Георги Георгиев

Когато събира сведения за написването на своята първа книга “Избиванието на Хаджи Димитровата чета и черти от живота на въстаниците Орешков и Патрев”, Христо Милев е ученик в Пловдивската мъжка гимназия, а когато издава втората си книга през 1910 г. за Димитър Петков, вече е зрял мъж с натрупан опит като общински служител, кмет на Пловдив и окръжен управител на Стара Загора.

Перото му е укрепнало, усъвършенствал е своя публицистичен изследователски стил. Не се е променила неговата скромност. И в първата, и във втората своя книга се пише съставител. Върху корицата на книгата за Димитър Петков дори не е изписал пълното си име и презиме, а е поставил само инициалите си - Х. М.

А тази книга е чудесен, обстоен, емоционален, езиково богат и фактологически обоснован обширен очерк, който на места придобива богатството на документална повест.

Христо Милев пише не с ръка, а със сърце, с обич и признателност за един от най-достойните мъже на България. Той е пристрастен като повествовател, но обективен като изследовател на времето и историческите събития. Гради образа на Димитър Петков не с общи думи, а с конкретни жизнени факти. Прилича на скулптор, който чувства не само фигурата, а и душата на героя. Не спестява нито един факт от неговия кипящ, неспокоен, тежък житейски път.

Героят си Христо Милев познава отблизо, от неговото всекидневно обществено и политическо битие, познава характера и нрава му, проследява напрегнатия му живот не отстрани, а непосредствено, защото е негов съратник и съидейник.

Още когато погледнем краткия предговор, написан на 25 август 1910 г., разбираме защо авторът влага душа и сърце при създаването на тази книга.

Докато проследява миналото на всичките наши народни дейци и политически мъже, преди и след Освобождението ни (с изключение на Ст. Стамболов и Захари Стоянов), той не намира живот по-интересен, по-бурен и по-разнообразен от този на Димитър Петков, който от прост слуга и опълченец, останал на Шипка с една ръка, преминал всичките възходящи стъпала на държавната служба: писар, дребен чиновник, депутат, кмет на София, подпредседател и председател на Народното събрание, достигна най-високия институт в царството - премиер-министър.

И още едно основание за Христо Милев да застава пред своя герой като пред икона: “Това свое въздигане Димитър Петков го дължи не на образованието, раболепието или на някоя протекция, а на безмерното си трудолюбие, постоянството, енергичността, желязната воля и на крайния си патриотизъм.”

За Димитър Петков е писано много в не една книга и история, но Христо Милев създава жива, първична житейска повест веднага след гибелта на този славен политически мъж.

От всеки ред, от всяка страница ние усещаме, че авторът пристъпва към героя като към личност, която заслужава не само описание, но и поклон. Със своето зряло съчинение Христо Милев прави поклонение пред достоен, справедлив и всеотдаен деец, винаги работил в интерес на народа.

Не зная, драги читателю, дали ти се е случвало, но мен ме споходи желание, преди да седна да пиша това похвално слово, да си облека бяла риза, защото не само героят, но и авторът ме подтикнаха към това.

Нека за миг се пренесем на връх Шипка на 11 август 1877 г., ден четвъртък, когато Сюлейман със своите 49 табора, 42 оръдия, 1800 конници, повече от 30 хил. души решил да превземе руската позиция и плени защитниците на Шипченския проход, които възлизали на около 7500 души с 27 оръдия. Нападателите са пет пъти по-многобройни. Неравен бой, неясен край. Българските опълченци не се стреснали и не помръднали от местата си; те проявили рядко хладнокръвие и мъжество до края на боя.

Следобед обаче нападенията на турците станали по-стремителни, те искали да смажат упорития, но отслабнал противник. Двубоят е на живот и смърт. Положението е критично, ако не били дошлите на помощ още две роти от първа опълченска дружина, които довел сам дружинният командир подполковник Константин Кесяков. Една от тези роти била четвърта, към която се числял Димитър Петков.

