ШУКЕРА
Родопското село Бостина е между Соколовци и Устово. Преди пет века тук се заселиха братята Босю, Михо, Калчо и сестра им Тина от Македонския край. И когато наредили и последната тикла на покрива на къщата, Михо рекъл:
- Едно дете, като се роди, го кръщават. Една къща, като се угради, и други ще закопаят темели наблизо и ще стане махала. Но махалата трябва да има име. Кой ще е кръстникът?
- Моето име не става - обадил се Калчо. - Миховото също. Ако сте съгласни, от най-големия брат Босю да вземем трите букви, а от сестричката - цялото име. И бъдещата махала да се казва Бостина. Не е хубаво да има сричката „бос”, което означава „беден”, но нямаме избор…
Братята и сестрицата се съгласиха и оттогава досега все е Бостина.
И фамилията Шукерови е с история в далечността, а там се откроява Тодор Петров Шукеров, предприемчив планинец, който заедно с брат си Марко построиха странноприемница, в която отсядаха кираджии, каруцари, закъснели пътници… Наблизо бе изворът Хубча, покрай Бяла река, която идеше от Рожен и Момчиловци, толкова чиста, че и тя заслужаваше името си.
Откъде намери пари Тодор Шукеров, не се знаеше, но сам направи и воденица, и дъща, и тепавица. Има легенда, която още витае между Смолянските езера и Хубча. Овчар извел стадото си до едно от езерата. Няколко брава пасели на самия бряг и овчарят метнал гегата си, за да завърне опашките, че могли да паднат във водата и се удавят.
И вместо овцете, гегата му цамбурнала и потънала в езерото, която излезнала след време от извора Хубча. А била пълна със златни лири! Дали някоя загубена лира не намери и Тодор Шукеров? Дали турците през Балканската война, при отстъплението си, не са заровили част от ограбените жълтици, а Шукера не попадна на тях при изкопа на воденицата?
Тодор Шукеров бе със строги черти, думата му като брадва - сечеше на едно и също място и затова цепеше всичко, което бе под острието й. Обикаляше непрекъснато района и събираше аби, дето минаваха през тупавицата, а козяците, китениците, покровите и одеялата - през дъщата.
Многолюдно бе неговото семейство, което живееше в мир и сгода. Жена му роди пет сина и три дъщери. За всяко дете имаше работа според възрастта, момичетата шетаха около майка си, момчетата - край баща си. Веднъж един от внуците попитал:
- Бабо, много деца си родила?
- Ами, дядо ти пукне с мартината и детето изплаче.
А от време на време някой мливар закачаше дерменджията:
- Шукер, ти си богат човек!
- Не съм беден - имам женица, много дечица и една воденица!
До късно вечер Шукеров мелеше житото на селяните. Един ден местната власт запечата воденицата, за да установи контрол на количеството жито и царевица, което се докарваше. Туриха лепенка на вратата с пломба и той нямаше право да я къса или отлепва. Кречеталото замлъкна. Варадът съхнеше. Но една вечер съседът го примоли.
- Шукер, децата ми са гладни и плачат. Имам зърно, но не е смелено, за да омесим хляб и го изпечем в пещта. Остави си уем, колкото искаш.
На Шукера му дощя да откаже, но не му даде сърцето, с което чуваше гласа на близначките-момиченца.
- Знаеш, че ми е забранено и вратата е запечатана с пломба. Пък не мога и да ти откажа. Добре… товари и докарвай житото. Ще меля през нощта. Пък това за уема го забрави - с хляба пазарлък не става, иначе хубавото брашно се разваля.
И други съселяни го молеха и той отваряше воденицата - отлепваше внимателно лепенката, да не се скъса, и после я залепяше. Да, но горският стражар, приближен на властта, не спеше и завари Шукера да мели зърното, без да му е позволено.
