От цялото му създание лъхаше достолепие и чест.

Очакваше джунджурийката да го запечата на хартията. Както обичаше да очаква съпругата си, близките си, родата… Беше като отворена порта - никого не връщаше. Не очакваше само залеза и бирника - те идат неканени. Залезът предвещаваше тъмнина, бирникът събираше данъци.

Илия Шопов издъхна тихо - както изгаря свещ и както изсъхва мека отава. Погребаха го до църквицата „Света Богородица”, току до стената, та костите му да допират камъните в темела. Кръстът на покрива бдеше за неговия покой - нерушим и вечен.

Преди десетилетия той дойде отвъд Рожен и остана в земята отсам Рожен. Миряните много години подир смъртта му точеха, носеха и преливаха с вода гроба му - с вода от трите чешми, които сам Илия Шопов огради - Селската, Ламбювата и Тагаркината.

Така големият кръг на житието се затваряше, както се затварят очи, преди да се отворят други - на дете, на цвете и на птица!