Ротите били смъкнати от връх “Свети Никола” надолу по голата поляна, която била обстрелвана, и една трета от опълченците били убити или ранени, докато заемат окопите. Вечерта свършили патроните и дружината отбивала турците с камъни.

Подполковник Кесяков се провикнал: “Кой опълченец ще отиде при склада и каже да донесат патрони!” Никой не тръгнал срещу сипещите се куршуми.

Отново се провикнал командирът. Тогава млад боец от четвърти взвод на четвърта рота скокнал от окопа. Рояк от куршуми се сипели по него.

След малко опълченецът се задал, водейки кон, натоварен с патрони.

- Как ти е името?

- Димитър Петков, Ваше високоблагородие!

Когато се опитал да козирува, забелязали, че от лявата му ръка шурти кръв.

- А защо ти, тежко ранен, водиш коня?

- Защото водача го убиха по пътя и аз го поведох.

- Храбрец! Заслужаваш Георгиевски кръст! - избухнал подполковникът и изпратил Петков обратно в медицинския пункт.

Как след тези редове на саможертва, на извършен военен подвиг в съдбовен ден от Шипченската епопея, Христо Милев може да пише безстрастно за Димитър Петков? Не! Той цял живот се възхищава от своя герой, учи се от него, обича го дори. И това пронизва цялото повествование, внася страст в редящите се драматични страници.

И особено когато вместо преклонение и благодарност в следосвобожденска България героят от Шипка среща първична омраза, отмъщение и най-цинични опити да бъде унищожен.

Закален в борбата за освобождение, Димитър Петков посвещава всичките си дни за добруването на хората, за развитието на Отечеството. Това Христо Милев показва не с декларации, а с цветист език и красноречиви факти и документи. Той ярко рисува силата и влиянието на журналистическото перо на Димитър Петков. Той не изпуска перото през целия си живот. То е неговото несменяемо оръжие срещу тиранията, налагана от властимащите.

Верен на Стамболов, Димитър Петков е неотлъчно до него, дори когато по най-жесток начин е съсечен в центъра на София. Тогава получава тежки наранявания. Въпреки всичко носи знамето на Стамболовата партия чак до своята смърт.

Няма страница, в която Христо Милев да пише без пламък, майсторство и патриотичен дух.

Подробно са изложени огромните заслуги на Димитър Петков като кмет на София. Градивни практически дела бележат годините, когато е стопанин на столицата. Приел 25-хилядното по население тогава кално градче, той чертае европейското му бъдеще. Да споменем само двата знакови моста - Орловия и Лъвовият, булевардите и площадите, най-важните обществени сгради, градини, на първо място Борисовата, водоснабдяването, довършва се паметника на Васил Левски, проектират се осветлението и канализацията на столицата, построяването на театъра, баните и пр.

С тази книга Христо Милев вдига своеобразен паметник на бележития българин Димитър Петков.

Всеки който я прочете, ще се убеди колко трудолюбив и резултатен човек е бил. Да не говорим за неговата отзивчивост. Той не е оставил нито едно писмо, адресирано до него, без отговор, колкото и да му е струвало това.

Димитър Петков е имал силна памет и твърд характер. Мразел е лакейството, подлостта, доносничеството. Пословична е неговата скромност въпреки големите му заслуги в интерес на обществото. Книгата доказва колко честен е този мъж, верен патриот на България.

Моето похвално слово за Христо Милев не би било пълно, ако не повторя онова, което вече съм писал за него.

Христо Иванов Милев е роден в Шипка на 3 април 1867 г. Той е сестрин син на Христо, Дянко и Григор Караджови. Племенникът на именитите братя първоначално учи в Казанлък. Има трима братя. Продължава образованието си в областната гимназия в Пловдив и живее у вуйчо си Григор, изявен поборник, общественик, учител и депутат в областното събрание на Източна Румелия.

Христо е ярка фигура сред гимназиалната младеж, участник в съединисткото движение, лично познат на дейците, извършили Съединението през 1885 г. От рано е пленен от освободителните идеи, дори не си представя, че може да остане извън бойните редици. А България е застрашена от Сърбия с война. Опасност дебне и на южната ни граница. Тъкмо в тази обстановка проличава кой кой е в току-що съединена България. Ентусиазмът на ученика е неописуем. Най-будните младежи показват на дело, че отечеството е достойно за изгрялата свобода.

