Бойко Беленски

Откъс от новия исторически роман на автора

ХV

Император Бодуен дьо Фландър и дьо Ено пристигна с войските си в Никомания. „Рицарят без страх и укор” - така го наричаха подчинените му. А можеха да добавят, че той е представителен, енергичен, смел, честен… В свитата му бяха прославените рицари Макер дьо Сент Менеулд, Матийо дьо Валенкур и Робер дьо Ронсуа. Воините му възторжено пееха:

Шлемът святка,
Перо се вей.
Драгоценен камък
мята искри,
кръвта кипи…

А графът бе мрачен, защото съпругата му Мария дьо Шампен бе последвала мъжа си, вече латински император , но го бе настигнала положена в тежък сребърен ковчег, натоварен във венецианска галера. Добре поне, че успяха да спасят детето. Бодуен очакваше да му се роди син, а се бе сдобил с още една дъщеря. Тепърва трябваше да мисли и за нейната зестра, но преди това се налагаше да промени завещанието си. Из пътя императорът успя да набере още ядове и обиди.

Повечето вече уседнали рицари му бяха заявили, че предпочитат да сложат в ред собствените се феоди, отколкото отново да се борят за Адрианопол. Сега императорът имаше главна грижа - да се сблъска с ония, които не оставяха на мира владенията му, които дръзваха да осуетяват плановете му.

- Какво ще заповядате, милостиви господарю? - попита го шамбеланът Гийом.

- Нека бароните да вдигнат и насочат опълченията си към Силиврия. Оттам ще се съсредоточим около Адрианопол.

Всички увещаваха Бодуен, че събраната кръстоносна войска не е достатъчна за победа, ала той не желаеше да слуша и чака. Рицарството, което призова отвъд Проливите, не дойде в уречения срок, но кръстоносците като желязна река потекоха към Тракия.

Този поход бе най-дръзкото и опасно начинание, което латинците предприеха след завземането на Константинопол. Сега кръстоносците се придвижваха без да бързат, безгрижни, полупияни от своя успех. Въстанието на ромеите в Адрианопол бе успяло и рицарите бяха прогонени от крепостта, но императорът бе уверен, че скоро ще си възвърне властта в непокорния град.

В Никица ги посрещнаха тържествено. Уважението бе  продиктувано от сигурността - ето силната желязна ръка ще сложи ред в земите наоколо и ще пресече безчинствата, грабежите, убийствата. Това бе все едно да поканиш вълка да ти пази стадото. Малката крепост не успя да побере многобройната войска, затова Съветът на бароните реши веднага да се отправят към Адрианопол. Придвижиха се безпроблемно. Не ги спряха и трите реки, които сребрееха в равнината.

На север се виждаха тъмните очертания на Аврелиева. Насреща се открояваха огромните бойници на крепостта, ала каква бе всеобщата изненада, когато върху стените и кулите видяха да се развяват български пряпорци с изобразени на тях златни лъвове. Предизвестени от гончии за идването на латинците, людете набързо бяха затворили дюкяните, заключили портите и се готвеха за отпор.

Калоян получи писмо със зов за помощ от въстаналите адрианополци и макар да му трябваше време за подготовка и за осмисляне на битката веднага се отзова на повика. Всички други грижи отстъпиха пред грижите за оръжието и коня. Навсякъде със старание прегледаха лъковете, стрелите, мечовете и копията, изпробваха здравината на щитовете и броните, подковаха конете. И воините поеха на път.

Българите приближиха бързо и безшумно  обсадения град и разположиха отрядите си зад хълмистите възвишения, в дълбоките оврази на речните долини, между храсти и горички.

- Да знаете как днес аз имам нужда от вашата помощ, братя мои, от смелостта и твърдостта на батко Асен, от мъдростта на праведника Пътар… - неистово шепнеше той.

Друнгите и турмите бяха отпочинали и едва се сдържаха да не се втурнат срещу противника. На Калоян, който досега познаваше кръстоносците само като далечна заплаха, му мина през ума, че за тях не е достатъчна само силна ръка,  човек трябва да ги надвие и с ума си. Реши да им устрои засада…

Великолепно нагизден, не в тон с полевия живот, императорът отново свика съвет. Бе в кремава туника, връз която бе надявал сюрко от кърмъзен сатен, посипан със златни фландърски кръстчета. Късата наметка от тъмносин аксамит висеше на лявото му рамо. На кутрето му имаше елмаз, който пречупваше и отразяваше светлината с нюанси на всеки страни.

