Калофер Киряков

СПОМЕН

Някога тук строителна глъчка се вдигаше -
в грохот ехтя край Марица полето.
Някога тук песента до небето достигаше.
Някога тук се родиха поети…

Сега е спокойно и тихо. На люляк мирише.
Спят на града уморените жители.
Само заводът понякога тежко въздиша,
спомнил си своите първи строители.

МЕЧТИ

Какво ли съм аз сред безумния бяг
на гостите дни?
И аз ли съм гостенин заедно с тях?

О, колко е хубаво жадно да гледам
през дните прекрасни.
Не искам,
не искам животът ми бледен
след ден да угасне.

От дните на времето искам да хвана
поне един ден.
И нека най-после ден да настане
завинаги в мен.

Ще го завинтя със мойте поеми
за вечен престой.
На него ще пише със букви големи:
„ДЕН МОЙ!”

1987