Христо е пряк свидетел на свалянето на Източнорумелийското правителство, на провъзгласяването на Съединението на Северна и Южна България под скиптъра на Н. В. княз Александър I. Толкова трогателно, искрено и предано е стремлението на ученика към задаващата се война, че възхищава всеки зрял мъж. По-малкото му братче Андрей го гледа с умиление и в неговите очи баткото изглежда като истински боец.

На 8 септември 1885 г. ученикът става свидетел на погребението на майор Райчо Николов, комендант на Пловдив. Той пада от нелепия куршум на пияния началник на пощата на площад “Джумая”. Христо е сред посрещачите на княз Александър I, който пристига откъм Шипка, придружен от генералния консул на Русия Игелстром, подполковник Чигагов - военен аташе, от Захари Стоянов и майорите Данаил Николаев, Сава Муткуров, Димитър Филов - български военачалници.

След тези вълнуващи мигове на другия ден занятията в гимназията са временно спрени и той хуква сутринта към комендантството да се запише доброволец. Не се и замисля какво ще му донесе това участие във войната, а е готов да отдаде себе си на делото.

За разлика от резервистите, преминали войнишка школовка, доброволците тръгват по опасния друм на войната, водени от поривите на сърцата си. Те не искат да останат пасивни наблюдатели на събитията.

Когато влиза в двора на казармата сред струпаните резервисти и доброволци, вижда, че по-заможните са стъкмени така, че да приличат на военни: калпак с бронзово лъвче, домашна куртка с кожен патрондаш през рамо, чизми или цървули с бели навуща, опасани хъшовски с черни козиняви върви…

Вижда, че има и други като него бедни ученици и работници, дошли с лятно облекло… Не това го вълнува, а дали комисията ще го приеме. След 44 години той ще напише в спомените си за Сръбско-българската война: “Лигите ни течаха, като виждахме добре натъкмени бъдещи съратници…”

Христо пристъпва смутен към комисията в дъното на салона, където ги преглежда и лекар. На стената чете, че се приемат здравите кандидати от 18 до 40 години. “Мен, който идех с голям жар и желание за доброволец, ме огорчи отказът на комисията, но нямаше какво да се прави”, пише той. Няма да капитулира!

Замисля да се запише в някоя чета. Запътва се към Бунарджика, където се е настанил на лагер Чардафон. Потръгнало му, защото той го среща качен на своя красив кон и като стари познати бързо му разказал какво иска. Чардафон го охладил с думите:

“Араби паша (т.е. майор Данаил Николаев) не ми позволява да мръдна от Пловдив.” Помълчал и добавил: “О, може ли да не те взема в четата, ти, който си чарда (т.е. наш), но работата е откъде ще ти намерим дрехи и обувки, защото, както знаеш, този въпрос сега не се решава лесно… Ето на, от заран обещах на брата ти Дечко да приема него, но с условие да го облека в Хасково.”

Христо удря на камък и при Чардафон Велики. Вечерта, като разказва на вуйчо си Григор Д. Караджов патилата си, той го посъветвал да си отиде в Казанлък и там ще му съобщи кога ще започнат занятията в гимназията. Добре е да си завърши, но както казва народът, шило в торба не стои.

Стреми се към границата, не търси приключения, не търси силни преживявания. Той е момче на Шипка, нов филиз от силно родово дърво. Понесен от голямата вълна, ще нарани даже и най-милата - майка си. С торбичка на гръб, заедно със свой съученик тръгват пеш за Казанлък. Чак късно вечерта на другия ден пристигат с подбити крака, минали са сто километра. Обущата им са се скъсали, но и те са ужасно изморени.

