ПРИКАЗКИ ЗА РАЗСЪНВАНЕ НА МАЙКИ И ТАТКОВЦИ
ОХОЛЕН ЖИВОТ
В задния двор, отвъд сушината, грухтеше прасето Груйчо и кудкудякаше кокошката Цана.
Груйчо беше зурлест, с малки очи и опашка, навита на тирбушон. Обитаваше влажна кочина, застлана със слама. В предната й стена между талпите бе вградена копаня. Груйчо много обичаше гореща царевична каша, смесена с накълцан лапад, мляскаше нетърпеливо, задавяше се от бързане и облизваше копанята до дъно.
Зад Груйчовата кочина се прислоняваше курникът. Там кокошката Цана поучаваше по цял ден десетина млади ярки. Цана беше стара, на четири години, това лято бе престанала да снася яйца. Проскубаните й криле едва я крепяха във въздуха, когато прелиташе от върлината, на която спеше, до разровеното дворче, оградено с телена мрежа. Цана и младите кокошки кълвяха жито и царевица от глинени панички, стъпваха в тях, пилееха зърно наоколо и отпиваха вода от ръждясала метална чиния. На всяка глътка повдигаха глави към небето, от което падаха снежинки, преглъщаха и се кокореха. Бяха чували, че по небето летят чинии.
Сутрин орляк гладни врабци чирикаха нетърпеливо в голите клони на джанката срещу кочината. Престрашаваха се и кацаха по Груйчовата копаня, кълвяха от топлата царевична каша, а Груйчо квичеше възмутен за да ги прогони и трополеше тежко зад рядко скованите дъски. После врабците издебваха кокошките, стрелваха се и клъвваха бързешком по някое царевично или житно зрънце в дворчето пред курника.
- Крадци, разбойници! Няма ли затвор за вас? - кудкудякаше Цана и приплясваше тромаво около глинените панички.
- Скъперница, скрънза! - крещяха връбците и увисваха като рошави топчета по телената мрежа. После хвръкваха на покрива и се грееха край комина. Миришеше на сняг.
В една мразовита вечер Груйчо рече на Цана.
- Напоследък нещо съм напълнял и се чудя дали ще мога да изляза през вратата на кочината, ако се наложи.
- Не си напълнял, ти си като атлет - увери го Цана. Тя тайно харесваше Груйчо и се надяваше все някога той да й обърне внимание. - Защо трябва да излизаш от кочината? Толкова ни е добре на нас двамата.
- Щом кочината има врата, все някога ще трябва да изляза.
- Не се преуморявай с разсъждения. Аз пък нямам никакво желание да хвърча отвъд оградата като тези голтаци - врабците! Трябва да ги затворят, те ни подяждат залъка.
Двамата се умълчаха.
- Видях стопанина да точи два дълги ножа този следобед под навеса. За какво ли са му? - въздъхна Груйчо.
- Как за какво? Сигурна ще заколи врабците. Тяхното нахалство не бива повече да се търпи. Когато подяждат нас, те вредят на него. Ще им отреже главите като на… като на пилци - намери точната дума Цана.
- Мислиш ли?
- Че как иначе? - настоя Цана. Подхвръкна тежко на върлината, пъхна глава под крило и се унесе.
Груйчо се въртя дълго, трополя неспокойно и когато заспа, сънува, че е гладно врабче, със зурла и опашка, навита на тирбушон. Присъни му се още, че стопанинът идва с остър нож към кочината. Но той плясна с врабчите си криле, провря се между рядко скованите талпи и литна на воля.
НЕУДОБЕН ПУЛОВЕР
В голяма кошара накрай село растеше горделиво агне, което се хвалеше пред познати и непознати със своя пуловер от пухкава бежова вълна. Пуловерът го пазеше отлично от студ и дъжд, а понеже агнето не го събличаше когато лягаше да спи, служеше му също за постеля и завивка.
В мразовит зимен ден горделивото агне срещна куче-далматинец. Ако сте виждали далматинци, сигурно сте забелязал, че те ходят лете и зиме по тънки бели фланелки на черни петна. Агнето му се присмя:
- Какъв си смешен! Защо ходиш гол на този студ?
- Не съм смешен, а съм гладък. Всички далматинци са облечени така - възрази възпитано кучето.
- Твоята майка сигурно не те обича достатъчно, щом те е пуснала да студуваш без пуловер - продължи да упорства агнето. - Искаш ли да станеш дете на моята?
- Да стана агне? Не, не, всяко дете има една майка, с която си приличат и тя го обича такова, каквото е - обясни далматинецът.
Но наистина му беше много студено и затова побърза да се прибере. Майка му пазеше двора на нова отсрещна къща на два етажа, с басейн и барбекю, в която зимно време живееше само една баба. Далматинецът и майка му обитаваха зелено боядисана дървена къщичка постлана със слама, с триъгълен покрив, до входната врата на имота.
Мина време, пухкавият пуловер на агнето порасна толкова много, че то заприлича на вълнен облак с четири тънки крака, две жълти точки за очи и две черни ъгълчета - уши. Никак не беше удобно да ходиш в горещините облечен така, агнето едва дишаше от жега, оплезило език. Пуловерът му обираше бодли и боклуци, вълма от него се закачаха по трънки и драки.
Тогава, заедно с другите овце от кошарата, го остригаха до кожа и изведоха голите и смешни стригльовци високо в планината, да пасат билки по сочни ливади.
С остриганата вълна на агнето бабата от съседската богатска къща изпреде мека прежда, боядиса я и изплете топъл пуловер, в който обличаше далматинеца, щом времето се развалеше.
Лятото си отиде. Когато заваляха есенните дъждове и замириса на студ, свалиха овцете от планинските ливади в кошарата и двамата ни познайници се срещнаха отново.
- Къде ти е пуловерът? - зачуди се далматинецът.
- Остригаха го с ей толкова голяма ножица. Така ме е срам да ходя гол - оплака се агнето.
- На мен пък ми облякоха един - съобщи кучето и се извърна насам и натам, за да може агнето да го разгледа от всички страни. - Не ми е удобно с него, сякаш съм в чужда кожа. Понякога сънувам, че съм агне и блея!
- Че какво му е лошото да си агне?
- Но аз не зная да паса трева! Слушай, искаш ли да ти го подаря?
- Искам, искам! - зарадва се агнето.
Далматинецът съблече пуловера, агнето го нахлузи в бързането наопаки и изтича да се похвали пред другите стригльовци, които щипеха осланена трева по поляната.
Но когато в зимни нощи заспеше, сгушено между по-големите си братя и сестри, му се присънваше, че е далматинец. Отваряше уста да проблее, че е агне, но вместо това от устата му се счуваше лай. И хукваше, с примряло от страх агнешко сърце, да гони вълците, които се навъртаха около кошарата.
Престана да сънува кучешки сънища чак когато напролет му съблякоха далматинския пуловер, защото отдолу му никнеше нов, агнешки.
ШОКОЛАД МИЛКА
Семейство Зайкови записаха сина си Бързоходко в спортното училище. Бързоходко беше приятел с едно мече и отначало попадна в клас по вдигане на тежести, но когато се разбра къде му е силата (а тя беше в краката), го прехвърлиха в паралелка по лека атлетика.
На стометрови бягания през годината се класираше постоянно втори или трети, което е много добро постижение, но майка му, госпожа Зайкова, беше амбициозна. Мечтаеше нейният Зайко да спечели шампионската титла на училището и да му отпуснат стипендия за следване в чужбина. Потърси пенсиониран някогашен треньор и той я посъветва: Талантът си е талант, но на зеле и моркови до златен медал няма да стигнеш, искат се възстановителни препарати и специална храна. Зайко трябва да хапва поне по един шоколад на ден. За препоръчване - със стафиди и лешници.
Госпожа Зайкова се угрижи, дали се продава шоколад в гората? Позната спомена, на близка поляна пасе стадо крави, една се казва Милка. Всеки е чувал за шоколад Милка, нали? Ето кого трябва да потърси. Госпожа Зайкова си приглади мустаците и издири кравата. Поднесе й букет от мента и жълт равнец, за да й направи добро впечатление, сподели като майка, че разчита на нея, госпожа Милка.
