ФИДАНКАТА
Бях излязла на разходка, за да подишам малко чист въздух в чуждия град. Постоянно валеше, а в този час слънцето беше прогонило за малко облаците и дори започваше да ми се струва, че се усмихва.
Нараненият от пороите тротоар беше неравен и трябваше да внимавам къде стъпвам. През март картината изобщо не е радостна не само тук, но и в цялата страна.
По пътя към центъра, докато се опитвах да намеря поне една книжарница, виждах тук-таме по дворовете закъснели кокичета. Все още природата беше облечена в нюансите на кафявото. Бяха започнали да подават зелените си ушенца и някои ранобудни дръвчета - но твърде рядко.
Унилата главна улица, разкопана до неузнаваемост, тънеше в пустота и в необичайна тишина. По нищо не личеше, че в ранния неделен следобед хората биха желали малко да се отпуснат и да забравят делничните си грижи.
Тогава видях фиданката. Беше до самия зид на стария двор, скриващ къщата, вероятно отдавна напусната. Може би обитателите щяха да дойдат през лятото, за да я нагледат. Но сега нямаше като че ли никой.
Само дръвчето, посадено сигурно от някой отиващ си завинаги дядо, искаше да се порадва на оскъдното слънце, обърнало поглед навън - към светлината и към рядко минаващите хора.
Книжарница в този областен град, пълен с болници и аптеки, така и не намерих. Може би питах все неподходящи хора - стари, на средна възраст и млади. Повече от двайсетина души спрях и всички ме гледаха изумени.
За какво ли пък ми е книжарница! Разгледах културните паметници, които се открояваха в широкото площадно пространство. Майки с колички се разхождаха в този сравнително по-светъл неделен ден. Но имаше нещо наистина тъжно в цялата картина, която се опитвах да разгадая като страничен наблюдател.
Мислех си за това, че дойдох на лечение тук още когато валеше сняг, а сега пролетта вече надничаше зад някое скрито ъгълче. Не очаквах, че поради повреда в апаратурата лъчетерапията ми ще се проточи пет седмици.
Когато вече реших да се върна в болницата, видях, че на къщата, в чийто двор забелязах на отиване към центъра на града фиданката, има страничен вход.
Той беше покрит с шума, която издаваше отсъствието на стопаните. Вероятно бяха заминали в столицата или в чужбина. Този процес в страната вече е необратим. Едва ли обитателите са се върнали в някое близко село, за да гледат старините си.
Пък кой знае! Във вестниците непрекъснато изнасят страшни факти за ограбване и убийства на стари хора. Може би един ден децата, родени тук, ще отворят отново затворената с катинар порта и ще поседнат край масата - както във времето на тяхната младост.
Или на детството им. Не може родното място да не ги позове и да не ги накара да си спомнят за някой празник - Бъдни вечер, Нова година, Великден, Голяма Богородица…
Може би тогава, когато за последен път са прекрачили този праг, фиданката още я е нямало. Но сега вече може да ги посрещне за добре дошли, да им кимне с глава и да ги прегърне с крехките си клони напролет.
Ще ги поръси с цветове и те ще се усмихнат. Или ще дойдат през лятото, когато дъждът няма да вали всекидневно. И слънцето ще огрее прозорците, зацапани от бурите и от изтеклите години.
Тук не пристигат писма. Няма пейка, на която да седнат възрастните хора, за да си побъбрят, както някога. Няма дори комшулуци като някога. Мазилката е опадала и няма кой да измете пътечката, която минава пред двора.
Фиданката ме погледна с поглед на момиче и се опита да ми се усмихне. Може би бях първата, която се спря да й се полюбува. А може би тънките й клони искаха да запеят песента на идващата пролет. За да се роди истинската светлина и в този изоставен от хората двор почти в центъра на големия град.
Може би.