Зарадвана, майка му се изплашила, когато погледнала краката им. Бързо ги намазала с лой, нахранила ги и ги заставила да си легнат. Андрей, братчето му не ги оставил, а им разказвал кои техни съученици от Габрово са минали с чети към турската граница. Без да осъзнава добре състоянието си, Христо мисли как да избегне лекарски преглед и да стане доброволец. Той не чува какво говори майка му, не съзнава, че излишната смелост, както и липсата на каквато и да е подготовка водят до ненужни жертви.

Майка му се вайкала и дума не давала да се издума за тръгване в това състояние. Налагала краката му с отвара от билки, молила го да си почива. А той се заканвал гол и бос да отиде доброволец.

Отстъпила горката, знаела, че от четиримата й синове Христо е най-вироглав. На самия Кръстовден се заела да го подготви за път. Придружен от малкия Андрей обикаляла магазинчета и търговци и набавяла вълнени навуща, овчарски калпак, тенекиена манерка, всичко, което намери.

- Нямаше да ми бъде толкова мъчно, ако царщината, на която отивате да служите, ви облечеше и натъкмеше тъй, както бяха пременени русите - редила сама на себе майка му.

- Да бях и аз възможна да те приготвя тъй, както трябва, но Бог е добър, той ще ти дава живот и здраве! - говорела и събирала багажа му тя.

Христо я помолил да не идва да го изпраща, а тук да се простят. Той се навел, целунал є ръка, тя го прегърнала и помилвала, сложила му три рубли в ръката и му пожелала добър път. Андрейчо го съпроводил до края на града. А майка му? Като всяка на нейно място, тя хлипала и по страните є се стичали едри сълзи.

В своите спомени, поместени във в. “Сливница” през 1929 г. Христо Милев пише, че първите му стъпки били като по нажежени въглени, но като чул охканията на майка си, се изправил и започнал да стъпва твърдо, въпреки че усещал силни болки в краката.

Командата им била 130 души. Началникът им бил от Шипка - Тотю Тончев, младши подофицер от Казанлъшката дружина. Ще спомена, че тук били шипкалиите Христо Пенев, Кънчо Безлов, Йосиф Върбанов, Кою Кундурджията, Христо Гъдев, Митьо Духтев… От тях научил, че през Шипка минал ученически легион от Габрово и към него се присъединил Дечко Бояджиев. Първата нощ походната колона спряла да нощува на Мъглижките хармани. Спали в ръженицата, приготвена от общинарите. Получили от селото хляб, сирене и други продукти за вечеря.

Втората нощ прекарват при харманите над село Николаево, а третата вечер нощуват в село Бинкос. Чак на четвъртия ден вечерта пристигнали в Сливен. На 18 септември ги разквартирували из махала Клуцохор. Зачислили ги на храна и получили полагащите им се пакети военно продоволствие.

Това е трудният път на един от доброволците в оная кратка, но славна война от 1885 г. Тя е общонародна, отечествена. Младата ни армия опазва целостта на съединена България.

Естественото развитие на Христо Милев продължава. Той се изгражда като обществено ангажирана личност. Завършва отлично Пловдивската гимназия. Още тук показва широки интереси. Страната и градът се нуждаят от образовани кадри за администрацията, просветата, съдилищата. Пътят му е на следовател и съдия, става и околийски управител, контрольор. Особено ценен е административният му опит като секретар на общината.

В началото на октомври 1903 г. Общинският съвет е разпуснат. По решение на съдебните власти той е назначен за председател на временната тричленна комисия. През ноември 1903 г. се провеждат общински избори. Той е в листата на Народнолибералната партия, която печели, и новоизбраният съвет единодушно на 3 декември 1903 г. избира шипченеца за кмет на Пловдив.

Тогава той е надхвърлил Христовата възраст. Гледам снимката на този волеви млад мъж с късо подстригана коса, добре оформени мустачки и поддържана брадичка, със строги очи и си мисля, че с право пловдивчани в края на първия му мандат са желаели отново да възглави кметството. Видът на човека често показва неговите способности. А той наистина е подготвен, има ясни виждания за града.

По-просто е да кажем, че е навлязъл в проблемите, има свои проекти, осъществява ги и оставя диря след себе си. Виждам я отразена в изданието “Пловдивските кметове” (2005).