Всъщност, тази крава не се казваше Милка, а Минка. И не беше лилава на цвят, както оная, която показват по телевизията, но зайците са далтонисти и не различават цветовете. От друга страна, госпожа Минка не желаеше да падне нито сантиметър по-долу от швейцарската си братовчедка, на която бе кръстен шоколадът, от който сигурно и вие сте хапвали. Вкусен е, нали?
Обеща на Бързоходковата майка да й даде шоколад на другия ден, тъй като всички количества вече били продадени. На връщане от паша, преди да се прибере в обора, мина край своята приятелка, катеричката госпожа Рунтавелкова и взе от нея шепа белени лешници, после се отби в пчелин, където й заеха парче восъчна пита, натежала от мед. От обрано лозе откъсна двайсетина спаружени гроздови зърна, които можеха да минат за стафиди. Вечерта ги смеси с прясно издоено мляко в един термос и го раздруса ху-у-баво.
На другата сутрин госпожа Зайкова пое внимателно термоса, надигна го и близна от съдържанието му, хареса ?, отпи още веднъж. Плати със заешки пари - две връзки оранжеви моркови, но внезапно се разколеба и погледна с едно око в термоса…
- Защо този шоколад е течен?
- Как защо? - засегна се госпожа Милка-Минка. - След като се произвежда шоколад за мазане, има и шоколад за пиене!
- Да, но истинският не е ли кафяв?
- Госпожо, вие ще ме съсипете от смях! - засегна се кравата. - Никога ли не сте виждали бял шоколад?
Госпожа Зайкова се смути, завинти термоса, смънка благодарности и заподскача към къщи.
Цял месец Бързоходко изпиваше на закуска, обед и вечеря по чаша течен шоколад марка Минка. Заякна, за годишните състезания достигна отлична форма и се класира първи в три бягания - на къси, средни и дълги разстояния.
Получи стипендия да учи в чужбина. През есента майка му го изпрати до самолет, кацнал на кравешката поляна, но й стана мъчно и се разплака. Наложи се господин Зайков да я утешава, майките на бъдещи шампиони не бива да плачат.
Кака Минка пък, хем беше много доволна, ето какви резултати постига оня, който употребява нейния шоколад. Но и завиждаше - докога по телевизията ще показват само братовчедка й Милка?
РОДИЛЕН ДОМ
Когато Пю се излюпи от кокоше яйце, приличаше на пухкава топка за тенис с любопитни очи, оранжева човка и две тънки крачета с по три пръста напред и един назад. Пю мислеше за своя майка металния шкаф с чекмеджета, където яйцата бяха пролежали двайсет дни, топлени от голяма лампа и обръщани наляво -надясно от дълъг винт. Щом и последното му братче се размърда и счупи черупката си, преместиха ги в просторен пилчарник. Там Пю растеше безгрижно с още хиляда жълти топчета като него. Вярно, че беше голяма теснотия и олелия, и ако не внимаваш, някой можеше да те настъпи и даже да се разходи по гърбовете и главите на останалите. Нямаше ден и нощ - от тавана непрекъснато светеха лампи, но винаги беше топло, грижовни автомати насипваха в дълги хранилки вкусни смески и наливаха прясна вода. Затова братята и сестрите на Пю растяха бързо, жълтият им мъх падаше и почваха да им никнат пера. Най-едрите и оперени опитваха тромаво да подхвърчат, тях ги преместваха в далечен край на пилчарника. От време на време там се появяваха мъже с бели престилки, товареха сред кудкудякане и перушина порасналите пилци в мрежени кафези и ги отвеждаха нанякъде.
Пю не обичаше да му ходят по главата, затова бе си заплюл едно спокойно ъгълче. Вярно, че беше далеч от хранилките, но в стената имаше тясна цепнатина, през която Пю надничаше с едно око и се дивеше. Отвъд пукнатината ставаше тъмно и светло, отнякъде падаше вода на капки или високо-високо ослепително грееше голяма лампа.
Когато се стъмнеше, от другата страна на пукнатината идваше едно хърбаво дългокрако лисиче. Клякаше, притваряше очи и вдишваше замечтано вкусната пилешка миризма, която се процеждаше от пилчарника. Пю и лисичето се сприятелиха и обичаха да се изтъкват един пред друг.
- Имаме чудесни хранилки от които винаги можеш да закусиш, обядваш или вечеряш. И поилки с прясна вода и швепс, за когато ожаднееш - съобщи Пю. Той обичаше да послъгва, швепс в поилките не течеше.
- В гората при нас пък става ден и нощ, вода пада от небето да мокри листата, пои поточето и после грейва слънце - отвърна лисичето.
- Искам да видя как става ден и нощ, и как точно пада тази вода.
- Тогава довечера избягай от пилчарника и ме чакай тук, ще те заведа в гората да ти покажа.
- А какво закусвате в гората? - досети се да попита Пю.
Лисичето се засрами и смотолеви:
- Разни неща, когато има.
- И аз искам разни неща, омръзнали са ми тези смески в хранилката - замечтано въздъхна Пю.
Вечерта той се измъкна между ботушите на мъжете, които товареха порасналите му братя в мрежени кафези и зачака зад бараката. Там го надуши дворното куче Тарзан. Като чу какво е намислил Пю, отначало отвори уста да излае какви са разните неща, с каквито закусват лисиците. После се досети за мрежения кафез, който очакваше един ден Пю и му каза.
- Добре, върви с твоя приятел, но се пази. В гората ще имаш шанс да се научиш да летиш и да станеш птица. От кафез литване няма.
БРОНЕНОСЕЦ В ПУСТИНЯТА
Насред сива пясъчна пустиня, в дупка, прохладна денем и топла в студените нощи, живееше един броненосец. Беше покрит със здрави костени плочки, имаше големи уши, ноктести лапи и стозъба уста. Макар и със сто зъба, беше много миролюбив, вечеряше с личинки и яйца от буболечки.
През дългия пустинен ден, когато слънцето нажежаваше пясъчните дюни, миролюбецът спеше сладко в дупката си. Събудеше ли се следобяд, препрочиташе книги за океани, подводници, фрегати и броненосци. Знаеше всичко за големите морски битки, за брони и бронебойни оръдия. Понякога размишляваше, щом и аз съм броненосец, значи такива плуват не само по океаните, но ходят на четири крака из пустинята. Интересно защо в книгите са забравили да пишат за мен?
Разглеждаше отново снимките на бойни кораби, после се оглеждаше в парче слюда, което бе замъкнал в дупката си. Все пак, имаше известна разлика между онова, което виждаше в книгите и в парчето слюда.
Забоде листо от горчив пелин вместо знаме на опашката си, закрепи три сухи клечки като оръдия между плочките на врата си и написа на бронята си “Страшни” с къс червена глина. Огледа се пак и се хареса.
Привечер излезе да хапне и на дъното на пясъчната долина срещна пустинен заек. Заекът подскочи от страх, хукна да бяга, спря, подскочи пак и се върна.
- Кой си ти? - попита бързокракият.
- Аз съм броненосец.
- Онзи, който живее в дупка? И вечеря не със зайци, а с личинки?
- Аз съм броненосец, който плува по моретата. Не виждаш ли знамето и оръдията ми? - броненосецът вдигна опашка и се наежи, за да изглеждат клечките по врата му като насочени оръдия.
- Къде е морето, по което плуваш?
- Ето го, пустинята е море от пясък.
- В училище учихме, че морето мокри - възрази заекът.
- Въпросът е не какви са нещата, а какви си ги представяш - броненосецът размаха опашка и вдигна две-три вълни от пясък. - Трябва само да опиташ.
Заекът примижа и опита да си представи пустинята като море.
- Не мога - въздъхна той.
