Ботьо Савов

Из „Писма от Сахара”

Минало беше полунощ. Ние яздехме на коне през пустинята. Конят на Браим пристъпваше тревожен по пясъците край дюните. След него вървеше внимателно моят кон. Най-после безгрижно ни следеше конят на Али, слугата на Браим. Той водеше със себе си три големи хрътки.

Над нази светеха само няколко звезди като сини, зелени и червени кандила. Наближаваше да изгрее месецът. Пустинята ставаше по-светла. Тя приличаше на заспал човек, на когото не чуваме диханието. Тишината е толкова голяма, че притиска сърцата ни.

Браим спря край две малки палатки, китките на които спяха в светлия мрак на небето. Отстрана над златните пясъци се мержелееха няколко шатри на туземци. Али ги приближи и заговори с някого там. След малко един туземец дойде при нас и посочи с ръка по-надясно от нашия път. Ние извихме към тая посока.

Скоро се намерихме пред камениста равнина, покрита със сиви кълба пустинни треви. Браим ни даде знак, конете тръгнаха още по-тихо. Трите хрътки излязоха напред. Спуснаха се с наведени глави в бяг из равнината. Скоро жълтата хрътка се стопи в златната светлина на пустинята. Двете кафяви хрътки се виждаха като видения, които плават над луната.

Изведнъж пустинята се оглуши от многото плачове на деца. Това бяха изплашените викове на чакалите. Ние пуснахме в силен бяг разтревожените коне след хрътките.

И след две минути вече гледахме как трите хрътки бяха подгонили един чакал. Той бягаше с всички сили напред. От време на време извиваше своя път на дъга, за да погледне към свойте врагове. Хрътките го заграждаха: двете отстрани и една по средата. Чакалът оставаше все повече и повече в средата на техния малък полукръг.

Браим зашпори коня и ние достигнахме почти самите хрътки. Чакалът беше вече изморен, но още не се даваше. Дишането на хрътките и трясъкът на близките конски копита го изпълваха с ужаса на смъртта. Макар чакалът да има тесни гърди и по-лесно се изморява от хрътката, той няколко минути продължаваше да бяга на същото разстояние от лапите на хрътките. Животът му беше мил, макар че той изглеждаше много стар.

Най-после слугата Али, ядосан на упоритото животно, извика на кучетата:
- Ей, приятели, какво го гледате още, дръжте го!
Хрътките разбраха човека. Направиха още само пет внезапни скока. И бедният чакал остана обграден между тях.

Тогава чакалът се изправи почти прав на задните си лапи. И се озъби яростно на всички страни. Хрътките отстъпваха за секунда пред храбростта му. Те сякаш гледаха как им се смееше на месечината плененият чакал и им говореше:
- Вие сте трима и човекът е с вас, а аз съм сам. Е, добре, разкъсайте ме тогава, господиновци!

Старата жълта хрътка погледна към Али, озадачена, като да го питаше за една милост.

- Дръж! - извика той.

И хрътката натисна чакала с лапите си и заби острите си зъби в шията му. Браим извърна поглед, за да не гледа. А слугата му Али слезе от коня. Далеч в лунната нощ се чуваха виковете на чакалите.

——————————

в. „Пътека”, бр. 8, 1934-1935 г.