СЕЛСКИ КЪЩИ
СЕЛСКИ КЪЩИ
Изоставени,
полусъборени,
руини,
без усмивки, детска глъч и смях
са днес къщите в села без звън
и дим в комина…
И край тях - ни шум, ни прах…
Къщи… А пред портите им - по една старица…
Къщи без прозорци, без стъкло…
Като Самуилови войници -
по един с едно око на сто…
Къщи, ослепени от промени,
в райски кътища, превърнати на ад…
Тук без дъх сега направо стене
път към тях,
но няма пътен знак назад…
В къщи без сълзи, без спомен свиден,
без мечти и даже без адрес
имаш чувството - в тях някой е зазидал
вчера
и прозорчето към днес…
ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ В СОФИЯ
Твойто детство, Василе, не знаем.
Ти без гроб си и в нашите дни.
Тук за теб е и ада, и рая…
Този паметник е от гранит…
С този паметник - твой и до края
една зима се връща и в нас.
Твойто детство, Василе, не знаем.
Нашто детство от тебе е част.
И сред много цветя ще открием
в две очи едно синьо небе…
А как искаме истински ние
да сме малка частичка от теб!
Февруари е… Зима навява
една Ботева песен край нас.
И в бесилото подвиг остава
като знаме в безсмъртния час…
Февруари е… Левски живее
не в портрета, а в нас той тупти…
И в сърцата ни искрено пее
като Вазов непреходен стих.
2.
И в учебник дори да го няма,
Васил Левски е винаги в нас.
Най-великият! В песен и в знаме
в една свята република глас…
Февруари е… Нашето детство
има своя урок сред цветя.
Няма край за безсмъртната песен!
Няма край и за обичта…
ТРИПТИХ ЗА ВИТЛЕЕМ
1.
Земя и огън, въздух и вода… И между тях човек нов се въздига…
Въздига се и пада… Свобода е неговата християнска точна книга.
Тук божията майка ще роди добрата новина за младенеца.
Спасителят е тук, да победи, завинаги да изплете честит венеца…
Честито Рождество! От Витлеем, от пещерата, от свещта, край чаша с вино!
Светът, уви, сега е разделен след Юда в Гетсиманската градина…
Какво е Витлеем за моя свят! - където обич и ненавист вечно бликат,
или бедняк не вярва на богат, не вярва в Рождество и в базилика!?…
Какво е Витлеем за тоя свят? Начало, край, предателство велико!?
За вяра днес човек изпитва глад. Учител трябва пак за ученика…
И благодатен огън нужен пак е днес. За всеки - топлина и доброта.
А Витлеем е звездният адрес за всички християни по света…
Какво е Витлеем, какво? Една легенда и предание престаро.
И мястото на мойто Рождество. И божи гроб свещен на мойта вяра…
2.
Христо Ботев свое верую повтаря, нищо че в Калофер е роден…
Даже и Вапцаровата вяра е родена в Банско и Витлеем…
Всеки има своя бог и свое кредо. Те са в нас и някъде край нас.
От Витлеем спасителят ни гледа - доказателство за безупречна власт…
Всеки има своя миг и свято място, страничка за вяра и любов…
И Витлеем е кътчето прекрасно и за рождество на твоя бог.
3.
Времето е в нас… И ние - в него. Времето е път към светлина.
Няма друга власт. И няма друго его, ако си в добрата новина!
Времето е миг от Витлеем. Времето е пътя на живота…
Казват, че Христос бил тук роден в пещера на вярата в доброто.
Казват, Богородица сега няма как при всеки да се върне,
няма как тя с божия ръка милосърдно всеки да прегърне…
Няма как отново да роди нова вяра, истина, заблуда…
Няма как с добро да победи… Всеки втори тук край нас е вече Юда…
Няма как и затова и днес нека да опазим Витлеем!
Нека оня пещерен адрес да е утре също дом свещен!
Дом за нас, за всекиго от нас - пришелец, стопанин, пътник, гост…
Всеки, който пази неговата власт… Всеки, който носи в себе си Исус Христос!