Решението бе да се построи лагер и да се изчака подкреплението, предвождано от брат му Анри. Червената везана палатка, със завеси от коприна и кадифе, подплатени с атлаз, бе опната върху стълбове с дърворезба - изящно произведение на изкуството. Тя бе разпъната в централната част, под сянката на стар бряст. В средата й имаше ложе покрито с ален сатен, а пред него - разстлана тигрова кожа. И граф Бодуен се настани в покоите си, за да си отдъхне, но не би…

Вечерта преди да си легнат, един от капеланите на рицарското войнство на име мосьо Фламбер държа мъдро, насърчително слово, за „новите привилегии на едно раждане, което трябва да бъде защитено”, но как се спи пред грозящата опасност и неизвестността, само рицарите на кръста можеха да кажат. Започнаха едно след друго кумански нападения и варварите със своите дребни кончета все налитаха към лагера. За рицарите беше под достойнството им да преследват някакви конни диваци, които яздеха дори без седла, не се подреждаха в строй, спускаха се като порой - въобще не спазваха никакви правила. Бодуен знаеше, че лесно ще предизвика българите на бой, но трудно беше да ги надхитри, затова възнамеряваше да ги подави с мощ и сила.

Но те не се появяваха. Това не бе приемливо за латинците. Според рицарските правила боят трябваше да бъде оповестен поне ден преди това. Да се знае началото, регламента, силите, разположението им… До победата облечените в желязо кръстоносци стигаха масирано, при строги бойни правила и се движеха напред бавно, уверено, непредотвратимо. Но ето вече трети ден ни вест, ни кост от истинския противник, а това изнервяше. Рицарството се разлагаше в очакване и леност. Те мечтаеха за предпочитаните вина и любимите си сирена от Бри и Шампан. Вече си мислеха, че Калоян се е уплашил и отстъпил. А всъщност българските бойци се бяха притаили и също чакаха изригването на латинците.

И този разсвет не донесе никаква изненада за кръстоносците. Утрото бе ясно, слънчево, топло. Защитниците на Адрианопол навремени пускаха ята или отделни стрели, куманите кръжаха наоколо като оси, а рицарите дъвчеха накиснати сухари, ядяха сушена риба и пържена ряпа, за която твърдяха, че храбростта иде от нея или се съвещаваха с надежда да дочакат истинската битка. Отново се надяваха на предизвестие от Калоян - за кой ден и час ще бъде насрочен боят. Подобни вестители се явяваха в ранни зори, за да остане време за организирането на самото сражение. Днес то явно отново нямаше да се състои.

От хълма равнината се виждаше като на длан. Див звук раздра тишината. Конете на куманите  прииждаха и копитата им разтърсваха простора. Точно пред укреплението табунът се раздели на две, обхванаха го, но ездачите не се опитваха да преодолеят загражденията. Само изсипваха град от копия и стрели, после се връщаха обратно. Наглед куманите  не се подчиняваха на никакъв предварителен замисъл.Те летяха насам-натам, сякаш им правеше удоволствие да морят конете си.

Уж вилнееха безразборно, но се усети, че преследват определена цел - дразнеха врага, а отдалече планинците ги обстрелваха с прашки. Те се опитваха да изкарат рицарите от желязната им кожа. Воините на Манастър трябваше само да предизвикат кръстоносците, но куманският предводител винаги имаше едно наум - по-хубаво е да се завърнеш с плячка.  Този път обаче това едва ли щеше да се случи…

Преди да се прибере в шатрата си и да накара прислугата  да му свали тежките бронни доспехи, след което закуси варени яйца, като прокара сухара с малко вино, графът бе предупредил приближените си най-видни кръстоносци, че българите са майстори на засадите и неочакваните, изненадващи нападения, затова забрани всякакви своеволия и най-вече: „Никой по никакъв повод да не напуска лагера и да не се увлича в преследване на противниковата конница”. Всички нарушения се наказваха от военен съд. Но каквото имало да се случва, се случи…

Куманите разиграваха конете си направо под носовете им. Кръговата рицарска отбрана въобще не ги смути. Те кръжаха като рояк мухи около вързано добиче или разлагащ се труп. Кръстоносците различаваха  лицата и оръжията им - варварите носеха леки копия, лъкове и стрели, дървени или кожени щитове, а на кръста висяха извити саби. Бяха се сраснали с дребните добичета.

След поредния набег ранените латински коне неистово цвилеха, късаха юздите и в лудия си бяг тъпчеха хора и животни. Сред рицарите настана смут. Хаосът от цвилене, дрънчене на желязо и бойни викове объркваше. Неописуемият шум и неспокойната глъчка преминаха като напираща вълна над лагера. Разединени като пилци, подплашени от орел, повечето се хвърлиха към оръжията и конете си. С тревожен зов кавалерите на кръста се устремиха към щитовете си.