Периодът, когато е кмет (3 декември 1903 - 19 септември 1905), е време, в което се търсят пътища за бърз просперитет на България. Индустриализацията се развива, издига се техническото равнище на производството.

Продължава курс на стимулиране на националния капитал и развитие на икономиката. Българските стоки си пробиват път на европейските пазари. Омекотява се вътрешният политически климат, оживление настъпва и в културния живот, просперира образованието и в града, и в страната.

Протекционизмът става линия на поведение на кмета и общината. Чувства се тласък в местната промишленост и търговията. Това е време на ускорено развитие на България. Факт е, че през 1903 г. близо една трета от държавния бюджет отива за армията. А войската се нуждае от разширяващо се производство. В началото на лятото Народнолибералната (Стамболовистка) партия образува правителство, което изразява интересите на промишления капитал, свързан със запада.

В такава обстановка Христо Милев сяда в кметското кресло на втория по големина град на България. Като досегашен служител и секретар той продължава политиката за даване на простор на стопанския и културен живот, за модернизация на града. Няма да описвам всички негови ходове, административни актове и управленски решения, комунално-битовите му инициативи. Но не мога да отмина онова, с което хората са го запомнили, а историята е записала.

Още със заемане на кметството шипченецът се захваща с ремонта на моста на р. Марица. Осигурява надзор за качество и надеждност на извършените работи. Друго важно дело е озеленяването на града. Водоснабден е новият южен квартал на Пловдив и започва строителството на първото основно училище в “Кючук Париж”. Кметът ангажира общината и тя отпуска терен край Ста-нимашкото (дн. Асеновградско) шосе за колодрум.

Много важно дело на Христо Милев е записването в общинския бюджет за 1904 г. субсидия за местната театрална трупа. Така тя става единственият субсидиран провинциален театър с професионален статут. Сравним ли това с днешното поведение на управниците ни спрямо културата, можем да усетим колко високо е гледал той. Такива са личните му интереси и вкусове на интелектуалец.

Ще приведа цитат от публикацията “Роза Попова - българската Сара Бернар” от Пенка Калинкова. Тя напомня за един конфликт между голямата актриса и административния ръководител на трупата Николай Т. Попов, който довежда до разцепление. Това продължава до февруари 1905 г., когато по настояване на кмета Христо Милев Попова е приета отново в “дружината”.

Пак по негова инициатива е назначена комисия, която да изработи проектоустав и правилник на трупата за новия сезон.

Висока чувствителност проявява Христо Милев и към други обществени и социални проблеми. Той следи общественото мнение, подкрепя разумните предложения, вслушва се в гражданите, местните индустриалци, техническата интелигенция. Особено цени носителите на модерните идеи за развитието на града.

Мандатът на кмета изтича на 19 септември 1905 г. Същият ден той ще отпътува за Стара Загора, където е назначен за областен управител. Това съобщава в. “Пловдив” на 23 септември с.г. Шипченецът получава правата за административен надзор и спазване на законите. Благодарение на познанията и опита си развива активна дейност в интерес на хората и държавата.

Едно необходимо отстъпление. В семейството на Христо и Смарагда Милеви растат две момчета - Ангел, който почива твърде млад (1913), и Мильо, роден 1902 г. Той ще израсне като професионален дипломат, представлявал България в различни европейски страни и организации. Защитава докторат по право в парижкия университет “Сорбон” (1927).

Дъщерята на Христо Милев, Лиляна (1915-1997), се изгражда като университетски преподавател. Тя и съпругът й, юристът Александър Рачев, имат две дъщери - Мария (1944-2004) и Емилия Друмева (р. 1947), университетски преподавател, бивш конституционен съдия, секретар по правни въпроси на президента Румен Радев (2017).

ЕДВА ЛИ МОГА ДА ИЗЧЕРПЯ ВСИЧКО, С КОЕТО СЕ ЗАЕМА ХРИСТО МИЛЕВ КАТО ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ НА СТАРА ЗАГОРА, но ще подчертая някои негови инициативи, които го представят като едро скроена обществена личност. Той продължава да се занимава много сериозно и продуктивно с картография.