- Някои могат, а други не - опита да го утеши броненосецът със цитат от книжка, беше чел “Мечо Пух”. В тона му имаше известно задоволство.
И тръгна да вечеря, а опашката му оставяше дълга диря, като вълна по пясъка.
ИМАНЕТО НА ЗАЙКОВИ
Един заек се ожени.
- Зайо, стига си гледал мачове по телевизията - каза му зайката на третия ден след сватбата.
- Защо? - учуди се младоженецът.
- Искам да ми изкопаеш удобна дупка с много стаи и коридори, където да ти родя и отгледам зайчета.
Заекът най-много от всичко обичаше да гледа мачове по телевизията. Представяше си как той самият вкарва прекрасни голове. Но понеже обичаше и жена си, въздъхна, повиши звука на телевизора, за да следи мача и отиде да копае дупка.
Зайците са отлични подземни копачи. С предните крака ровят пръста, избутват я под корема си, а със задните, рит-рит, я изхвърлят като земекопни машини. Докато заекът копаеше дупката, попадна на някакво кръгло камъче, което проблясваше в тъмното.
- Гол, гол! - развика се в това време телевизионният коментатор.
Заекът побърза да излезе от дупката, за да види повторението на гола, но в лапите си стискаше кръглото камъче. Кихна, одуха го и се оказа, че е изровил жълтица. На едната й страна бе гравиран лик на цар с корона и голям нос, а на другата - клюнест орел, Зайо никак не уважаваше тази птица.
На другия ден продаде монетата на един златар и купи зеле и моркови за зимата. В средата на февруари зелето обаче привърши, защото дотогава зайката бе му родила на два пъти четиринайсет зайчета и всяко от тях имаше отличен апетит. Зайо рече:
- Зайке, ще поразширя къщата, защото вече отесня.
- Добре, Зайко - съгласи се Зайката. Тя вареше зеленчукова супа за децата.
Заекът захвана да рови нови коридори, стаи и мазета, докато намери златна обичка с червено камъче, като заешко око. Продаде я на златаря и се върна у дома с цял чувал зеле, герданче от седефени миди за зайката и с по близалка-морков за всяко зайче.
- Откъде имаме толкова пари? - полюбопитства жена му.
- Наградиха ме за усърдна работа в службата - отвърна Зайо. Зайката беше бъбрива и не му се щеше да спомене пред съседите, че под двора им има скрито имане. Всички щяха да дотърчат да ровят.
Тъй мине не мине време, Зайо преценяваше, че къщата им е отесняла и слизаше да копае нови стаи и мазета. Често след това носеше чувал зеленчуци и подаръци за зайката и зайчетата.
Веднъж, докато той беше на работа, зайката слезе в мазето да изрови четири стръка праз и заедно с праза откопа жълтица. „Аха, така ли било!” - кихна тя. Продаде я на златаря, накупи продукти, подаръци за зайчетата, а за Зайко - два чифта футболни обувки - зайците ритат с четири крака. Вечерта заекът я целуна и попита:
- Откъде имаме толкова пари?
- Наградиха ме от общината като многодетна зайка.
Двамата се спогледаха, прихнаха да се смеят и се смяха, докато от смях им се сцепиха горните устни.
Затова сцепена горна устна се нарича заешка.
КАК СЕ ОМЪЖИ ЖИРАФКАТА
Когато жирафката порасна, заговори се, че е голяма хубавица. Имаше златиста кожа на кадифени петна, кръшна шия, грациозни уши и кокетни мъхави рога над челото. Родителите й се възгордяха и за да я задомят, дадоха обява във вестника: Достоен ще бъде оня жених, който увие шията на дъщеря им с бисерна огърлица. Както разбирате, задачата не беше никак лесна.
Един носорог много искаше да се задоми. Погледна се в огледалото, той въобще нямаше врат и прецени, че огърлицата ще му излезе евтино. Купи рядък бисерен наниз от блатната чапла, тя обядваше с бисерни миди и се яви на сгледа. Жирафката захапа наниза, подхвърли го във въздуха и пъхна глава в него. Той се свлече по дългия й врат, скъса се и зърната се разпиляха.
- Какъв нахалник! - възмутиха се родителите на жирафката и го отпратиха.
Мина време, никой не идваше на сгледа. Във вестника се появи ново съобщение: Жирафката ще предпочете оня кандидат, който увие врата й с шал от сребърни нишки.
Един пъргав маймуняк бе задигнал парче плат с найлонови нишки от пазара в съседното село. Покриваше си с него главата, когато валеше дъжд. Поотръска го от бълхи и клечки, да заприлича на годежен подарък. И се яви с него пред жирафката.
Тя опита да завърже парчето плат на врата си, но то беше късо, дори не успя да кръстоса краищата му.
- Благодаря ви за… ъ-ъ… носната кърпичка - смотолеви жирафката, кихна и обърса влажния си нос с маймунския подарък.
Отпратиха и втория кандидат. Когато съобщението се появи за трети път, то гласеше; Жирафката ще хареса оня жених, който увие врата й с шал. Толкова.
Един млад и много сериозен жираф се чувстваше самотен. Реши да си опита късмета. Дойде на среща и като видя хубавата жирафка, толкова я хареса, че уви шията си около нейната и я целуна.
- Прекрасен шал! - провикнаха се родителите на красавицата. - Точно за такъв жених сме мечтали.
Вдигнаха голяма сватба. На нея дойдоха с покана и без покана всички тревопасни от полята и горите. Три дни зобаха сочни листа, класила трева и вкусни тръни, пиха прясна вода и се веселиха.
ЦАРЯТ НА ЖИВОТНИТЕ
Тази година лъвицата Синга роди едно единствено лъвче Златогрив. Вечер Синга оставяше Гривчо сгушен в храстите и тръгваше на лов за газели и антилопчета. Наядеше ли се хубаво, бозките й се издуваха от мляко. Като се прибереше призори, помирисваше лъвчето, за да се увери, че никой не го е безпокоил или докосвал, изтягаше се морно и Гривчо сучеше, примижал от удоволствие, докато коремът му станеше като футболна топка.
Накърмеше ли го, майка му, макар и сънлива, трябваше да играе с него. За лъвчетата е полезно да играят по три пъти на ден, чрез играта те се учат как ще ловуват, когато пораснат. Гривчо се засилваше и опитваше да скочи на гърба на лъвицата, но по-често не успяваше и се изтъркулваше на земята. Или тупваше по гръб от другата й страна. Хапеше я за опашката, прескачаше протегнатите й лапи, опитваше да ръмжи страшно, но ръмженето му все още приличаше на котешко мяукане. Накрая се укротяваше и подремваше сладко с вирнати нагоре лапи, докато капналата му от умора майка галено го побутваше с нос, да го обърне по корем. За да спи правилно.
Когато Златогрив поотрасна, лъвицата му обясни, че един ден той ще стане цар на животните. Затова трябва да бъде силен, строг и справедлив. Гривчо се изкатерваше на главата й, лягаше удобно между ушите й. Разположен така, му се струваше, че да си силен, строг и справедлив е лесна работа.
С времето на бъдещия цар на животните му ставаше скучно да чака майка си сгушен като мишка в храстите, докато тя дебнеше газели и антилопчета. Почна да обикаля наоколо, захапваше треви и опитваше да ги отскубне, душеше следи от непознати животни. Вслушваше се в близки и далечни нощни шумове, почна да ги различава. Някои от тях не бяха никак приятни, напомняха вой, ръмжене, кикот и караха лъвчето бързо-бързо да се връща обратно в родните храсти.
Всяка вечер Златогрив отиваше все по-далече. Но винаги успяваше да се върне и да се престори на послушен, преди майка му да го подуши и се досети за екскурзиите му.
Веднъж се отдалечи толкова, че на връщане вървя, вървя, докато се уплаши и разбра, че се е загубил в тъмното. Ау, колко се засрами бъдещият цар, луташе се накъде да върви, набоде лапичките си на камилски трън, изтърколи се в една локва и почна да зъзне, защото нощта ставаше все по-студена. Неясни сенки и очи-въглени се мяркаха заплашително в тъмното, караха го да се притиска о земята. Поиска му се да измяука жално, дано майка му го чуе и намери, но един вътрешен глас му подсказваше, мълчи, опасно е, очите-въглени имат дълги уши и остри зъби.