Някои отчаяно зовяха копиеносците, други храбро, още недобре въоръжени, се спуснаха напред. Трети с треперещи ръце още се опитваха да пристегнат ремъците на седлото, на шлема, да препашат меча си. Първите се превърнаха в стена, която посрещна връхлитащите кумани, за да осигурят време на по-пипкавите, докато успеят да се натъкмят.

- Херолдите да свирят за отбрана! - нареди Робер дьо Ронсуа.

Ужасени латините се лутаха напред-назад, изложени на падащите копия и стрели. Тръбачите напразно призоваваха за ред и спокойствие. Едни се готвеха за защита, а други копнееха да преодолеят загражденията, да дадат отпор и да се впуснат в преследване на врага. Грабналите щитовете си кръстоносци заприличаха на таралежи от многобройните стрели и гавелоти, които куманите сипеха над тях. Дързостта настървяваше, но и обезкуражаваше. Като стадо уплашени овце те се тълпяха на куп, блъскаха се, за да се разбягат в различни посоки или да паднат покосени от опасните оръжия на натрапниците, които сееха смърт.

През това време гордият Луи дьо Блоа и дьо Шартрен не издържа на варварското унижение и се впусна в неравна битка, в която можеше да предизвика гибелта на цялата войска. На главата си имаше шлем с мрежа, сякаш не беше тръгнал на бой, а на разходка и се боеше от комарите. В суматохата му доведоха друг жребец, още не добре обязден. Несвикнал да чувства човек върху гърба си, а може би подплашен от хаоса, който цареше наоколо, конят изцвили, разигра се, изправи се на задните си крака и като се завъртя неестествено, събори ездача си на земята. Оръженосците веднага му се притекоха на помощ. Добре че нямаше счупване. Бе се отървал с леки натъртвания. И все пак неприятно беше пред очите на толкова хора да се оваляш в праха. Разярен, той поведе след себе си две хиляди пиконосци.

Куманите изведнъж се озоваха лице в лице с разгневените латинци. Перата върху сребристите шлемове се полюшваха като крайбрежен камъш. Блясъкът на рицарските мечове ги заслепи и повали неколцина от тях.  Те обърнаха кончетата си и препуснаха назад. Тежките рицарски коне започнаха да изостават - дребните кумански кончета летяха като крилати.

Виковете зад гърбовете им се отдалечаваха. Това наложи на няколко пъти преследваните да спират и да се разгръщат за  мнима атака. Кръвта заслепи кръстоносците, опияни ги и железните воини се втурнаха още по-стръвно след нападателите. При първото „разколебаване” куманите изчезваха с бесен галоп към планината, а на тежко въоръжената латинска конница бе трудно да ги застигне.

Четиридесет хиляди българите бяха на седло, неподвижни, безмълвни, нащрек. Нямаше барабанни и тръбни сигнали. Бойното множество бе застинало в гранитна сивота. Железните им ризници и шлемове, нелъскани с пепел и оцет, тъмнееха в сивкавозеленикави оттенъци. Щитовете от опната кожа почти се сливаха с цвета на конете.

- Помамиха ли се? - попита Калоян.

- Уловиха се в клопката, светлейши - отвърна Стрез.

Случваше им се за втори път. Хитростта не е хитрост, щом я повториш, но железните воини се хванаха на въдицата.

Латините продължаваха да преследват нападателите, а куманите препускаха с дребните си кончета, като се извръщаха и пускаха стрели. После пак се губеха в далечината сред облаци прах.

Невъобразимият шум, примесен със звяк на оръжия подсказа на Калоян, че боят е започнал и се приближава, затова той нареди на добре прикритите си воини да се подготвят за ответен удар.

През това време при император Бодуен пристигна вестоносецът Оливие Троа и доложи:

- Българите заградиха нашия аванград и кавалеристите предвождани от Франсоа дьо Лил нямат възможност да се върнат назад. Помощ, господарю! Рицарите се бият достойно, но те ще ни унищожат.

Всички впериха изпитателен взор, пълен с очакване към императора - най-доблестния, най-храбрия между рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, завоювал победи при битките край Авие през ноември 1204 година и край Андрамит на 19 март 1205 година. Никога досега той не беше изтърпявал несполука. Граф Бодуен дълго не се колеба. Не можеше да не помогне на внука на френския крал. За съжаление едно рицарско обличане коства много усилие и труд.