Още през 1898 г. съставя историческа карта на България от VII до XIV столетие и в софийската печатница на Тодор Пеев излиза малката му книга “Няколко думи като допълнение към историческата карта на България”. През 1909 г. издава още две брошури в Пловдив.

Това са обяснения към картите на България през Второто българско царство по времето на царете Асен и Петър. В библиотеката на БАН се запознах с тези произведения. Четох и се възхищавах на компетентността на Христо Милев, макар че не е тесен специалист в областта на картографията. Като областен управител на Стара Загора той съставя карта с означение на всички места, където има запазени старини. Това пише в спомените си Атанас Илиев през 1926 г.

Като човек, свързан със създаването и издаването на “Български военен и географски атлас” (1979) ще кажа, че Христо Милев е извършил пионерско дело. Нашият общ колектив от Института по геодезия и картография и Военното издателство, на което бях началник, работи над десет години, а шипченецът създава сам четири карти, издава обяснителни брошури, които са ценни и днес. Ще споделя, че през март 2011 г. трябваше да почакам една от книгите му да бъде върната от заинтересуван читател, за да я взема.

Не мога да отмина колко високо самочувствие има Милев още в края на XIX в. Цитирам дословно: “Ние, българите, досега не сме имали историческа карта… Всичко писано до днешно време по българската история от Паисий, Шафарик, Рачки, Раич, Гилфердинг, Голубински, Венелин, Дринов, Палаузов, Дюмлер, Кръстевич, Раковски, Иречек, Т. Успенски, К. Грет и др., както и от копирчиците историци Шишков, Манчев, Бобчев, Цанков, Берон, Душанов, Войников и Ганчев - куца много в географско отношение.”

Като прочетох тези двайсет и три имена - на българи и чужденци, се гордеех, че в Шипка е роден такъв ерудит. През 1898 г. той показва и поправя онова, което “куца в географическо отношение”.

Ще цитирам още една негова позиция, актуална и днес, макар да е писана преди повече от сто години. “В нашите училища, отбелязва той, българската история се преподава със същата повърхностност, индиферентност и баналност, както и египетската, индийската, китайската и историята на другите народи…

На ученика както папагалски се разказват сраженията на Александър Македонски с персите или на персите с гърците, така по същия метод той получава от учителя си урок по история на своите деди.

Даже аз твърдя, без преувеличение, че историите на някои народи у нас се изучават по-просторно, отколкото нашата. И защо е така? Защото сме българи и учителите ни са такива. Защото чуждото се изучава повече, с по-голямо старание и интерес, отколкото нашето.”

Когато четох обяснителните брошури към картите за Първото и Второто българско царство, се питах кога и как този млад мъж е натрупал толкова специални познания. Той е прочел всичко, обиколил е местностите в България, в които са ставали събитията, опознал е библиотеките в Пловдив, София, добрал се е до частни притежатели на литература.

Принуден е със свои пари да си набавя атласи и карти. Няма субсидия от министерството или друго ведомство. Само картографи от топографския отдел на военното министерство се залавят частно да му преписват и фотографират съставените карти.

Прави впечатление колко точен е в проучванията си. Той не анатемосва авторите преди него, а спокойно прави корекции. Ще посоча пример с “История на българския народ” от Шишков. Този автор определя Загоре като част от Северна Тракия, покрай планините от Железник (Сидирия, Ески Захра) до Дебелт или Бургас с важните крайморски градове: Анхиел и Месемврия. Милев добавя (стр. 110), че като него са мислили Дринов, Бобчев, Манчев (той търси старата Верея около Казанлък).

Милев обосновава своето мислене, че Сидирия или Железник не са били нито в Стара Загора, нито в Чалъкавак, ни в Демир Капия (под Котел), нито пък в село Сотир, на изток от Сливен. Те са съвсем другаде. Прави извод, че авторите погрешно търсят местата на старите градища само по сходство на имената.