Сутринта слънцето го огря мръсен, рошав и зъзнещ, да хълца жално в хралупата на сухо дърво. Беше се уплашил, че никога повече няма да го оближе майка му. Там го намери една полска мишка.
- Защо плачеш, лъвче? - попита мишката.
- Плача за мама.
- Значи си се загубил?
- Ахъ… аха…
- Как се казваш?
- Зла-зла-тогрив - заекна плачльото.
“Златогрив, пък къде му е гривата на това коте?”, прецени мишката. Всички лъвчета на тази възраст, момиченца и момченца, изглеждат еднакви. Все пак, хрумна й нещо.
- Знаеш ли как се казва майка ти?
- Синга, Синга! - провикна се лъвчето.
- Шът, тихо! - предупреди мишката и се огледа. - Познавам я и ще те заведа. Е, не съвсем точно при нея, ние със Синга не сме големи приятелки. Когато изгладнее много и ме срещне… по-добре да не ти обяснявам какво може да стане…
Тя тръгна напред, а Гривчо задъхано лазеше по корем след водачката си. Двамата почти не се виждаха, само върховете на тревата се полюшваха и после се изправяха, криейки пътешествениците.
Докато някъде отдалече едва-едва се дочу тревожна покана - ръмжене: “Гривчо, Гривчо, ела при мама… Ела си, мое златно лъвче!”.
Лъвчето се изправи на четири крака и затича с разтуптяно сърце през високата трева, като забрави да благодари на мишката. Гласът на майка му се чуваше все по-силен и ясен. И после настъпи голяма радост, и голямо дърпане на уши, близане, укори и доволно мъркане.
Когато Златогрив порасна, поникна му гъста, величествена грива и стана страшен лъв. Вечер царя на животните се протягаше на ниска могила сред саваната, а в нозете му лежаха послушно лъвици и малки лъвчета. За учудване на лъвската челяд, много често върху главата на царя изпълзяваше посивяла мишка. Двамата си приказваха приятелски, припомняха си отдавнашна случка.
Но каква, никой не разбра и не смееше да попита.
ОТКЪДЕ ЗАПОЧВА ВРЕМЕТО
Има остров в Тихия океан, където започва и завършва времето. Островът оголва скали-рифове, като зъби, между тях и пясъчния бряг синее бистър залив, край плажа растат палми. Те раждат кокосови орехи колкото футболни топки. Невидима черта, наречена меридиан на времето, дели острова на две. На изток от нея се задава новият ден, той бърза да събуди хората, за да тръгнат на работа. В това време на запад от чертата умореният стар ден се протяга под някоя палма и чака да падне зрял кокосов орех, за да се напие със сладък сок.
От същата черта тръгва Новата година, обикаля за двайсет и четири часа земята, а старата я чака да се сбогуват на чертата, разделяща острова и проверява дали не е забравила нещо от багажа си.
В палмовата гора до плажа живееше рошаво очилато маймунче. По цял ден то се люлееше, хванало се с опашка за някой клон и четеше книжки с фантастични приказки. Веднъж каза на майка си:
- Мамо, много искам да се върнем назад във времето и да видим как са живели тогава малките маймунки.
- Добре, миличък, само слушай и се учи хубаво - обеща майка му.
Когато се зададе Новата година, майка му го метна на гръб, скочи от палмата, прекрачи чертата, деляща времето и се покатери на отсрещната палма. Там друга майка сресваше маймунче с бисер на носа.
- Дойде ли при вас Новата година? - попита Очилатко.
- Не. Новата година при нас ще дойде утре - отвърна Бисерка.
- Ура, върнал съм се назад във времето! - зарадва се Очилатко.
Заиграха се с Бисерка, люлееха се на опашки, скачаха от клон на клон, задаваха си гатанки.
През това време майките им се черпеха с кокосови ядки и споделяха колко бързо малките маймунчета износват дрехите си, защото растат. И колко бързо растат цените на хубавите дрешки, по-бързо от малките маймунки.
Когато двете големи маймуни се наприказваха, а маймунчетата се наиграха, майката на Очилатко го метна на гръб. Скочи на земята, прекоси чертата на времето и се върнаха в бъдещето, при Новата година. Очилатко целуна майка си.
- Ти са най-добрата майка на света. Когато порасна, ще ти купя подарък.
- Какъв ще бъде?
- Тиган, в който да ми пържиш палачинки от кокосово брашно!
НА КУРОРТ ПРЕЗ ЗИМАТА
Работлива стопанка садеше пъстроглави цветя в двор слънчев сутрин и сенчест следобяд.
Бледи кокичета първи надничаха от влажната пръст край преметения плочник, зажълтяваха минзухари, разтваряха венчета скромни иглики и ситни незабравки. Червени божури вдигаха глави над камбанките на лалетата, дъхави рози бодяха ръцете. Край зида ухаеха перуники, нарциси и шибои. Жълт прашец полепваше по носа на оня, който помиришеше шибоите. Розовееха кученца и дамски сърца, проглеждаха едрооки теменуги, пламтяха латинки.
Последни в двора се появяваха две олеандрови дръвчета, засадени в тенекии от овче сирене. Те бяха с тесни, твърди листа и кичести бели, и розови съцветия, които миришеха на парфюм.
- Добри дошли, добре дошли! - поздравяваха ги градинските цветя. После добавяха любезно, макар да знаеха отговора. - Къде зимувахте тази година?
- В Африка, както винаги - правеха се на скромни олеандрите. - Нали знаете, тукашната зима не ни понася. Канеха ни на Карибските острови, но сме свикнали с Египет. Лятото там обаче е много горещо и крокодилите в Нил никак не са приятни.
Всъщност, олеандрите не бяха и помирисвали Африка. Те бяха чували за Египет и крокодилите от баба си, една олеандрова семка, която преди време бе долетяла в България в перушината на тукашен щъркел, зимувал край бреговете на Нил.
Всяка есен, преди стопанката да разкопае цветните лехи, за да запази грудки, корени и луковици за пролетен разсад, олеандрите бързаха да предупредят дворските цветя:
- Да си вземем довиждане, тази нощ заминаваме на курорт на юг.
Вечерта стопанинът ги сваляше в топлото и тъмно мазе, защото олеандрите бяха зиморничави и щяха да измръзнат в скования от студ зимен двор. В мазето ги държаха като затворници и ги изнасяха на двора чак когато долитаха лястовичките. Горделивите олеандри не признаваха обаче за нищо на света, че са прекарали зимата в прашното и мрачно мазе, където са им правили компания мишките.
Хвалеха се, че в Африка виждали камили и лъвове, гостували на палми, които им се падали втори братовчедки и били поливани с истинска нилска вода. Градинските цветя клатеха глави, да вярват ли, да не вярват ли? Лястовичката, която гнездеше под стряхата, твърдеше че никога не е виждала в Египет олеандри да растат в тенекии от българско овче сирене.
Докато веднъж една суетлива мишка излезе вечерта на двора да подиша чист въздух. Тя спря да поприказва с чайната роза, която тъкмо се канеше да свие бледожълтите си цветове до сутринта. От дума на дума розата сподели за двамата горделивци, които уверяваха, че зимуват в Египет.
Когато чу това, мишката се смя, смя, чак падна по гръб и зарита с крака. Щеше да се задави от смях, та розата я бодна да я освести. Мишката разказа как цяла зима олеандрите се правят на важни в мазето. И когато ? дошло до гуша да се надуват, решила да гризне стеблото на розовия. Такава горчилка през живота си не била вкусвала, насмалко да се отрови! Добре, че я тупнали по гърба и изплюла отгризнатата кора.
