С поетесата и белетристка Павлина Павлова разговаря Георги Н. Николов

- Павлина, какво е нивото на криминалната литература, издавана у нас? Имам предвид - от съвременни български автори. Носи ли в себе си нещо от романтиката на Авакум Захов, или се намира в нови, надградени идейни хоризонти?

- Едва ли аз би следвало да отговора на този въпрос - той е от компетентността на литературната критика. Ще споделя скромното си мнение като член на българската секция на писателите - криминалисти. Да, романтиката на Авакум Захов прозира в образи на съвременните разследващи полицаи, но е изведена сред новите реалности на престъпния свят.

Радостен е фактът, че колегите ми интерпретират голямо разнообразие на сюжети. Недостатък е, че не всички постигат онзи грабващ, гъделичкащ любопитството ефект на класическото криминале, който те държи в напрежение до последната страница. Но това е нормално - лакмусът на времето ще отсее стойностните.

- Конкурирана ли е и с какво нашата криминална художествена литература от преводните образци, навлезли и навлизащи у нас?

- Конкурирана е, при това - сериозно, ала не заради драматични разлики в качеството на нашата и на преводната криминална книга. Как аз, например, да се състезавам с автор, широко рекламиран от издателства, електронни и печатни медии, дори във Фейсбук? Та рекламата продава даже романчета, които след бърз прочит отиват директно в кошчето за боклук.

- Какво място в написаното от теб досега заема криминалният жанр, общият брой на книгите ти гони вече 60, нали? Така изследваш тъмните кътчета на човешката природа, масовата морална деградация на обществото у нас, или…

- Криминалните ми романи са седем, ала би следвало към тях да причисля и “Изгубени под звездите”, който, макар да не е категоризиран като “криминален”, е с криминална насоченост. Имам и сборник с криминални разкази, озаглавен “Убийство с цвете”.

Ето заглавията и на останалите: “Съучастници в престъпление”, “Тайната на Белия Саламандър”, “Не чукай по капака на ковчега”, “Сапфиреният Феникс - политически криминален роман за аферата КТБ”, “Убийства в Златната подкова”, “Лунното куче”, “Татуировките на смъртта”.

Във всеки от тях показвам тъмната страна на хората, които, поставени в условията на съдбовни житейски изпитания, понякога губят своите достойнства, чест и морал, губят дори човешкото в себе си, а оскотелият човек е способен на престъпление. Същото се отнася и до изпадналите под влиянието на дрога, на алкохол, на отмъстителна злоба…

- Имаш ли конкретен герой от ъндърграунда, който искаш да увековечиш в специална книга, или персонажите ти и занапред ще са все така събирателни образи?

- Не, нямам. И не мисля, че е добра идея да се увековечават хора от ъндърграунда. Макар че, в политическия ми криминален роман за аферата КТБ “Сапфиреният Феникс” се наложи да вкарам реални персонажи. Предпочитам, обаче, да давам свобода на въображението си, защото тогава и за читателя действията на престъпника или престъпниците остават непредсказуеми.

- Възпитава ли криминалната литература читателя на нещо, или го подтиква и той да вкуси от забранения плод на уличните правила?

- И да, и не. Има криминалета, които могат да служат като наръчник за престъпните мозъци. Аз не пиша така. Поставям ясна граница между правилно и неправилно, между добро и зло и се старая на финала доброто да победи. Защото освен развлекателна, ролята на всяка книга трябва да бъде и възпитателна.

- Ти самата би ли се пробвала в законовото погазване, за да го претвориш в художествено произведение?

- Никога! Странно ми е, че има дори писатели, които го правят. Четох за един, който извършвал убийства, а после ги описвал в романите си. Това е извратено. Ако нямаш въображение, как искаш да бъдеш писател? Нима Жул Верн е слязъл на 20-хиляди левги под водата, за да сътвори своя знаменит роман?

В своите книги великият автор е предсказал научни открития и изобретения в най-различни области, които се сбъдват след смъртта му - например телевизията, космическите полети, даже електрическия стол.

- Харесва ли ти критиката да те нарича „българската Агата Кристи”? Как ще реагираш, ако чуеш определение от вида на „английската Павлина Павлова”? С тези прозвища не робуваме ли отново, макар и неосъзнато, на някакво чуждопоклонство?

- Не ми харесва да ме сравняват нито с Агата Кристи, нито с който и да било друг писател. Искам да бъда само Павлина Павлова-България.

- Имаш ли любим герой от световната съкровищница на криминалната литература? Предпочитана книга и автор? А любим герой от собствените си творби?

- В момента нямам. Но като ученичка бях запленена от Шерлок Холмс. Пак по онова време силно ме впечатли книгата “Десет малки негърчета” на Агата Кристи. Тогава четях всичко, което ми попадаше от Артър Конан Дойл, Агата Кристи, Жорж Сименон… И нямаше как да не ми станат любими техните герои Шерлок Холмс, Еркюл Поаро, Жул Мегре, както и Авакум Захов на Андрей Гуляшки… Относно любим инспектор от моите криминални романи - да, имам - това са разследващите полицаи Милутинов и Паскалев.

- Ще продължиш ли в по-дълга поредица още книги след „Лунното куче” и „Татуировките на смъртта”? На фона на мрачната законова реалност у нас що за хора са иначе убедителните инспектори Чавдар Паскалев и Спас Милутинов? Примери за подражание или наивници, които напразно се морят да раздават справедливост?

- Със сигурност инспекторите Милутинов и Паскалев ще се появявят и в следващите ми криминални романи. Те са събирателен образ на онези достойни служители от системата на МВР, които с Донкихотовски ентузиазъм вървят по следите на пристъпилите закона; които виждат недъзите отвътре, но са безсилни да се преборят с тях; които са запазили светлината в душите си - главен инспектор Милутинов, например, обича поезия и чете стихове в свободните си минути.

- Какъв съвет би дала на младите автори, пробващи сега перата си в криминалния жанр?

- Да подходят сериозно към тематиката. За да се получи стойностен роман, не е нужно да навлизат в детайли от жестокостите на престъпниците.

- А на себе си какъв съвет би дала? Или на управляващите, та тематиката да стане малко по-ведра и оптимистична?…

- На себе си - никакъв - диалогът с вътрешното ми “аз” е постоянен. А към управляващите бих отправила следния апел: господа, докато законите не бъдат изчистени от специално вкарваните през последния четвърт век вратички за измъкване на престъпниците, престъпността ще шества безнаказано.

Как е възможно хора с по сто, сто и двайсет, че и с повече висящи дела да се разхождат на свобода, в очакване на съдебни заседания, като в същото време не спират своята престъпна дейност?

Народът очаква силна ръка. Спомням си как беше преди 1990-та г. - извършваш престъпление, залавят те и по тъй наречената “бърза процедура” те съдят и заминаваш на топло.

Сега делата се точат по “бавна процедура” - по 10-15-20 години. Не е ли куриоз, че дори осъдени на доживотен затвор престъпници биват пускани от съдебната зала след произнасянето на присъдата им, след което се укриват зад граница, вместо веднага да бъдат арестувани и въдворени в затвора…

Ще спра дотук - темата е дълга и отчайваща. И няма как да стане по-ведра и оптимистична, докато депутати без съответното образование и ценз са законотворци.

А хаосът в правосъдната ни система ще събира негативите, които би следвало да се пренасочат  към всички правителства на тъй наречения Преход - без изключение!