Ще подчертая, че в обстоятелствената си брошура за Второто българско царство той разказва за Цар Самуиловата държава, тъй като не е успял да направи това в предишната си книга. Разглежда естествено владенията на Асен и Петър, Влахия и Молдовия като български земи.

Наред със служебната си работа на областен управител Христо Милев се занимава с въпроси на науката. В спомените си Атанас Илиев пише, че говорил с управителя за създаване на музей, който да събере всички старинни и етнографски рядкости. На 28 май 1907 г. Милев свиква първото събрание на Археологическото дружество.

Няма да подмина постигнатото от него като публицист. Връщам се отново на първата му книга за гибелта на Хаджидимитровата чета. Много автори през изминалите сто и тридесет и две години са писали на тази тема. Някои са се позовавали на Христо Милев.

Не прави изключение и Петър Димитров - Рудар. След смъртта му излезе неговата книга “В търсене на истината” (2001). В нея той уточнява имена, факти, допуснати грешки. В това число и допуснати от Милев. Аз обаче ценя творбата на шипченеца преди всичко като публицистично произведение, защото тя наистина е такава. Ако беше продължил по този път, можеше да израсне като майстор на документално-художествената словесност. Това се потвърждава и от други публикации във вестници и списания.

Дори в обяснителните брошури към съставените от него карти личи ярко талантливото му перо. Художествено и образно звучат спомените му от 1929 г., очеркът му за генерал Дечко Караджов, който умира на петдесет години и е син на вуйчо му Христо Дянков Караджов, неколкократно депутат.

Докато в картографските си произведения той е уверен, то в първата си книжка за гибелта на Хаджидимитровата чета е твърде притеснен. Това е обяснимо. Вече е запознат с първия том от знаменитите “Записки…” на Захари Стоянов. Той пише своята малка книга още ненавършил пълнолетие. Дава я за печат през лятото на 1885 г.

Нека отново си представим този младеж как ходи и разпитва овчарите по Шипченския Балкан и по селата. Той се интересува от всички факти и техни спомени от четниците, поведението им преди последния бой, изоставянето на ранените от водачите пастири. Особено го интересуват кървавата битка и гибелта на Хаджи Димитър и на всеки четник. Не е преднамерен, а добронамерен изследовател.

Чета с вълнение искрените му признания, че издава книжката незрял, защото е заставен от извънредната храброст на падналите, чиято памет не бива да се забравя. Това е първата българска публикация за боя в района на Бузлуджа през юли 1868 г. Свищовлията Ангелаки Савич издава в Букурещ през 1871 г. своя книга, озаглавена “Българските въстаници от 1868 г.”, но тя е на румънски и едва ли е била позната на шипченеца. Освен това Савич не е разполагал с точни сведения за гибелта на четниците.

Нямам намерение да преразказвам първата книга на Христо Милев, но ще обърна внимание на някои ясноти, които внася. На първо място рисува характерни черти от духовния и нравствен образ на шипченските мъченици Стефан Орешков и Христо Патрев.

Когато се обсъжда въпросът накъде да продължи четата след четири жестоки битки, те предлагат да се прехвърлят в Средна гора. Войводата няма връзки и канали в този край и поддържа движението си към Сливенския Балкан. Това обаче не е причина те да слязат в Шипка, напротив, Хаджи Димитър ги изпраща с разузнавателна цел, но и да донесат храна и народни лекарства за ранените.

Сам Орешков е ранен. Никакво самоволие, а специална командирска мисия изпълняват те. Друг е въпросът, че съдбата е жестока към тях. Предателството от Шипка довежда Орешков до смъртта, а Патрев - до заточение. Поведението на Орешков при разпитите и под бесилото в Казанлък показва, че той е несломим боец. Бягството на Патрев от турския зандан Сен Жан д‚Акр и огромната му дейност през 1876 г., както и гибелта му го издигат до ранга на войвода с национално измерение.