Когато на сутринта лъжците бяха разобличени, да не мислите, че се засрамиха? Побързаха да се покажат обидени, как така им задават въпроси, които засягат личния им живот? Престориха се, че са забравили езика на градинските цветя, мъчеха се да чуруликат по лястовичи.
Докато мина време и лъжата се позабрави.
ГОСТИ ОТ САВАНАТА
Големият телевизор с плазмен екран стоеше на тънки крака в просторна стая с тумбести кожени кресла, като хипопотами, стъклена масичка и шкафове, в които проблясваха кристални чаши и разноцветни бутилки. В глинена делва растеше кичеста палма, а килимът беше пясъчен на цвят. Всяка вечер, когато Джончо и Мърайка ги прибираха от детския дом, татко им включваше телевизора и преди да легнат да спят, гледаха рисувани филми с приказки за деца и филми за истински животни.
Най-обичаха да гледат малки маймунки и лъвчета от джунглите и саваната. Кимбо и Намиб (така се казваха братчето и сестриче-лъвчета) непрекъснато се боричкаха, гонеха се, прескачаха се, хапеха майка си по опашката и опитваха да се изкатерят на главата на баща си. Когато Джончо и Мърайка ги завеждаха да спят, телевизора оставаше задълго включен. Лъвчетата скачаха от екрана в просторната стая, гонеха се по килима, остреха нокти на тумбестите кресла и опитваха да се катерят по саксиената палма. Чуеха ли стъпки в коридора, втурваха се през глава, скачаха обратно на екрана и когато таткото влизаше да загаси телевизора, лъвското семейство сред бодливите храсти винаги беше в пълен състав.
Една вечер лъвчетата се престрашиха да надникнат през открехнатата врата на голямата стая, излязоха на балкона, подадоха носове през парапета и не усетиха стъпките на бащата. Той изключи телевизора и угаси светлината, преди двамата палавници да се върнат и скочат през екрана в родната си савана.
Ау, колко се изплашиха късокраките жълти котета, скимтяха жално и тихичко, подскачаха в тъмното и драскаха по екрана, дано ги чуят лъвът и лъвицата, но плазменият екран тъмнееше студен и безразличен. Къщата утихна, заспаха крановете в банята, вентилаторите в спалните. И тогава Кимбо и Намиб усетиха опасност, космите на гърбовете им настръхнаха, мустаците им щръкнаха, пропълзяха под дивана, сгушиха се един в друг и замръзнаха неподвижни, както бе им поръчвала лъвицата, когато ги оставаше в гъстата трева на саваната и отиваше да си хване нещо за вечеря.
В тъмното откъм коридора светнаха две зелени огънчета, те се разходиха назад и напред из тъмната стая, безшумна сянка подуши всяко ъгълче, тук се усеща чужда миризма, Котаран Велики проверяваше владенията си. Аха - да открие неканените африканци, откъм килера се дочу тънко цвъртене на криминални нарушители и котаракът се запромъква нататък. Двете лъвчета не мигнаха цяла нощ под корема на тумбестото канапе, стряскаха се от всеки случаен шум.
На сутринта, докато чакаше баща му да се приготви и закара с Мерцедеса него и Мърайка до детския дом с изучаване на английски език, Джончо включи телевизора. Кимбо и Намиб това и дебнеха. Изкочиха из под дивана, с лъвски скокове влетяха в екрана на плазмения телевизор и паднаха в скута на една горила, която се пощеше на росна ливада посред джунглата. Как стигнаха от там до родната си савана е друга история, която ще ви разкажа следващия път.
- Мамо, мамо, две котета притичаха през хола и скокнаха в телевизора! - провикна се съвсем малко уплашен Джончо.
- На мама фантазьора! - умили се майка му. - Като пораснеш, мама и татко ще те пратят в Оксфорд, да се изучиш за писател.
- Дума да не става за писател! - разтревожи се бащата и се показа от банята с бяла брада от сапунена пяна. - Джончо ще го изучим за директор на банка, за върховен съдия или поне за евродепутат!
Не бяха питали Джончо, той мечтаеше да се изучи за гледач на лъвчета в зоологическа градина.
ЖАБЕШКА ЛЮБОВ
Един професор зоолог изучава жабите. Тегли ги, измерва им пулса и проверява дали боледуват от хрема, когато си мокрят краката в студена вода. До печката в кухнята е приспособил пластмасова тава за плувен басейн. Насред тавата белеят два плоски камъка и се полюшва тиквено листо. Върху тях квартирува зелена жаба с матов корем, ципести крака, гуша, която се издува при всеки дъх и изпъкнали над челото очи.
Денем Ква-Жа плува около камъните. Или сяда върху листото, шляпа с крака по водата и вдига вълни на разширяващи се кръгове.
Вечер, щом професорът се затвори с дебели книги в кабинета си, Ква-Жа скача на пода и започва да чисти. Наднича във всяка пролука, близва със жилесто езиче яйца на мухи и личинки. Мухите са големи досадници, кацат по отпадъци и разнасят болести.
Когато изближе пода, Ква-Жа скача върху ниска масичка и казва „добра вечер” на транзисторния радиоапарат. Ах, какъв хубавец е той! С черен пуловер-броня, чело, нашарено с умни цифри и букви, зелено око, бутони-копчета и дълга ръка-антена. Апаратът мълчи не защото е невъзпитан, той говори само когато гълта ток от батерии. Ква-Жа го включва, той отваря зелено око и казва бодро:
- Добра вечер, драги слушатели. Ще слушате балетна музика, изпълнена от прочути оркестри.
Сърцето на Ква-Жа подскача от гордост. Този бързорек красавец я нарича драга!
Радиото засвирва, жабата скача на пода и започва да танцува - валс, галоп и тарантела, като истинска балерина. Повдига се на палци, застава в красиви пози. Гръмне ли китарен състав, Ква-Жа се друса в ритъм, премята се през глава и се върти на един крак, като пумпал.
В късен час радиото пожелава:
- Лека нощ, драги слушатели!
- Лека нощ, миличък - Ква-Жа го изключва и той затваря око. - Мога ли да те целуна, за да сънуваш сладки сънища?
Черният хубавец мълчи срамежливо, жабата го целува по челото, нашарено с цифри и букви, въздъхва и ляга да спи върху тиквеното листо, което я полюшва насред тавата.
Спи и сънува как зеленоокият кавалер, окичен с бутони, слиза от масичката, идва и казва:
- Добро утро, скъпа Ква, искаш ли да се омъжиш за мен?
- Искам, искам - бърза да увери тя.
Женихът запява с цяло гърло весела сватбена песен, подава й ръка-антена, а професорът идва да им честити венчавката. Той носи чудесни подаръци, четири японски транзисторни батерии, очила за подводно плуване с позлатена закопчалка и бурканче изсушени муши личинки.
ПАЗАЧИ НА ПРЕЛЕЗА
По глуха железопътна линия, която отвеждаше до малък град в подножието на планината, на ден минаваха само четири влака. Всъщност, влакът беше един. Състоеше от локомотив с два товарни и един пътнически вагон. Всяка сутрин и вечер отиваше до градчето и се връщаше.
От двете страни на линията растях бъз, шипки, трънки и дрян. В средата на лятото храсти и дървета избуяваха толкова, че влакът се промъкваше като през тунел. Немирните клони надничаха в прозорците, драскаха по покривите на локомотива и вагоните.
По средата на гъсталака имаше неохраняем железопътен прелез. В короната на дъхава липа до прелеза другаруваха космата гъсеница, тя беше голяма повлекана, пъргава калинка с червени крилца на черни точки и дрипав зелен лишей. Той съвсем не умееше да ходи, прилепил се бе здраво към клон от липата и се хранеше със сутрешна роса. Не му трябваха нито крака, нито крила.
Когато влакът изтракваше на прелеза, нашите приятели надничаха от клона на липата и поздравяваха машиниста. Кафявата гъсеница се надигаше до половина, калинката подлитваше и кацваше, а лишеят се вееше като знаме. Забелязваше ли ги машинистът? Не бяха съвсем сигурни, защото локомотивът се гмурваше на секундата в зеления листак и тракането заглъхваше.
