Интервю на Лияна Фероли

Димитър Константинов Златев е новият носител на Националната награда за детска литература на името на талантливата писателка от Кърджали Петя Караколева. Писател, поет и преводач, член на СБП. Автор на 18 книги с лирика, разкази, есеистика, литературни портрети и студии. Роден в с. Бенковски, Пловдивско през 1936 г. в семейството на свещеник. Носител на 20-ина награди /1-во и 2-ро място/ от национални литературни конкурси. Сред тях са литературната награда “Николай Хайтов”, 2011 г. /за книгата “Заплащането на греха”/; Литературната награда на СБП за 2014 г. - раздел “Детска литература” за книгата “Ръководство за рицари, шампиони и други юнаци”; Почетна грамота от СБП за принос към българската литература. Носител е и на Почетния знак „Простреляния пегас” на СБП. Автор е на 11  поетични книги /”Дъбове  в  града”; “Разговор с изплашения заек”; 1991; “Прости  чудеса”; “Кавал в подлеза”; “Ангелът”; “Най-насъщният хляб”; “Време за елегии”; “Слушай гласа на земята”; “Ръководство за рицари, шампиони и други юнаци”; “Съжителство с XXI-ви век” ; “Обречени на любов”  и на 7 белетристични: “Миграцията в огледалото на поезията (Миграцията от селото към града и нейното отражение  в  поезията  от  началото  на  60-те  до  края  на  80-те  години)”; “Терзания човешки”; “Предания край Рожен”; “Отворена клетка”; “Пристрастия: Есеистика. Портрети. Изследвания”; “Заплащането на греха”; “Женска рожба”.  Завършва с отличие българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, работи близо 40 години като гимназиален  учител  в  Чепеларе, 2 години като журналист  в  окръжния  смолянски  вестник  „Родопски устрем” и 24 години като преподавател по българска и руска литература, фолклор, води и курс по словесно-изпълнителско изкуство в Учителския институт „Дичо Петров”, Смолян, прераснал във филиал на ПУ “Паисий Хилендарски”, в който завежда катедра “Литература”. Подготвя между 1000 и 2000 учители, които сега учителстват в цялата ни страна. За обществена дейност в областта на литературата, образованието и културата е удостоен с Почетен  знак  на Смолян  и  Чепеларе, а през 2016  г., по случай 80-годишния му юбилей, е  удостоен  и със  званието “Почетен гражданин на Чепеларе”. Живее в Чепеларе, женен с две деца.

Димитър Златев израства в тракийското поле, но свързва своята житейска и творческа биография с Родопите. Опива го нейната поезия. Уверен е, също като Иван Вазов („В недрата на Родопите”), че в планината на Орфей никой не може да избегне поетичното настроение. Че две очи, една душа и едно сърце са малко да обхванеш нейната безграничност и да се напиеш от невидимата струя на вечния й мир. Отваря сърцето си за нея, а тя се превръща в негова Алма матер, дава му мярката си за вечност, учи го на морал, етика, екология, на добросърдечност, красота и величие („Копнеж”, „Светла песен”, „Пробудена песен” и др./ Става неговия „храм висок”, олтар и „молитва чиста”, става неин вдъхновен певец. Възпява неуморно с лирика и белетристика неповторимата й красота, бита, нравите и проблемите на достолепните й чеда, става летописец на легенди и на действителни случаи. Сърцето му се заслушва в живата все още песен на Орфеевата планина, а талантливото му живописно и пластично перо пресъздава вярно и възторжено продължилите някогашни напеви в днешните песни на медни кавали, каба гайди, примесени със звънтежа на тюмбелеци, чанове и сладката реч на планинците, примесена с песента на нейните птици, ручеи, извори… И най-вече с чучурите на живата вода - кръвта на нейната земя, която винаги зове за прераждане и възкресение. Затова и книгата му, родена от този зов, от поредицата “Български поети за земята” на Фондация “Земята и хората”, се нарича „Слушай гласа на земята”. С нея Димитър Златев отдава своята голяма почит и благодарност към кърмилницата на живота - Земята. Водещи теми на зрялата му поезия са патриотизма, дългът към татковината, любовта, човешкото достойнство, хуманизмът, необикновеното в делника, духовната разруха, социалното неравенство, миграцията от селата към града, болката по изтичането на младата българска кръв навън („Рана”, „Българска елегия”, „Завръщане” и др.) Гледа на поезията не като на лично развлечение, а като на учител по човечност и коректив на дисхармонията в живота, като на духовно наставничество. А тъй като и прозата му е така поетична и сладкогласна, като тази на родопчани, се обръщам към него като към Поет с главно “П”:

- Поете, пак е ранна есен и нещо важно, природно, ни сродява, според твой стих, какво е то?