Септември, 2017 г. Антоново, Търговищка област
ПЕСЕНТА НА „ЛЮБЕ”
Всеки стих от куплета идва с припева нов…
Всеки удар сърцето ще отмери любов.
Като струна и рана-звук под синьо небе
е славянска камбана песента на „Любе”…
„Позови меня” пари и лежи между нас
между звън на китара и познатия глас.
Колко спомени ражда едно топло небе
с утолената жажда - песента на „Любе”.
Пак върти се в куплета като земно кълбо
и отмерва сърцето с всеки удар любов…
Песента ли остана!… Ех, комбат, ти ли бе
наша нежна камбана - песента на „Любе”!
ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА НАСЛЕДСТВО
Този свят не започва от нас. И
този свят не завършва със нас…
Ние тук сме оставили знаци.
И тук бяхме от цялото част…
Тук оставихме още любов.
И идея.
И през сълзи вървяхме
в подем и със страст…
Ако питате после
любовта ни къде е,
ето там е тя -
вижте -
край вас.
И у вас…
ПРЕЗ ПРОСОТО…
Цял живот ни следват изненади, даже и в нормално общество…
Върнаха земята ни. На дядо! Изорахме я, посяхме я с просо…
Даже в паралелната държава дядовата нива е това.
И каквото да се случва и да става, непрекъснато през нея аз вървя.
Но упрекват ме сега от мнозинството, че вървял съм като тях аз през просото…
Всички като тях и ние с вас вървим, вървим…
До един „Един за всички, всички -за един!”
Разликата е сега обаче, че просото в нивата е наше, лично наше…
И това жестоко ни разделя, даже и след изборна неделя…
НОЩЕН ЕТЮД
В пенсионерската мансарда
какво ли чудо не видях.
А за шефа - бодигарда
то е само бучка смях…
Нощ. Направо през прозореца
са влезли явно пришълци.
И щъкат в хола странни хорица…
Бе, май приличат на крадци.
- Какво тършувате, момчета? -
попитах с тих треперещ глас…
- Парички търсим, общо взето…
- Пари ли? Стойте, идвам с вас…
ДИБИДЮС
Преди да вдигнат още хляба -
цената уж била огризка -
два лева дадоха на баба
към пенсийката твърде ниска…
А моята от първи юли
е с осемнайсет лева плюс…
Каква пародия! Не чу ли
за тоя преход дибидюс…
Това предлагат в парламента.
Там всичките са патриоти!?
Пак Ботев с мен крещи в момента:
Май ние… ний сме идиоти!
СВИРИ, ХАРМОНИКО
Имаше време такова. Време без корист. В подем.
Слагахме нови основи с песен за идния ден…
Имаше песни такива. Пеехме искрено с вас.
И в истинска алтернатива: Песните бяха на власт!
Песните бяха сърдечни. За всички - по равно копнежи.
Те бяха и песните вечни за двайсетгодишни младежи,
за двайсетгодишни девойки те бяха и сила, и кръв.
Нямаше и перестройка. Всеки бе силен и пръв…
Имаше време такова. Време за песни и стих…
В тия бетонни основи зидахме свойте мечти.
После животът отнесе хора, стените дори…
Остана едничката песен…
Хармонико моя, свири!
УРОК
Легна в своя окоп и баща ми.
В една урна са всички следи…
Сви се кротко в краката на мама,
както сам пожелал бе преди.
От пръстта, от праха пак
пътуват
живи спомени,
фронт и борба.
Ветераните спят.
Те сънуват.
Тоя сън е и наша съдба.
Легна в своя окоп и баща ми
без салюти, слова,
без медал…
Той ни даде любов вместо знаме.
С него пътя си бе извървял…
Доживял юбилеи,
правнуци,
добротата си им завеща.
И дано утре всеки получи
и урока на моя баща.
ШИПКА
Тук на върха сте и по-близо с Бога
на малкото земно красиво кълбо…
И ние живяхме в мечти и в тревоги…
И ние живяхме в борба и в любов…
Говоря на вас и на тях.