С помощта на прислугата се надяваха доспехите, съединяваха се отделните им части. Накрая благородникът поемаше и нахлупваше шлемът и повдигнат от оръженосеца (а най-добре от двама) се озоваваше върху вече подготвения кон, за да поеме пиката. А ако кръстоносецът нямаше прислуга? Работата бе нелека, дори непоносима за не сам човек. И всичко това повечето божи воини трябваше да  извършват в извънредно съкратени срокове, от движение, както се казва. Императорът обаче бе облагодетелстван. Около него винаги шетаха дузина подчинени, така че се приготви за извънредно кратко време и накрая повели:

- Доведете ми коня. Дайте ми копието, щита. Нека знамето се вее. Херолдите да свирят: „След мен!”

Строен, гъвкав, с тясно светло лице и меки, кестеняви къдри, които падаха в буйно великолепие върху раменете му, той си сложи шлема и след умело изтласкване от страна на як оръженосец, се метна на антрацитния, с лъскав косъм жребец, чиято грива бе обнизана с бисерни мъниста, след което оповести:

- За Фландрия! Напрееед! - изтръгна се яростен вик от устата му и най-личният рицар се понесе с насочено копие в догонка на хукналите луди глави, следван от лавината лъщящи воини.

Императорът бе облечен в туника от ален сатен, върху която блестяха златистите му доспехи. Повечето от конете също бяха с покривала и с тежки брони. Всички имаха железни шлемове на главите с метален рог в средата.

След усилената гонитба граф Луи дьо Блоа реши да спре своите смелчаци и да се върнат назад, но забелязаха приближаването на основните сили. Латинският водач граф Бодуен, целият в метал, от главата до петите - черупка за човешка самота и за илюзията, че е неуязвим, идваше с част от кръстоносците. Това предизвика нов порив у латинците и всички се втурнаха срещу куманите. Заобиколен от най-яките си кавалери, крехкият Бодуен се вклини в редиците на противника. Пиката му прободе първия озовал се на пътя му противник, изскочи от другата страна и се пречупи, иначе самият император щеше да бъде изхвърлен от коня.

- Дайте ми друго копие! За Фландрия! - повели той на оръженосците си.

Тежкият му меч започна да раздава мъст наляво и надясно. С ловък удар Бодуен съсече един влах, чиято глава се търкули на земята. Разтреперан Робер дьо Ронсуа се спусна към него:

- Сир, сир, човек като вас, който трябва да управлява толкова рицари, е безумно да се откроява сред тях. Не дай си Боже да ви убият или ранят, това ще обезкуражи славните ни воини.

- Знам, че не постъпвам благоразумно, но бъди уверен, че мен Господ ме пази. Той се извръща само от страхливците, хулителите и нечестивците…

Елитните рицари се струпаха около щандарта на императора.

Изведнъж от хълмовете се разля тъмна човешка вълна - същинска прииждаща река. Яки мизийци, упорити власи, горноземци, несломими тракийци - боен порой! Все по-ясно се открояваха българските воини. Под ударите на копитния прибой се разтрепери цялата равнина. От ракитаците се изсипа Преславската хора. Калояновите воини заобиколиха латинците, прекъснаха пътя им за отстъпление и сключиха обръч около тях. Капанът се затвори.

В него бе уловен и самият император. Българите налитаха от всички страни. Кръстоносците  не успяха да се престроят и да образуват своите традиционни бойни карета. Хаос от коне и хора се завъртя във вихрен, кървав танц. Пики се чупеха, мечове проблясвяха и звънтяха, силни удари отсичаха части от телата или разполовяваха торсовете на две. Поради скупчването копията бяха безполезни. Десниците въртяха мечове, боздугани, брадви - истински близък бой, когато виждаш само две пропасти из под шлема, готови да те погълнат и ти прекъсваш с лъскав резец подстъпа към тях!

- Конете по пищялите! - крещеше стотник.

Везните на победата се наклоняваха ту към едната, ту към другата страна, но накрая белязаха с успех  по-решителния и неотстъпчив противник.

Сред латинците се обособиха отделни групи. Свалени от конете и обградени, кръстоносците се биеха с последни сили. Върху им се сипеха удари от боздугани и брадви, мечове режеха части от агонизиращите тела, копия пронизваха най-уязвимите места на броните. Зад всеки кръстоносец, граф или маркиз, вървяха пешаци щитоносци, които защитаваха господарите си и им подаваха резервните оръжия. Най-голямо бе гъмжилото около мъж с  туника от ален сатен, под която проблясваха позлатени доспехи, а върху шлема му се вееха красиви паунови пера. Но кръгът около него все повече се стесняваше.