Веднъж калинката каза на гъсеницата:
- Много се безпокоя за този прелез.
- Че какво му е безпокойното? - накани се след минута-две да отговори гъсеницата.
- Няма семафор и бариери, възможно е да стане катастрофа.
- Нужен е пазач на прелеза! - разлюля се лишеят. Когато се люлееше, значи бе развълнуван.
- Точно това искам да кажа! - калинката разтвори криле, подлитна от мястото си, кацна отново.
Когато на другия ден чу тракането на сутрешния влак, прелетя върху бъзово клонче, увиснало над прелеза и започна бързо да отваря и затваря червените си криле.
В това време се зададе вехта лека кола, натоварена до тавана на купето с щайги с пресен лук и къдрави марули. Шофьорът спря, слезе от колата, огледа се, ослуша се и изчака да мине влакът.
- Видяхте ли! Подадох му червен сигнал и предотвратих катастрофа! - възкликна задъхана от гордост калинката, когато се върна на липовия клон.
- Г-г-гордеем се с теб! Ако можех, аз пък щях да слизам, за да подавам зелен сигнал - разчувства се лишеят.
- Кой ще ви плаща? - има-няма след минута предупреди гъсеницата.
- Ще работим доброволно в услуга на обществото - заяви гордо калинката.
Но гъсеницата не й отговори, тя усещаше, че скоро ще се свие на пашкул и си представяше в каква пеперуда-красавица ще се превърне.
Цяло лято преди да изтрака влак, калинката кацаше на бъзовото клонче, разперваше ципести криле, шофьорите спираха, слизаха от колите, оглеждаха се, ослушваха се. И не се случи нито една катастрофа.
КОМПЮТЪР ЗАТВОРНИК
Един скъп компютър със синкав екран, мощна памет и мишка, вързана с опашката си за него, бе заключена в кабинета на очилат академик. Вратата и прозорецът на кабинета бяха преградени с железни решетки, затова компютърът виждаше отсрещните сгради, планината и небето нарязани на квадрати, като в затвор. Решетките много го дразнеха.
Всяка сутрин академикът сядаше пред клавиатурата и заставяше затворника да смята до вечерта. Вадеше, делеше, коренуваше и логаритмуваше, докато задръстеше паметта му с точни числа. Те имаха опашки от по двайсет и четири цифри зад десетичната точка. Хрумваше ли му нова идея, изтриваше всичко сметнато и започваше отначало. Непрекъснато му хрумваха идеи.
Компютърът бе се наситили на сметки. Мечтаеше да избяга от зарешетения кабинет или поне академикът да си спомни, че е бил малък и да му се прииска да гледа филм за трите прасенца, за Снежанка и седемте джуджета, автомобилно състезание на писта или за кратера Нгоро-Нгоро. Ами ако в монитора надникне истински лъв? Главата му е голяма, не ще може да се провре в кабинета.
Една нощ крадци се спуснаха с въже от покрива, срязаха прозоречната решетка и отнесоха компютъра. „Свобода, свобода!”, извика той, докато го пъхаха в багажника на крадена лека кола, друсаха го по неравни пътища и го смъкнаха по тъмно стълбище.
Свободата се оказа мазе без прозорци, с мижава крушка, провесена под олющен таван. Крадците включиха компютъра в мрежа и го караха да превежда чужди пари по тяхна сметка на Бахамските острови, поръчваха си скъпи стоки на кредит от големи магазини и предлагаха запознанство на богати вдовици, като се представяха за напети хубавци или очилати академици. Компютърът се червеше от срам.
Най-сетне полицията залови измамниците. Компютъра задържаха като веществено доказателство в склада на следствието. Делото се проточи с години, уж освободеният затворник престана да брои дните. Дремеше на запрашена полица между сервиз от единайсет здрави и една пукната кристална чаша, и дамско кожено палто от визон, което прехранваше трето поколение молци.
Сънуваше, че се връща в зарешетения кабинет и очилатият академик му възлага по цял ден да вади, дели, умножава и коренува числа с чудесни опашки от цифри зад десетичната точка.
САМОХВАЛКО
Прашен кашон е пъхнат под бюро, върху което премигват компютър, модем и пишещо устройство. В кашона съжителстват стари играчки; палячо, наполовина розов и наполовина оцапано-бял, куца балерина с рокля на къдрички, изтърбушено мече, автомобил с едно колело, фенерче без батерия, спукано топче за пинг-понг и картон за “не се сърди човече” с липсващи пионки.
Ако някой от вас не е играл с компютър, на който батко му или кака му си пишат домашните, трябва да обясним: Модемът е четириока кутийка, с която изпращаш и четеш на монитора писма от цял свят.
Денем сакатите играчки дремят забравени в кашона, но нощем, когато къщата утихне, изпод бюрото се дочуват гласове. Понякога тихи, друг път по-високи, учудени или недоверчиви, даже подигравателни и накрая - свадливи.
Играчките се хвалят коя колко уважавана е била, колко известна, спорят за по-добро място в кашона, бутат се нелюбезно. Палячото получил златна награда на международен фестивал, балерината спечелила конкурс за акробатичен рокендрол, мечето изяло наведнъж половин теле (играчките не бяха сигурни прилично ли е да се хвали с такава постъпка). Автомобилът финиширал пръв на рали през Сахара, топчето за пинг-понг участвало на олимпийски игри, зарът от играта “не се сърди човече” можел когато поиска да се търкулне със шестица отгоре. Фенерчето светнало в буря и спасило кораб да не се разбие в крайбрежни скали.
Никой на никого не вярваше. Ако са били толкова знаменити, къде са им сега наградите? И какво търсят на старини в прашен кашон под бюрото? Тайно се присмиваха един на друг, измисляха си прякори. Призори се унасяха в дрямка и им се присънваха златни медали, почетни дипломи, гърмящи бутилки шампанско, ръкопляскания и букети.
Когато не можеше да заспи, лекьосаният палячо подаваше предпазливо глава от кашона, да разбере как работят на компютъра братчето и сестричето. Някога бяха се радвали на играчките, а сега бяха ги забравили в прашния кашон.
Палячото научи как можеш да препишеш домашно, да провериш футболен резултат от спортен вестник, да получиш електронно писмо и даже сам да си изпратиш такова. Една вечер, след като мечето го подигра за кой ли път и всички заспаха, палячото се пресегна и включи компютъра. Набра с два пръста поздравително писмо до себе си от кмета на града, по случай годишнина откакто бе спечелил златна награда. Писмото се разходи до съобщителен спътник в небето, върна се и на сутринта палячото го прочете на съквартирантите от кашона. Всички много се впечатлиха, балерината го целуна, а автомобилът го покани да подремне на задната му седалка. Само мечето изръмжа, че за юнащината му са го поздравявали не само български, но и чужбински мечки.
Така ли? На другата вечер палячото си написа поздравително писмо от принца на Монако, на третата - от генералния секретар на организацията на обединените народи. И от съюза на китайските фокусници.
Тогава съквартирантите му го избраха за кмет на кашона. И започнаха да се допитват за всичко с него.
ГЛАРУСЪТ-ФАНТАЗЬОР
В ранна есен среброкос писател се настани в тих хотел край морето. Пишеше книга с детски приказки, за да зарадва децата за Нова година. Под балкона на стаята му отдавна обрани череша и праскови търпеливо чакаха вятъра-листовей. Гъстак от кипариси, сребърни елхи и туи се изправяха зад тях като стена. Отвъд върховете им се провиждаше морето, то беше гълъбовосиньо, без нито една вълничка.
Рано сутрин и привечер оттам долитаха гларуси, кацаха на стряхата на хотела, гъргореха един през друг, съобщаваха новини, спореха, караха се и се сдобряваха. Понякога писателят се стрясваше, счуваше му се котешко мяукане, детски плач, рев на магаре или кучешки лай. Гларусите са пътешественици и говорят чужди езици.
