Георги Н. Николов

Стара истина е, че всеки народ обича децата си и ги възпитава в духа на своите проверени ценности. Ние не правим изключение но ми се струва, че твърде много институции днес, официални и не съвсем, са надвиснали над главата на утрешната ни смяна. Защо?

Може би мислят, че този процес е далеч по-лесен и достъпен за възможностите им в сравнение с реанимацията на рухналата икономика. По-удобен пред зейналата социална бездна между бедни и богати. Пред делничния хаос, отказа от изконни морални добродетели и явната утрешна безизходица.

Пак може би това е причината всякакви съсухрени дидактици, поучаващи как да постъпваме с децата чрез изтъркани формули, да подминават и срива в българското семейство. От което като институция се отказват все повече люде, а то самото понякога се радва на охолство, но в огромната си част - на скрито мизеруване.

Следователно: няма как и сред парите, и сред бедността в еднаква степен, равнопоставено и в обща канава да се проповядват такива добродетели като труд, честност, взаимопомощ и пр. Когато при едните проблемът е на Малдивите ли да почиват, или в Дубай, а при вторите - от кого още да вземат някой лев назаем до датата на помощите. Все наблюдения, някак неподходящи за зората на нечий живот, но реалностите у нас далеч не са лицеприятни. Тогава?

Тогава на помощ поне донякъде, макар да звучи наивно, идва мъдрата книга. Тя съвсем неусетно, но искрено и с много обич въвежда децата в истините за света, чиито двери все някога ще се разтворят.

Подобно ценно четиво е „Четириухото магаре” на Павлина Павлова - отдавна доказан автор в различни жанрове, а самата книга е дело на Издателска къща • Р. А. „ПОЛИ-Н”, С., 2016 г.

Включените в нея четиринадесет кратки приказки - „Бебе по поръчка”, „Ева и вълшебната шапка”, „Градът на непослушковците”, „Приказка за паячето Глен”, „Невидимият приятел”, „Чужди езици”, „Приказка за приятелството” и пр., са предназначени за най-малките.

И са изтъкани, като цветни гоблени, от увлекателни сюжети, неподвластни на времето и познаващи психиката на детето. Бих ги оприличил на цветни сфери, укротяващи връхлитащите бури на делника а песните, звучащи между прозрачните им стени, са многозвучни и красиви.

Именно върху красотата поставя акцент Павлина в този си сборник. Защото знае, че точно под нейната дъга всеки малък човек има право да направи първи стъпки в канавата на отредената му орис. Красотата е пълноводна, бързоструйна река. От нея с пълни шепи пием и ние, но е достатъчна една груба дума, за да изчезне завинаги, или за дълго да смути вътрешния мир на детето.

То идва сред нас като пълноправен бъдещ член на обществото без да е длъжно да понася тегоби, създавани от други човеци преди неговата поява. Детето се нуждае от хармония, спокойствие и мир за да израсне такова, каквото очакваме да бъде. Т.е., според авторката, преди да искаме нещо от него в бъдните години, първо ние трябва да се променим… сега.

Да потиснем его, себичност, моментни настроения и претенции, за да му се отдадем изцяло. Пътят към тази достижима идилия минава през семейството и не случайно част от приказките са посветени именно на него. То е крепост срещу дисхармониите отвъд стените й. Образите на татко и мама са символ на любов, доброта, търпение и много, много усмивки.

Двамата винаги прощават някоя дребна пакост, не чуват смръщени думичката „няма” и са готови всеки миг да отговорят на наивните въпроси, задавани и от тях самите е-хей, някога. Десетилетия назад, когато на свой ред и техните родители са били извор на непогрешимостта. Вечен кръговрат на нашата предопределеност, започваща и насърчававана от най-близките, любими хора, със срамежливо надничане през открехната врата на семейството.

Дотогава обаче, преди да излетим от гнездото, с чисто съзнание сме запечатвали такива понятия като „вежливост”, „отстъпчивост”, „доброта”: „Не е важно на какъв език общуваш с хората - внушава баба Поли в приказката „Чужди езици” - с животните и с птиците.

Ако имаш добро сърце, те винаги ще те разберат.” Такова е посланието и в „Приказка за паячето Глен” а самото то, противно на хищната си природа, пуска на свобода уловената в мрежите му красива пеперуда. Защо? Не е ли това напомняне и към нас, възрастните, че всичко се прекланя пред красотата? Че тя е панацеята за всяко зло и само под купола на нейния храм ставаме наистина образ и подобие на Създателя.

Оставяме на прага му горчилката, ненавистта към ближния и атавистичния стремеж за отмъщение. Превръщаме се отново в деца, трепетно търсещи нечия топла ръка да ни защити… от нас самите. Връщаме се към повехнали мечти, които грижливо сме пазили в душите си някога - да станат истина и в смисъла им да съзираме собствения си лик - спокоен, достоен и убеден, че дните му не са отлетели напразно.

Мотивът за мечтата е сред централните идейно-естетически жалони в книгата на Павлина. А още - че „човек никога не трябва да предава приятелите си. После те не винаги могат да им протегнат ръка за помощ.” И още: „Никога не забравяй тези, които са ти помогнали в труден момент. Тези, които са те изоставили в труден момент. Тези, заради които си в труден момент.”

Зад шеговитото заглавие книгата „Четириухото магаре” пази по редовете цял кодекс от нравствени бисери, достъпни за невръстните читатели и слушатели. Моделирани чрез увлекателни сюжети, подбрани грижливо от баба Поли, както на места се нарича авторката.

Ще я оприлича с добра фея, водеща доверчивата си публика сред арената на места, позната им от ежедневието - в детската градина, у дома, на двора при Снежния човек, направен с татко. Или в друг, не по-малко красив и желан огледален свят, за който вярват, че съществува. От приказките става ясно на невръстната аудитория как да общува с други деца.

Да бъде учтива и послушна по свое желание, а не по принуда. А най-вече: неудържимо да мечтае! Защото именно мечтите дават криле за полет отначало на въображението, а после и на истински дела. Бихме се присмели на охлювчето Тим, ако не бяхме убедени в правотата на изречената от неговия дядо проверена истина: „Опитай! Ако искаш да ти се случат чудеса, не се страхувай да мечтаеш!” И някак засрамено покашляйки се сещаме, че май отдавна сме се простили с мечтите и течението ни носи стремглаво към старостта. Защо сме го допуснали, защо?..

Много са достойнствата, заложени в книгата на Павлина Павлова „Четириухото магаре”. Те като извор ромолят от всяка приказка, насищат жаждата на малчуганите за цветни впечатления и им носят добри познания.

Приказките са изцяло лишени от нравоучения и стародавни постулати какво е хубаво в живота и какво не. Задачата им неусетно, но убедително да откроят важни моменти в живота на детето, които ще го следват и по-нататък, е успешно изпълнена.

Бих я препоръчал с радост не само на родители, но и на някои „детски” автори. Останали завинаги в спомените си за родното селце, или в дебрите на безутешния, безадресен анимализъм с корени още от Адам и Ева.

Времето лети и планетата Земя не стои на едно място, както и живият живот. Трябва да сме в крак с тези подробности, ако искаме с книгите да сме полезни на българските деца. За да ни помнят от страниците и да ни обичат, което никак не ни е безразлично…