Околисан от маглавитите си, Калоян бе застанал със своята свита на малко възвишение, от където всичко се виждаше добре. Ризницата му от пъстро украсена кожа, по която блестяха медни плочици и светеха като стотици зорки очи, се изпълни с мощ. Българи и кумани успяха да раздробят основното ядро на латинците. Около всеки брониран конник се оформи рояк от налитащи пешаци. Острият  поглед на царя съзря императорския плащ и тежката китка пера, която пъстроцветно се ветрееше над шлема. „С паунови пера не се кичи обикновен рицар” - каза си той и поведе свитата си натам. Заграден от щитоносците си, с усилие си пробиваше път напред.

Няколко маглавити неотлъчно яздеха от двете му страни и го предпазваха от нежелани изненади, а техните боздугани правеха щитовете  на сержантите на парчета. Латинска сулика полетя към българския цар, но Димитрий пресече пътя й с меча си и тя падна разполовена на земята. В същото време император Бодуен попадна в клопка, без изход. Трябваше да се бие на живот и смърт, за да защити честта си. Върху му се нахвърлиха няколко воини. Повелята бе да го заловят жив. Всеки войскар, независимо дали беше тракиец, мизиец или влах имаше само една цел - да плени изтъкнатия пълководец. Калоян видя как неочаквано пространството около най-личния рицар опустя и аркан се надвеси като бесило над шлема му.

Конят му бе ранен с маждрак  в пищяла и се изправи на задните си крака, а той политна към земята. Докато се мъчеше да освободи краката си от стремената, по бронята му отекнаха удари, а окованото в желязо тяло се гърчеше в спазми. Телохранителите напразно се опитаха да спасят знатната особа. Един по един и те последваха съдбата му. Изненадани и смутени сержантите се разбягаха на всички страни. Само няколко рицари и десетина щитоносци се притекоха да помогнат на господаря си, но бързо бяха повалени с точни попадения на секири и боздугани. Удари, удари, удари… Железарията кънтеше като изпуснати върху калдъръм менци. Изведнъж дузина противникови копиеносци образуваха жив плет около поваления водач и не позволиха на хората му да се приближат, за да му помогнат. Тълпата българи и кумани около него се сгъсти. Непредотвратимото щеше да се случи…

Императорът предаде меча си с сведе очи в очакване да бъде посечен. Но участта му бе още по-позорна - превърна се в пленник на тези, които доскоро бе считал за по-нисши същества, варвари и тор за земята, която искаше да завладее. Обезоръжиха го, взеха дори мизерикордията и камата, завързаха го и го повлякоха зад опашката на як кон. Приличаше на лъскава каляска, запрегната зад мускулеста хала. А уж говореха, че който притежава икона с лика на Богородицата е непобедим.

Беше четвъртък, 14 април 1205 година.

Вестта за пленяването на латинския император се разнесе мълниеносно по цялото бойно поле. Едните тази новина обезкуражи и напълно обърка, другите - още по-яростно започнаха да громят посърналия враг. Латинците бяха разколебани. Сред тях настана смут и новата лавина калояновци ги натика към тлъстия нанос от мочурливия разлив на трите  реки. В блатистата местност само острицата подсказваше, че под нозете е тресавище. Едрите, тежки померански коне затъваха, кръстоносците - също - кой до колене, кой до кръста, захвърляха оръжия и махаха за помощ.  Един след друг падаха и се давеха надменните рицари - прехвалените кръстоносци. Други се мъчеха да се върнат назад. Настана объркване и паника. Малцина се спасиха. Под прикритието на своите щитове част от латинците пришпориха до кръв конете си и ударих на бяг. Отстъпиха към лагера.  Повалени воини, с разцепени глави и пробити гърди, бележеха обратния път. Заловените, с вързани ръце, позорно крачеха зад задниците на българските ездачи.

През това време венецианският дож напусна стана, побягна още преди на хоризонта да са се появили куманските и българските конници. Така повлякоха и останалите, за да се спасят в безумно бягство. Само облаци прах останаха след тях. Но воините на Калоян не се впуснаха в преследване. Достатъчно им бе, че заловиха самия император граф Бодуен дьо Фладър и дьо Ено. В битката, в която бе пленен новият латински властелин, бе загинал цветът на латинското рицарство: най-храбрите, най-знатните фрушки, ломбардски, венециански кавалери на кръста, начело с внука на френския крал Луи дьо Блуа. Българските и куманските воини ликуваха.