Георги Стойков

На този ден преди сто години, се ражда духовното слънце на майка България - поетът Никола Йонков Вапцаров. Нарече го духовно слънце един от видните поети на двайсетия век, чилиецът Пабло Неруда.

Никола се ражда в гр. Банско, в семейството на Йонко Вапцаров - съзаклятник в Македонското освободително движение. Малкият расте, както образно се изразява един наш историк, на коленете на войводата Христо Чернопеев и на поета Пейо Яворов. Орис, съдба или предопределение е това, не знам, но той концентрира в себе си твърдостта на революционера и нежността на лирика.

Шест години учи в Морското училище - Варна, три от които минават в практика по моретата. Учи се отлично, работи отлично. При завършване на курса на него се пада честта да произнесе пред началници и преподаватели прощалната реч на съвипускниците си.

И това е май единствената награда, с която го удостоява монархическа България. После безработица и бедност, стигаща до мизерия, изнурителна работа в допотопни фабрики, огняр на локомотив в ж.п. транспорта. Конспирация. Съд. Разстрел. Всичко побрано в трийсет и три години.

Това е визитката.

Някога, още в младите години, бях прочел, че в един древен град на Средна Азия, пред гробницата на прославен шах, има надпис: „Кратко нещо е животът, а смъртта е цял живот”. Не, не е това игра на думи. Те крият велик смисъл и над тях си заслужава дълго да се мисли.

Тях си припомних сега, когато се появиха по вестници и списания спомени и оценки за поета по случай сто години от рождението му. Мислено се пренесох в летния следобед на онзи юлски ден през 1942 г. на Гарнизонното стрелбище в София. Войник от екзекуторския взвод, участвал и в други разстрели, си спомня:

„Пред нас бяха изправени шестима мъже. Не позволиха да им покриват главите с качулки. И представете си: те не плачеха, не се молеха да не ги убиват. Те запяха „Тоз, който падне в бой за свобода”. Изтръпнах. Ръцете ми заиграха. Усетих сълзи по скулите си. Стрелях в моя (в редицата Вапцаров е бил третият), но гледах да го ударя в ръката. Бях слушал, че оцелелия при разстрел, не го убиват…”

Напразно се е надявало войничето на чудо. Минава после офицер и стреля във всеки един от упор.

Преди да посрещне куршумите с Ботевото „Тоз, който падне” Никола Вапцаров е написал вече:

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах, друг ще ме смени и…толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!”

Ако се опитаме да направим макар и най-елементарно сравнение ще видим, че романтичното у Ботев при Вапцаров е прераснало в трагична реалност. Еднакво е само чувството за обреченост. И то е, което ни кара да настръхваме от гняв към убийците.

И противно на логичното чувство, което би трябвало да ме завладее, на униние и тъга, аз изправям гордо глава. Май само по стръмнини можеш да стигнеш високо.

Май само на високото светът може да те види. И ако този свят, населил планетата Земя знае нещо за моята малка, „като една човешка длан Родина”, не се ли дължи именно на тези, които застанаха на височината - Христо Ботев и Пейо Яворов, Димчо Дебелянов и Никола Вапцаров, Христо Кърпачев и Цветан Спасов.

Един век е достатъчно време да те съхрани историята в себе си, или да те отхвърли. Никола Вапцаров триумфира по планетата със своя нов мироглед и със своите истини за света.

Един от големите поети на Средния Изток, палестинецът Махмуд Даруиш казва: „От Арабската пустиня до Магреб милиони арабски сърца го приемат за световен поет с тази надежда, че „животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”.

В Индия, където има стотици езикови групи, някои по над сто милиона, Никола Вапцаров е преведен на много от тях. Ганга Вимал, индийски класик, казва:

„Искам да покажа Вапцаров в истинския му ръст. Навярно знаете, че имаме на някои от нашите милионни езици преведени стиховете на Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев. Вазов е друг балкански връх. Но Вапцаров е нещо друго. Удивителни са строфите му. В тях има нещо общочовешко. И в това е величието му.”

