УЛИЦА, ЗАБРАНЕНА ЗА ВЪЗРАСТНИ
1. МАЛКА ПЛЕТЕНА ЗЕЛЕНА ЖАБКА
Срещаме се всяка сутрин. По едно и също време. Дългата му коса скрива някакъв белег на лицето, но не ми пречи да виждам светлите му очи. Претъркан шал около интелигентното лице, остарял сватбен костюм на сини райета. Кимваме си, той почтително се изтегля крачка назад, докато захвърля в коша торбичката. Изчаква да се отдалеча, връща се и прилежно преглежда оставените от мене отпадъци.
Днес го заварвам седнал върху дъното на прогнила кофа. В едната му ръка трепери позамърсен лист от ученическа тетрадка, другата притиснала гърдите.
- Какво си намерил, нещо интересно май…
- …
Хартийката пада в малка воняща локва, проточила се изпод дъното на контейнера, а посинелите от студа ръце захлупват лицето.
Навеждам се и разкривеният детски почерк ме кара да забравя за миг плъзналият изпод домашните ми чехли студ.
„…Мили дядо, дано намериш писмото ми… Вчера чух мама да казва на татко, че най-сетне те е уредила. От старческия дом щели да те намерят и да те вземат. Щял си да бъдеш в общата стая, тъй като пенсията ти била малка. Щял си да бъдеш с други учители. Дядо, много те моля не отивай… Не отивай там, деденце… тука аз те виждам всеки ден. Скрито от мама. Да знаеш като дойдеш при кофата аз съм зад завесата и те гледам… И ми е много хубаво… разказвам ти всичко от училището… знам че не ме чуваш ама ти разказвам… Аз ще те скрия деде, няма да те дам… Като разбера кога ще дойдат да те приберат ония чичковци, веднага ще завържа моето жабче върху щората, нали помниш куклито дето ми го подари за десетия ми рожден ден… като го видиш бягай, деденце… не ходи там при ония…”
Последното изречение размазано и не се чете.
- Как го намери?
- Залепила го на пръчка… и… го забучила на боклука… като знаменце… да се вижда…
…Изправи се, заметна зиморничаво шала си и се вторачи в насрещната многоетажна кооперация. На един от високите етажи, вързана за бялата щора, малка колкото детско юмруче плетена зелена жабка безпомощно се мяташе и противеше на злобния мартенски вятър…
2. СУТРЕШНО КАФЕ
Преди него са напевите на Сарасате.
Катуните в Северна Испания заживяват рано. Степният вятър… Пръхтенето на конете… Стенанията на любовта призори… Земя и хора в едно - в унеса и топлината на полусъня… После усмивката от първия лъч между кръпките на шатрата…
Небесните звуци се пилеят някъде из уморената вече душа, но със сигурност тъкмо те ме карат да погледна зад щорите събудилата се, но все още спокойна улица.
Светлокосо момиченце крачуни на две крачки след млада жена. Прави весело ветрило с пръсти около носа и милите му театрални муцунки зад гърба й показват протеста срещу госпожата в близката градина. Не иска да ходи там. Изостава и тайничко се скрива зад снагата на съблечената от листата липа. Къшейчето от кифлата върши своето чудо - усетило детската светлина във все още призрачното утро, самотно коте се протяга и мигом се сгушва в палтенцето на своята малка благодетелка.
„Остави това мръсно коте!”
„Не е мръсно! Хората са мръсни! То не може да говори като тях! Ще го взема в мойта група! Напук на оная рошла!”
След малко през вратата на зеленото дворче ще влязат трима - мама, момиченцето и котето… Котето тича най-отпред - подскача смешно и високо, за да близне детската ръчичка.
Едва сега усещам, че стаята ми се е напълнила със слънце. Време за сутрешното ми кафе.
Почти наркотични движения. Минута с аромата на отворената кутия, още толкова до червената лампичка на старата машина, после порцелановата чаша от първото ми работно място преди половин век… Струйката от машината прави малък закръглен оазис сред оформилата се кафеена пустиня. Допирам устни до единия му бряг и жадно отпивам глътка от свежестта на утрото…
…Жив съм…
Уверявам се, че червената лампичка на машината е угаснала и си наумявам утре, още преди Сарасате и кафето, да окача голяма табела в началото на моята улица: „ЗАБРАНЕНА ЗА ВЪЗРАСТНИ!”…
3. СНЯГ
(съчинение по истинска картинка)
Тихо се сипе вторият сняг. Галено щипе бузките пак. Баба вари кисело зеле без химикали. Мама и тати са си у дома, защото пътят към работата им е затворен. Една сврака се мъчи да клъвне в паничката на Шаро, но той не й позволява.