Забраха дерменджията и го оставиха в предварителния арест на Пловдивскя затвор - и така осем месеца под зорките очи на тъмничаря. А то си беше баш кауш, килия. И там - не беше само тъмнина, която ядеше зрението му, но и влага, която увреждаше тялото бавно, но необратимо.
Научавайки за това, синът Петър, който служеше в щаба на военно-морските войски в столицата, яхна колелото и оттам до Бостина въртеше педали и едва когато пристигна, видя петите си - целите в мазоли, окървавени, а той - без силица и без дъх.
Изкара документ за осемте деца на Тодор и донесе 150 000 лева за адвокат. Осъдиха Тодор Шукеров на осем месеца затвор и тъй като ги бе излежал предварително, го освободиха. Не е ясно защо делото се забави толкова много.
Затова, че е махал пломбата, не е голямо нарушение и можеше да му наложат глоба. Дали не се съмняваха, че Шукера е помагал и на „шумкарите”?
Когато излезе от тъмницата, Тодор Шукеров усети, че белият дроб не работи както трябва и караше внука да бере зърна от хвойна, да ги вари, за да пие разтвора, който облекчаваше дишането му. И когато настъпи Девети септември 1944 година, новата власт привика горския стражар.
- Кажи пред всички - защо издаде Шукера?
Горският стражар имаше още провинения и работата отиваше към най-тежкото наказание. А той, хъката-мъката, гледаше страхливо като заек, чието сърце биеше учестено, все едно го заградили и няма откъде да избяга.
- Сега какво да те правим, знаеш ли какво заслужаваш?
Сред бостинци, събрали се в училището, бе и Тодор Шукеров, който бавно стана, но смирено и благородно настояваше:
- Той има кабахат към някои съселяни. Но не мойте го бара. Жестокостта ражда нова жестокост! Четирите му деца ще останат сираци, а те каква вина имат?
Казаното от Шукеров натежа и горският бе спасен.
От най-бедните родопци Шукера не оставяше уем.
- Взема ли от беден залък, аз ще бъда малък.
Водата, която течеше по варада, беше чиста - да се огледаш и да се напиеш, без дори да е преминала през четирийсет камъчета. Идеше от Хубча, Рожен и Момчиловци и нямаше къде да се замърси.
Воденичните камъни бяха наковани добре. Затова и брашното валеше в сандъка като гергьовски дъжд. И беше меко - като женска длан. Паспалът покриваше камъните и дървенията в помещението, дори проникваше в стаята, където подремваше и почиваше дерменджията.
- Аз дори когато изтупвам брашнив чувал, вече съм се наял. Ненапразно казват, че брашнивият чувал остава все неизтупан.
- Знаеш ли - казваше Шукера, - че водата, която излиза от воденицата, е по-игрива и по-буйна, защото вече си е свършила работата, защото е въртяла камъните, смляла е зърното и може да препуска отново надолу - да напоява градини, да утолява жаждата на добитъка, да е рай за рибата …
Водата, потънала в сянката на воденицата, се появяваше пак на слънце - смълчана и шумна, бърза и ленива, тиха и бурна, но винаги устремена нанякъде, неуловима и придружена от двата бряга…
Не го свърташе Шукера на едно място - ще затръшне вратата, ще мине покрай варада и вадата, където водата е отбита от реката, ще отхвърли счупена вейка или паднал камък, а после ще слезе там, където водата скачаше пенливо и немирно под воденицата.
Тя отново се връщаше в реката и попадаше в коритото си, мяташе пръски и овалваше камъни по тинясалото дъно, влачеше съчки и паднали листа, плискаше и люлееше сведени върбови клони, но нямаше сила да напои всичката суха земя, а през дългите дни и къси нощи, неуморимо разливаше в непознати течения и между далечни брегове думите на Шукера: „Взема ли от беден залък, аз ще бъда малък.”
През 1955 година, на шестдесет и шест, Тодор Шукеров издъхна. Утихнаха и воденичните чаркове - двата камъка, варадът, кречеталото…
