Васил Милев

Какво великолепие - узряло женско тяло,
от смях и лед на глетчер отсреща разцъфтяло!

Невинност и съблазън, събрали като в ракла
копнежа на гърдите, та вместо лампи светкат.

Косата пада тежка и облачна, и черна
след жест, родил въздишка, до хълма на Венера.

Надничат любопитни бедрата в огледало,
пропукано от завист и пулса запъхтяло.

Открехвам чужда тайна, жената се разглежда:
червилото сияе и се усмихват вежди.

Лицето е спокойно и с цвят на алабастър,
но сигурно и в него кипят и кръв, и страсти.

Дали това е милост? Така изглежда, Боже.
Сърцето ми преглъща пред хубост невъзможна.

Светът от Евин трепет с надежди ме замоства.
- Обича ми се още! Живее ми се още!

…Узряло женско тяло и аз, шейсетгодишен,
познал и рай, и пъкъл.

…И още ми се пише!