Шаро и котката се карат на двора. Шаро тревожно тръска глава: „Как е възможно, що е това?!” /Има предвид, че първият сняг беше 10, а този цели 15 сантиметра./ Котката му се ежи. „Ами че кой те кара да излизаш от колибката си! Гледай телевизия, помияр такъв!” Ала Шаро е още малко кутре и може ли той да я разбере? Котката дреме на дивана пред телевизора и всичко знае, а Шаро си няма дори таблет. Откъде може да знае, че е обявен снежен ад и че всички магистрали и междуградски пътища са затворени още преди два дни. За да не излизат навън ни хора, ни животни. Да не пречат на движението.
„Но по междуселските може!” - дразни го котката. „Качвай се на ролера или на шейничката и тръгвай.” „Ти си една долна мишкарка - ежи се Шаро. - Знаеш, че нито ролерът ми, нито шейничката имат вериги, нали!” „Абе, карай, бе! Полицията не е там, тя варди на входовете на магистралите и изходите на градовете, такива като тебе да си стоят в колибките”. Да, но Шаро е вече гладен и пак започва да джавка срещу котарачката: „Ами кокали, а? Откъде кокали! Ти си добре, мишки колкото си щеш в хамбара, но аз? Стопанинът съвсем ме е забравил, гледа си през прозореца и няма намерение да направи пътечка до колибката ми, да ме попита как съм.”
Чул името си, тати ме прегръща: „Не ги слушай, те винаги са гладни и недоволни.” И бащински ми обяснява, че така трябва. И че утре ще изключи тока, за да не може снегът да скъса кабелите. После ще спре водата, за да не замръзнат тръбите. А като спре тока и водата, парното само ще си спре. Каза ми още, че ме спира от училище и че ще мога да си играя с Шаро и котарачката до 24 май, когато ще ни дават свидетелствата. В този момент крадливата сврака започва да крещи от градинската ябълка: „Да, да, даааа! Така трябва! Това са все бюджетни пари, не ги харчете напразно! Икономисвайте, за да има и за мене, дааааа…”
Замислям се. Започвам да съжалявам, че тати не е президент или цар. Защото ако беше, при третия сняг щеше да затвори всички училища. И министерските кабинети. И парламента. И цялата държава. Тогава нито птичи грип отвън, нито маларийни комари, нито химикали в лютеницата и колбасите.
А пък и всички пътища щяха да бъдат отворени.
4. ГАЙДАРЯТ
Заглеждам се в телевизионното предаване „България от край до край” . Този път Данчо Димитров тръгва по пътя на легендата за гроба на Хаджи Димитър, която векува с вярата на хората, че костите на техния герой се белеят тука някъде, в гъстите гори на планинския купен Кадрафила. И се спира в средногорското село Свежен. Защото, ако някога преданието се окаже истина, че смъртно раненият четник е носен на ръце цели 30 километра през ридове и урви, от Бузлуджа до тези непристъпни тогава места, кой друг, ако не свеженци ще са го крили и лекували раните му, за да го погребат по християнски, кога затвори очи.
Дечурлига по стръмните улици криволичат с велосипеди, други пък се мъчат да обяздят кротки коне, заливат с росния си смях дуварите и керемидите на старите къщи, сетне го разнасят нагоре към високото, сякаш да наситят цялата тази божия шир с живот.
По едно време, към края, камерата се спира на малка групичка, явно застанала пред гостите за снимка. Десетинагодишно момче е прегърнало меха на родопска гайда, а тя му реди песента и смесва звуците й с птичия оркестър по разкошните корони на дърветата.
Данчо Димитров хвали момчето и го пита на колко години е засвирило, защото сега свирнята му е майсторска.
- Не помня, ама като бях малък, га чуех гайда да свири, настръхвах от вълнение…
Възрастна жена запява протяжна тукашна песен. Сигурно разказва за комити, тръгнали земя и рода с кремъклийки да пазят, или пък за млади невести вдовици разказва, може, не знам. Не успявам да разчленя текста, защото отново камерата ме повежда в едър план: едната длан на момчето с гайдата прикрива голобрадото му лице, а под нея свободно се стича бистра редичка от сълзи…
Види се, в този миг талантът и душата на малкия музикант се бяха събрали отново в едно цяло. Също като в онези моменти, когато за пръв път, „като малък”, се е срещал с вълшебството на музиката.
Мисля си колко е добре, че такива неща не се произвеждат в нашите продуцентски работилници за култура. Не се произвеждат и в къщите, където сбират все „избрани” българи да акумулират слава и чест за нацията.
Иначе всички ние, „мъдрите” им зрители, в един глас щяхме да креснем в протест колко стари се раждат днес децата ни…