Когато писането вървеше, среброкосият мъж оставаше вторачен по цял ден в синкавия екран на лаптопа в стаята си. Затова си купуваше храна за обяд и вечеря от лятно ресторантче, сгушено под стълбата за плажа. Похлупваше пържена риба, кюфтета на скара или половин пица в малка емайлирана тенджера с тумбест капак и я оставяше на хлад на балкона. След цял ден уморително писане, вечер гъргоренето на гларусите го унасяше и заспиваше дълбоко и бързо. В съня си се виждаше малък-малък, литнал на гърба на гларус над морето.
Една сутрин, когато повдигна тумбестия капак на тенджерата, откри изненадан, че от пържените рибки, които бе си купил вчера, е останала само една. Същото се случи на другата сутрин с кюфтетата. А половинката пица изчезна цяла.
На четвъртата вечер писателят се скри зад прозоречната завеса и зачака. Небето помрачня, дърветата в двора потънаха в сянка. Тогава прилетя кривоклюнест гларус с бяла глава и сива перушина. Захапа капака на тенджерата за дръжката, отмести го и захвана да се гощава с пържени рибки. Писателят излезе възмутен на балкона, но натрапникът плесна с криле, подхвръкна и кацна върху телевизионна антена на съседен балкон.
- Ей ти, защо ми ядеш от рибките?
- Кой е казал, че са твои! - учуди се гларусът.
- Купил съм ги, те струват пари.
- За пръв път чувам за такова нещо, пари. Да не си купил и рибките в морето?
- Тях не съм - призна писателят.
- Ето, виждаш ли, ако искаш утре ще те заведа да си наловиш. Зная всички закътани заливчета, пещери и потънали кораби, където се крият най-вкусните риби по този бряг.
Писателят не умееше да плува добре, а и никак не му се щеше да си мокри панталоните, за да лови риба. Почеса се по среброкосата глава и предложи:
- Ще ти оставям всяка вечер по три пържени рибки на балкона, а ти ще ми разказваш къде си летял през деня, какво си видял и чул.
- Лесна работа - обеща гларусът.
Долиташе всяка вечер на балкона, нагълтваше нетърпеливо пържените рибки и разказваше на писателя истини и измислици. Падаше си малко фантазьор, по това си приличаха със среброкосия мъж.
За Нова година писателят зарадва децата с пъстра книжка морски приказки. И го наградиха от Министерството.
МИДАТА, КОЯТО СЕ ПРЕСЕЛИ В ОКЕАНА
Малка черна мида растеше върху дълго въже в мидена ферма. По въжето се крепяха с мускулести крачета стотици нейни посестрими. Въжетата бяха закачени за метални рамки, на двеста метра от дървения пристан на брега. Приличаха на тъмна гора от водорасли, която се полюшва в дълбините на залива.
Два пъти седмично от рибния ресторант до пристана идваше очукана лодка. Сбръчкан, изпечен от слънце рибар обираше най-едрите миди от въжетата, пълнеше с тях плетени кошове и гребеше назад, към рибния ресторант. Къде ли отиваха мидите, които кротуваха уплашени в кошовете? Навярно на много хубаво място, защото никоя не бе видяна да се върне.
Малката мида, която в средата на лятото беше вече пораснала, другаруваше с едроглаво, хрилесто попче. То идваше привечер, спотаяваше се между зеленясалите въжета, натежали от мидени гроздове и си приказваше с мидата. Тук не можеше да го изненада някой гларус-гладник, каквито кръжаха над залива и се спускаха като куршуми да клъвнат разсеяна риба, доближила повърхността.
- Скоро ще отпътувам с лодката за брега. Виж колко съм пораснала и как лъщи черупката ми - похвали се мидата.
- Хич не ти трябва - пришепна попчето и се огледа.
- Защо?
- Мидите, които лодкарят откарва на брега, ги изсипват в две големи черни тенджери. Те къкрят от сутринта на печката. Вечер на сметището край рибния ресторант изхвърлят само мидени черупки.
Черната мида се разтревожи.
- Какво ще ме посъветваш да направя?
- Когато дойде лодката, пусни се от въжето и се захвани за дъното й. После ще се залепиш отдолу за някой параход и ще заминеш за Европа.
Речено-сторено. На сутринта, когато олющената лодка разлюля родното въже на мидата, тя се отпусна от него и се залепи за дъното й. Лодкарят я превози до дървения пристан пред рибния ресторант. Там мидата крадешком се закрепи под кърмата на бяла яхта-красавица и с нея отпътува до близко голямо пристанище. След два дни се закачи за кила на пететажен пътнически кораб, с който богати баби и дядовци в бели и розови дрехи обикаляха света.
Когато корабът навлезе в зеления и могъщ Атлантически океан, мидата се отпусна от корабното дъно и се закрепи с голям труд на скала в Бискайския залив. Атлантическият океан е гневлив и много често в него бушуват бури. Така стана европейка, макар съседките да я знаеха като емигрантката от България. Дълго време след това й се присънваше топъл, защитен от ветровете залив, в далечно море, където беше израснала. Откъм брега се приближаваше очукана лодка, сбръчкан рибар посягаше да откъсне мидата от натежалото въже, да я хвърли в коша и да поеме назад към черната тенджера. Тя се събуждаше изплашена, озърташе се, океанът си идваше на мястото и мидата се успокояваше, че е успяла да надхитри съдбата си.
ВЛЮБЕНИЯТ ЯЗОВЕЦ
Имаше един язовец, който най-много от всичко обичаше да е сам. Никой не заслужаваше приятелството му. Таралежът бодеше, жабите бяха лигли, лисицата - лъжкиня, врабците - дърдорковци, а заекът - пъзльо. Затова спеше до късно в просторната си дупка с три спални, четири килера с продукти, множество коридори и запасни изходи. Като закусеше, захващаше да чисти. Метеше с опашката си сухи листа и паяжини, проветряваше, отъпкваше подовете. След това миеше старателно муцуната си с лапи, решеше кожуха си на ивици и почистваше ноктите си.
Излизаше мрачен пред дупката си, лягаше на сянка под дива круша и разсъждаваше как светът не го уважава достатъчно. Толкова по-зле за света. Кацнеше ли пеперуда на носа му и опиташе да го заговори, изсумтяваше и се обръщаше на друга страна. Шарената гадинка литваше обидена.
Веднъж, когато се прибираше от водопиене, срещна много приятна язовка с кожухче на бежови райета и очарователни ноктести лапки. Не си даде сметка, че така бе изглеждала майка му, но се влюби до уши. Ходеше като насън след язовката и се стараеше да й направи впечатление. Носеше й сочни гъби, пресни яйца, бързаше да й проправи път в шипковите храсти, за да не раздърпа кожухчето си. Дори опитваше да й разказва смешки, но язовката изсумтяваше презрително и му обръщаше гръб.
От мъка не му се ядеше, пасеше само теменуги и пиеше вода от чашките на лалетата. Спираше врабчета и пеперуди, разговаряше с тях за стихове и песни. Прибра в дупката си зайче със счупена лапа и се грижеше за него. Дългоухото оздравя и хукна в гората, като забрави да му благодари или поне да му каже довиждане.
В студената есен язовката прецени, че дупката на язовеца все пак е просторна и топла, а килерите му - препълнени. И се омъжи за влюбения. Живяха сговорно, лятно време излизаха на сянка под крушата, но не говореха с птички и пеперуди, рядко разменяха дума и помежду си. Светът не заслужаваше думите им.
Когато синът им порасна, изкопа си собствена дупка и заживя сам. Почти не си спомняше, че е имал баща и майка, смяташе жабите за лигли, лисицата за лъжкиня, врабците бяха дърдорковци, а заекът - пъзльо.