В гр. Манила, на писателски форум, българският поет Йордан Милев в изказването си между другото казал, че „ако младостта е бъдещето на света, то книгите могат да направят бъдещето светло, мирно и щастливо. От умовете и сърцата на младите хора може да се създаде братство между народите, за което е умрял не един българин…”

Кой? - попитали го директно.

Тогава той споменал, че големият български поет Никола Вапцаров в своето стихотворение „Писмо” има стих „И онзи див копнеж по Филипините”.

След като слязъл от трибуната, го обсадили кореспонденти от цял свят. Кога Вапцаров е идвал на Филипините, точно на кой остров - Лусон, Самар, Сабу или Тавиатави, където в кораловите рифове е можел да търси бисери! Или и той като Магелан е искал да покръства местните тагали, плакони или самбали от крайбрежието?

Йордан Милев отговорил, че Вапцаров не е имал възможност да дойде на Филипините, какъвто и див копнеж да е имал, защото е бил огняр на локомотив и по цяло денонощие е хвърлял кюмюр в пещта на локомотива. После, поведен от надеждата за по-светъл живот, паднал разстрелян в борбата срещу фашизма.

„Трагично! - възкликнала японската писателка Ребека Профумо. - На каква възраст е разстрелян?
„На трийсет и три!”
„Жалко, че са го убили млад, но вместо нашите острови, той има Острова на безсмъртието!”

А африканският поет Гаусу Диавара с почуда попитал: „Може ли да се разстрелва поет с такъв талант…У нас, в Мали, слон да убиеш, ще висиш нагоре с краката, докато ти дойде умът…”

Само след три години, същият този знаменит африкански поет ще застане пред дулата на пушките за…разстрел. Дават му последна дума. Той изпял „Писмо до Никола Вапцаров”.

Позволявам си да ви цитирам текста на тази песен:

Когато дойдеш понякога
и в моя сън,
не влизай в Африка тихо.
Целият ти живот
беше изпълнен с бури.

И щом си отидеш
няма да бъда сам,
твоята прощална песен,
е къса колкото миг,
и дълга - векове.

Аз вярвам - ще те намеря
днес, утре, вчера.

Той вярвал, че ще се срещне с Вапцаров някъде високо, високо…

Спрях се не случайно на мнения и оценки за поезията и житейския подвиг на Вапцаров, на поети от азиатския и африканския континент, защото в Европа и особено в Латинска Америка неговият цикъл за Испания е станал емблематичен със знак на маслиново клонче, което носи надежда.

Не се спирам и на огромната му популярност в бившия Съветски съюз, във всички тогавашни републики, а в Испания и Латинска Америка, в Куба той е поставен наравно с Гарсия Лорка и Пабло Неруда, който го нарече „болката на България, слънце на духа й.”

В недалечното минало поезията на Никола Вапцаров, побрана в не голямо по обем томче (защото той има една-единствена книга!), бе желана гостенка във всяка българска къща.

Милионните й тиражи по света и у нас я правеха достъпна за всеки. Хиляди декламираха стиховете му. Няколко поколения се закърмиха с безграничната му вяра, че е възможен един по-справедлив свят на земята. Улици, читалища, училища носеха името му.

Не бих си позволил да премълча, без да съм привърженик на разпалването на омраза. След реставрацията на капитализма в България, неговите опоненти най-напред вдигнаха ръка срещу Ботев и Вапцаров.

Изхвърлиха ги от учебниците, поругаха ги като терористи, а Вапцаров разстреляха за втори път. Това е обяснимо. За да оневинят варварите, които го убиха, синовете и внуците им ето вече двайсет години хулят подвига и идеите му. Те, нещастните, никога няма да проумеят, че талантите са неизтребими.

Поезията на Никола Вапцаров и днес, на сто годишнината му, и след сто, и след хиляда години, докато има България и българи, воюва и ще воюва за социална справедливост и човешко щастие.

„Зная свойто място във живота
и напразно няма да се дам…”

Този зов от негово стихотворение е отправен директно към всеки от нас. Не вайкане и мърморене под носа. Война трябва да се обяви на този жесток, бездуховен и разбойнически свят. Вяра е нужна на хората за тази битка. Само тогава ще се сбъднат пророческите думи на поета:

„Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден!”

7 декември 2009 г.
Читалище „Съгласие” - Плевен