Емануил Мутафов

- И сега живо въстават тия спомени във въображението - разказваше професорът, - и извикват преживените тогава чувства. Седяхме ний на високия бряг на морето - аз и тя, другарката на младините ми. Стихнало бе всичко в полдневния пек на летния ден: морето, притаило дъх, не шава, само плисъкът там долу по равния пясък напомня подвижността му. Въздухът замрял в мъртва тишина, прекъсвана изрядко от писъка на една чайка. Бе тежко, като да притискаше нещо тялото… На хоризонта се появи чер облак. Той се приближаваше с необикновена бързина, растеше и задаваше страх. Морето прие тъмнозелен цвят, който придаде на картината мрачно величие. Няколко рибарски лодки се отправиха бързо да се скрият в пристанището. Мълниеносният облак се надвеси над главите ни, но във въздуха не бе настанала промяна.
Професорът млъкна, като да бе го навестила нерадостна мисъл. Надя, която седеше до прозореца и гледаше морето утихнало във ведрата лятна вечер, се обърна към него:
- Е, после?
- Разказвайте, - подкани Жана - хубавата софиянка, която прекарваше лятото край море. Тя го слушаше, и очите й искряха с израз на съчувствие.
Топлотата на тона, с който тя заговори, се отекна в душа му и той продължи:
- Изведнъж духна силен вятър, и повърхността на морето се раздвижи, като по заповед на Бога. Прошари се с разпенени вълни, които се гонеха в изпревара и все по вече се увеличаваха. Те идваха, идваха кат хиляди, бели лебеди по мрачните морски води, упътили се да дойдат при нази. Закапаха едри капки и докато успеем да се подслоним под стряха, се превърнаха на проливен дъжд.
По необозримата шир на морето можеше добре да се наблюдава бурята как наближава. До час картината съвсем се измени. Цялото море, разпенено, бе в движение. Вълните достигаха брега и с рев се хвърляха на него, като да искаха да залеят цялата суша. Струваше ми се, че този рев изхожда из недрата на земята и аха, ще рухне цялата земя.
Една от рибарските лодки не бе успяла да се скрие в пристанището. Тя ту се показваше на гребена на вълните, ту се изгубваше от пред очи. Каква смелост и хладнокръвие, колко упорити бяха плувците в борбата с таз стихия!
Дълго се взирахме ний в развълнуваното море и се вслушвахме в рева на сърдитите вълни. Сладката мъка на раздяла, що споделях с другарката си преди час, се превърна на тревога.
- Мили мой - обърна се тя пребледняла към мен… Аз неволно бях й хванал ръката и сега нежно й стисках пръстите - разбирах вълнението й.
- Мили мой - повтори тя - утре аз трябва да пътувам… ела и ти…
Аз мълчах, нищо не отговорих. И защо не отговорих?…
Когато дъждът спря, ние се бавно упътихме към дома.
Тогава бях студент… „Разбирате ли?” - каза той - фраза, която бе свикнал често да повтаря. В същото време веждите му се изкривиха и лицето му доби сурово изражение. Той млъкна.
- На другия ден замина ли тя?
Професорът мълчеше.
- Все тъй развълнувано ли бе морето?
И без да гледа на това, че той поклати глава, като да искаше да отговори, Жана добави:
- Не можеше ли по суша да пътува?
Последният въпрос той и не доизслуша.
- Да, с параход „София”, казваха току-що купен тогава, за да обслужва по българския черноморски бряг. Той е малък, едва 250-тонен, но как безстрашно се впусна всред бурното море!
- Малък, но устойчив. Миналата година с него пътувах до Месемврия - каза Надя, пооправи си роклята и се облакъти на прозореца.
- И Вие я оставихте да пътува сама в такова време, Вие, който… - не се доизказа Жана, чиито широко отворени очи изразяваха недоумение.
- Оставих ли я аз? Нима не я обичах?… Тя бе учителка. Ваканцията бе изтекла и трябваше да замине за местоучителствуването си.
Бавно се заотдалечи параходът, аз я не изпущах от очи. Спряла тя на борда, бе впила поглед в мен - гледахме се двама и не мъката на раздяла, не, тя бе се сляла с предвкусването на ужаса всред развълнуваното море.
Когато „София” изви край кулата на вълнолома и се впусна в откритото море, посрещнаха го вълните. Налитаха на него и го залюшкаха като пиян, но той смело пореше водите.
- Колко страшно е било! - въздъхна Жана.
- На сушата бе не по-малко страшно. Аз тръгнах по брега, следях парахода, докато се закри и после се изкачих на високия рид отсреща, за да гледам оттам. След няколко дни получих писмо от нея, но не бях спокоен. Какви не мисли, сега пък от друг род - дали не се е разболяла, защо не отидох, защо я не придружих. Най после заминах при нея. Когато тя се научи за безпокойствата ми - смяхме се, и двамата се смяхме като деца.
- Вашето безпокойство бе причина - с известно замисляне каза Жана.
- Не, като че ли не. Колкото за морето, спомням си, бе ми казала, че дори морската болест не я хванала. Нали Ви казвам - смяхме се, ей така се смяхме като деца. Виждали ли сте деца на плажа как играят, на такива приличахме тогаз.
Надя, която беше се умълчала, стана, хвана Жана за рамото, дигна възторжено глава и като простре лява ръка към морето, издекламира из К. Христов:

„Мержей се бряг в далечините,
кат вихър кораба лети”.

През широко отворените прозорци се виждаха сапфирните води разделени от небето с линията на хоризонта, ясно очертан тази вечер.
Там кораб се белееше, като мечта от отвъдните брегове на величествената стихия. Една миноноска, бързо пореща морската гръд, прекоси и се изгуби в далнините, а фарът от срещния нос „Галата” отрази златист сноп лъчи във вечерните води на залива.

Варна, 1925 г.

——————————

сп. „Морски сговор”, г. 2, бр. 5, май 1925 г.