Шипченският младеж Христо Милев първи прави характеристика на двамата славни поборници. Вярно са предадени боят и страшната трагедия. Изтощени, поставени в преса между башибозук и редовна войска, те не капитулират. Изненадани водят бой с ясното съзнание за своя кръстен край. Юлската им Голгота създава ново свято място на българската храброст и саможертва.

“Боже мой!… Каква картина… Трийсет срещу хиляда! Горките въстаници, изнемощели от толкова дневни и нощни блъскания, гладни и жадни, и пак с готовност очаквали своя петвековен тиранин! На тях никой нямало да обещае награди и почести, никой освен воеводата е нямало да ги насърчи, при тях освен старите дъбове и голите канари никой нямало, който наподир да засвидетелства тяхната храброст и юначество!”

Така пише Христо Милев и ние му вярваме, защото отново е преживял чрез спомените на очевидци трагизма на четниците. Те падат мъченически. Главите им са отсечени и извергите, чакащи награда, ги понасят към Търново и Казанлък. Те искат да сплашат и усмирят българите, да удължат робството им.

Авторът не отминава неблагодарността и забравата в тогавашното казанлъшко общество. Той отбелязва, че “на 18 юли миналата година (1884 г. - б.м.) в Казанлък са бити и арестувани честни хора. И то защо? - защото са отбелязали паметта на вагабонтина, разбойника, нехранимайкото според чорбаджиите; а героят и войводата Хаджи Димитър според нас и други”.

В края на книгата авторът помества трогателно писмо на девет заточеници в Турция. На първи май 1869 г. те се обръщат с думите: “Мили братя българи! Смилете се за нас и ни съберете малко пари, за да си купим барем ризи, че сме останали съвсем голи и боси…”

Като всяка първа книга и тази не може да сложи точка на всички факти, и да претендира, че казва последната истина. След време се установи, че четниците са събрани и погребани, опелото им е извършено не от отец Иван от Крън, а от отец Стефан от Енина.

На 20 юли 1868 г. поп Стефан от Енина заедно с Христо Кушлев, Пеньо Чолакмидов, Христо Джелепов, придружавани от турско заптие, прибират телата и било извършено ритуално погребение. На другия ден отец Иван отишъл да направи парастас (панихида) над гробовете им. И всяка година, докато може да се движи, той идва тук да опее и почете героите.

След като Македонски написва в спомените си, внася яснота по начина за неговото спасяване. Христо Милев поддържа версията, че е бил сред труповете и успял да избяга. Обратно - направил е опит за пробив и само той е оцелял.

След Освобождението се явяват лъжегерои, както и лъжезнаменосец като Димитър Стоев Агликин. Неговата легенда се опитал да провери Христо Милев чрез пловдивски фотограф, но си останал със заблудата.

Накрая ще се спра на много важно държавническо дело, осъществено отговорно и компетентно още през 1906 г. от Христо Милев като окръжен управител на Стара Загора.

В издадената през 2017 г. научна книга “Симеон Атанасов - първопроходецът в ономастичното пространство на Добруджа и още нещо…” проф. Тодор Балкански и д-р Димитър Маринов пишат, че историята на българската ономастична наука (ономастиката e раздел от лингвистиката, който се занимава със значението, произхода и разпространението на имената - б.м.) неколкократно мълчи за заслугите на Христо Милев.

А фактите говорят, че той пише в “Изложение за състоянието на Старозагорски окръг за 1906-1907 г.”: “През настоящата година (1906 - б.м.) по моя инициатива се преименуваха 311 села от окръга, които имаха досега турски имена.”

Ще отбележим, че на 3 ноември 1906 г. тогавашния министър на вътрешните работи Димитър Петков е подписал Закон за промените названията на села.

Благодарен съм на двамата учени, че ме определят като просопограф на Христо Милев, но още повече съм благодарен, че описват всяко негово дело по преименуването на населени места и го включват сред първопроходците. Така е възстановена справедливостта, оценени са усилията на окръжния управител по онова време.

И това държавническо дело Христо Милев осъществява високопрофесионално, с вроден усет към езика български, което личи от всяка негова книга. Читателят ще се убеди в това и от второто издание на изследването му за Димитър Петков.