- Природният закон си казва своето. Всички земни твари в нея се готвят за зимата, за топлината на хляба… Но човекът - венецът на Творението - се е отдалечил от природните си корени, доброволно се е затворил в панелните си клетки, но дано поне си спомня, че в пъзела от радост и мъка има и някаква мъдра хармония, като тази на пъстрата есен, която ни слива с Всемира.

- Миналата година чества 80-годишния си юбилей. Славата замайва ли поета ?

- Случва се да се позамайва от тамяна на славата, да бъде полупиян от нея. Но, когато наближава времето да се пренесе в алеите, където толкоз други са легнали преди него, разбира, че всичко е суета и всяка слава е мираж. Че истинските му заслуги се мерят единствено с човечността и любовта, смиреността и достойнството.

- Как се чувства поетът на малкия град?

- Като всички поети - природно завеян, зареян далеко. Събира по шепички делнично щастие от непринудено и топло отношение. Но и натоварващ се с вината на чуждия грях, нощем трудно заспива и прибавя още болки към своите… Но преживявайки и любовта на другите, и чуждата Голгота, прибавя още живот към неговия, защото сърцето и духът му имат нужда от тези вълнения и пориви.

-  Стихът ли му е най-верният приятел и изповедник?

- Той е молитвеното откровение за него, идващо от светая светих на душата му, което превръща и болката, и плача в бисер. Той е спомен от люлчина песен. И прошка, и завет. И път небесен.

- А родната България какво е за него?

- Тя е твърде велика и огромна като духовно пространство, за да се носи с лекота в неговата гръд. Та нали с бащини кости са изграждани яките й темели. Нали в нея кълни Симеоновата сила, здравото семе от Кирилското слово, болката на Самуила, ечи посеченият вик на Балканджи Йово. Но пък точно заради омесения ни под черна забрадка и заквасен с кръв и пот хляб, днес погачата ни е така бяла, сладка и денят ни е така ясен.

- Твоят дядо Кръстю Изваров, заедно с неговите съселяни от Черноземен, е щурмувал Одринската крепост. Посветил си му чудесното стихотворение “Селянин”. Той е събрал в себе си сборния образ на жертващия се за родината родолюбец. Кое го е направило такъв?

- Това че дълго е коленичил пред простия хляб и е събирал набожно трохите му. Че е овладял великото чудо да си прави от умората хляб. И че е можел с топлината на  работните си и корави ръце да събужда даже в камъка живот. Че когато е потрябвало, е засявал в земята кръвта си и от нея е покълвал най-насъщният хляб - този на свободата. Но ние днес я предадохме и превърнахме в гнет. И вместо хляб - в хербария на дните ни осъдено стърчи само изронен житен стрък. Но родовият ритъм, бушуващ, пеещ и плачещ в кръвта ни, все ще ни връща назад към браздите, където зрее поредното ни възкръсване от пепелта.

- Пожълтялата шума на твоята любима есен може да бъде и много тъжна за завърналите се в нечакан ден хиляди чеда на страната ни гурбетчии…

- Да, защото вече няма да го има майчиното и бащиното обятие и само стари икони и семейни портрети ще ги срещат със засъхнали сълзи. И всяка от тях ще свети в очите и душите им като пареща рана, ще ги събужда в тревожните им нощи.

- И, все пак, от скъсаната броеница на времето, както пишеш в свой стих, ще остава нещо силно, живо, родно, макар и балсамирано като манисто кехлибарено…

- Да, рано или късно, на някакво духовно ниво всичко застива, скътано в някакви образи, така както янтарът съхранява сълзата на земята. Както във всяка песъчинка се оглежда частица от Вечността, както е прозрял английският поет Уйлям Блейк. За да може в пясъчния часовник да продължава да прелива вечно живият живот.