Говоря от урната с прах…
Убити, разстреляни - всеки
оставя следи и пътеки.
И в костници, в братски могили,
в бесилото търсехме сили.
И с него,
с кръвта,
в пепелта
е жива и днес паметта.
Живее,
за утре остава
безсмъртната наша държава…
Остава след нас и в браздата
за вас и за тях свободата.
След чуки, баири, села
остават след туй стъпала…
По тях трябва да изкачите
върха си.
Светът е в мечтите.
МЕЧТА ЗА ОРАН…
Да можехме
да прекопаем
времето зад нас…
Да можехме
да набраздим наново
идните си дни, и седмици, и месеци
и да посеем в тях
най-новите си истински и искрени
надежди,
да ги полеем с вярата си
и да ги изплевим нежно, с ласка и с любов…
И всичко, всичко пак да предстои…
И всичко пак да е очакване на дъжд…
И всичко, всичко да е крехка и ранима
песен и мечта,
и трепет, порив,
и усещане за утре.
И всичко, всичко пак да предстои…
Да можехме,
да можехме да изорем отново
най-хубавата своя нова нива
и с душата си пак да я ожънем
и да приберем узряло младо жито
и да омесим хляба, с който
ще нахраним и ще утолим жаждата
на непознат…
Да можехме…
Да можехме поне да помечтаем
за такава оран и в последната си есен…
И да оставим своя нова песен…
Есента на 2017 г.
ЧЕРНО-БЯЛ СЮЖЕТ
Идва час за истински раздели.
И за сбогом идват час и ред…
Виждате ли тези снимки черно-бели
край кашончето до кофата за смет.
Тук ме спря изхвърленият спомен,
запечатал болка, радост и печал.
Разпилян е споменът бездомен
върху миг хартиен черно-бял…
Ето как животът си отива.
Ето как след нас остава прах.
И от снимката усмивката красива
днес ни гледа с укор ням и плах.
Цветен спомен в черно-бяла поза
пада тихо в краткия сюжет.
И поезията мигновено става проза
чрез кашончето край кофата за смет.
ПРАЗНИ ДУМИ
Колко празни думи с нас битуват!
Колко празни думи съществуват!
Колко празни думи днес празнуват!
Колко много, колко много те ни струват!
Или просто се преструват, че не са такива…
Колко думи без алтернатива!
Колко празни думи - от екрана!
Колко празни думи - без промяна!
Колко празни думи - в новините!
Колко празни думи са под светлините!
Колко празни думи - в нас самите!
И от нас разстреляни, от нас убити…
Колко много празни думи!
Справедливост.
Равенство.
Стабилност.
Демокрация.
Възход.
Достойнство…
И най-празната - Борба
с Контрабандата,
с Измамата
и с Бедността…
Борба
с Корупцията
и с Престъпността…
Борба…
Дума постоянна на деня…
Дума за фалшива новина…
Колко празни думи още се купуват!
Колко празни думи ни вълнуват!
Колко празни думи боледуват!
Няма лек. И кой да ги лекува…
И медиците за тях дори не чуват…
Само колко много те ни струват!
НАВОДНЕНИЕ
Калта отнася
и последната надежда,
последната надежда за живот…
Дали не от престъпната
небрежност
загубихме човешко мнозинство!
Дали от безхаберието явно
настига ни поредната беда!
Надеждата се дави май отдавна.
И май е от предишната вода…
И в язовирите
се дави
обичта ни.
Дъждът прикрива
чуждата вина.
Дано и след пороя
да остане
троха надежда
и човещина!
Октомври 2017 г.
СТАРЧЕСКИ ДОМ
На стотиците изоставени родители
Четири бели стени.
Четири бели сезони
в четири посоки без памет…
Между тях няма кой да отрони
и сълзица от спомена само.
А бе в първата думичка
Мама
и в глагола обичам бе тя!
Тоя дом днес е истинска
драма,
доживяла сега старостта…
В изоставена думичка „мамо”,
колко мъка тежи в тоя стон…
Та нима любовта е измама!
Любовта влезе в старчески дом.