Докато един ден срещна язовка с кожухче на много приятни райета и сърцето му подскочи…
ЖАЖДА ЗА ЗНАНИЯ
Белчо не познаваше баща си, а майка му я прегази и сплеска на пихтия фучащ като снаряд черен джип, пред входа на техническия колеж. Немощното сукалче скимтя жално цял ден, докато го прибра леля Петрана. Тя беше ниска, едроглава, с оредяла от боядисване коса и държеше лавката между учебния корпус и общежитието. Там колежаните се тълпяха всяко междучасие, ядяха филии с кайма (наричаха ги принцеси), вафли „Мура”, пиеха кафе и кока-кола.
Леля Петрана кърмеше Белчо с разтворено сухо мляко от биберон, захрани го със залъци от сандвичи, обелки от салам и Белчо порасна голям, мръснобял и рунтав като къделя. Неговият свят стигаше до оградата на колежа. Според сезона хапливо зимно слънце свиваше Белчо на кълбо под прозорците на учебния корпус или го протягаше блажено в летни жеги под шарен сенник пред лавката. През отворения прозорец на голямата аудитория Белчо слушаше как професор с лице червено като цвекло и очила с дебели стъкла преподава за сили и напрежения в сгради и мостове. Щом професорът се обърнеше да напише формула върху дъската, колежаните шепнеха за свои работи, подхвърляха закачки, смееха се в шепи.
Някои въобще не влизаха в аудиторията, те преценяваха силите и напреженията за скучни, шляпаха карти в лавката и коментираха снощни мачове по телевизията. Леля Петрана беше поръчала да инсталират телевизор до кафе-апарата.
Белчо се дивеше на ума им, имат бащи и майки, които са ги пратили да се изучат, а си пилеят времето! Той слушаше вече трета година за сили, напрежения и бе заустил кога какво ще каже професорът. Веднъж под маса намери изгубена учебна книжка на името на колежанин Белчо Шарков. Захапа я, отнесе я в сандъка, който леля Петрана беше му пригласила за колиба и си въобрази, че също учи как се строят сгради и мостове. Така се хвалеше пред Пъструша и Чаро. Те бяха други безродници, които се навъртаха около лавката. Чаро не повярва на уверенията му, дори когато Белчо му показа голямата буква Б, изписана на първа страница в намерената книжка.
В края на пролетния семестър небето се обистри синьо-синьо, дворът се засени от разлистена лозница, а слушателите на професора оредяха съвсем.
Когато преподавателят съобщи, че ще дава подпис за заверка на семестъра, малцината старателни колежани се затичаха към лавката да съобщят важната новина: „Тичайте, дават подписи!”. Залата се напълни с кандидати за заверка, макар някой от тях да бяха стъпвали само веднъж на лекции, че и никак. Проточи се дълга редица, чак до вратата.
Накрая червендалестият професор се нервира много и поръча: „Като е така, обадете се на Белчо под сенника да разпиша и на него!”.
Под разтворения прозорец Белчо чу думите му и се развълнува до дън душа. Захапа книжката на Белчо Шарков и стараейки се да не подтичва, а да върви с достойнство, завъртя опашка и отиде да получи заверка от професора.
В студени зимни вечери, когато веявици фучаха над провисналия, изтумбен от смръзнат сняг сенник, Белчо се свиваше на кълбо в сандъка и му се присънваше, има баща, който се казва Шарко и Белчо му показва заверената си книжка. Баща му я души и оглежда с полуслепи, насълзени от гордост очи. Значи Белчо не е ял напразно огризки от салам и сандвичи, един ден, когато го дипломират, ще се назначи в службата за откриване на хора в сгради, затрупани от земетресения.
УВАЖАВАНОТО МАГАРЕ
Козата Мица и магарето Тачо живеят в съседни дворове, оборите им са долепени стена до стена. Денем Тачо влачи вършини, на гърба му се поклащат бали прясно сено, друсат се кошове с натъртени ябълки и разпукани сини сливи. Над плодовете кръжат работливи пчели и мухи - досадници.
Докато ситни по каменливата пътека, Тачо мечтае опашката му да е два пъти по-дълга. Като замахне, да цапардоса точно онази нахална муха, която лази по муцуната му.
Мица по цял ден скубе трева, изправя се на задни крака и зоба крехки клонки и стипчиви круши, гризе кората на дърветата. Когато се прибира вечер, вимето й е напращяло от мляко, по-издуто е от футболна топка. Мица ситни и го обкрачва отсам-оттам с манекенска походка.
Веднъж годишно, когато наближи големия пек, стопаните качват Мица и Тачо за месец-два високо в Балкана, в махала от десетина къщи. Оттам дядовците им някога са слезли в полето. Балканските ливади остават за по-дълго сочни, сред тревата растат дъхави билки и Мициното мляко се сгъстява - като за сирене. От сочната паша кожата на Тачо пък се заглажда, става по-лъскава от тапицерия на канапе. Умората, налята в коленете му, като по чудо изчезва.
Вечерта преди тръгване Тачо слуша подрънкването на Мициното звънче през пролуките на дъсчените стени. Мица е кокетка и се кичи с каишки и хлопки. Тачо се прозява и пита, макар че знае новината от завчера.
- Кога тръгваш?
- Утре по изгрев.
- С какво ще пътуваш?
- Както лани, с мотоциклет.
- Мен ме гласят за края на седмицата. С лека кола - добавя уж между другото магарето. Не пропуска да се изфука пред Мица, макар че са отдавнашни приятели.
Рано сутринта Мициният стопанин прикачва зад мотоциклета си ремарке-двуколка. Мица се покатерва пъргаво в него. Мъжът товари продукти, сечива и един спукан бойлер. Непотребните вещи той къта за всеки случай в старата балканска къща. Пали мотора и Мица се задрусва по завоите на изровения път. Върти глава, вижте ме, вижте ме, да й завидят всички кокошки, овце и кучета от съседни дворове. Заминава на курорт със собствен превоз.
„Колко са суетни козите, мисли Тачо. Толкова шум заради едно возене с мотоциклет. Поне да беше с кош”.
В края на седмицата неговия стопанин пълни багажника на москвича със сечива и непотребни вещи. Изважда задните седалки на колата и вкарва вътре Тачо. Той подава глава през сваленото странично стъкло и надава рев:
- Вижте ме, вижте ме!
Стопанинът дава газ и потегля. Уважаваните магарета ги возят с леки коли.
ТРИКРАКАТА КЪЩА
Във вехт склад на главната улица търговец-печаловник продаваше велосипеди и мотоциклети. Като забогатя, защото не си плащаше данъците, построиха му нова къща на мястото на склада. Покривът й беше обшит с ламарина на люспи и украсен с кулички, облицована беше с мрамор, крепяха я шест яки стоманобетонни колони.
Хубавата къща обичаше да се хвали пред старите си съседки, с олющени мазилки и схлупени покриви.
- Защо не ви облекат мраморни пуловери? Тази година са много модерни - перчеше се хубавелката. - Поискайте шапки от медна ламарина и да ви сменят дървените крака със стоманобетонни, те са по-солидни!
Старите къщи мълчаха обидено. Мраморните пуловери, шапки от медни люспи и стоманобетонни крака струват скъпо, мигар тази нахалница не се досеща!
Печалбите се усладиха на търговеца и той реши да продава вместо велосипеди - леки коли. Ремонтира магазина и понеже една от колоните пречеше да влизат и излизат коли, отрязаха я. Ах, колко боли да ти отрежат стоманобетонен крак! Новата къща изпищя под шилото на компресора, но все пак се утеши, че може да е красива както с шест, така и с пет крака. Печалбата на търговеца се удвои, поиска му се да продава джипове и микробуси. Отрязаха още една колона на къщата и тя остана подпряна на четири крака. Вече не се усещаше толкова уверена, колкото преди, но какво пък, стопанинът ходеше на два крака и пак беше толкова важен. Когато търговецът реши да продава в магазина камиони, поиска да отрежат още една от колоните и къщата окуця - остана на три крака. Първи избягаха от нея мишките.
Една нощ земята затрепери, старите дървени къщи наоколо заскрибуцаха, люшнаха се на дървените си крака, огъваха се, но се държаха. Осакатената богатска къща свари да изохка само веднъж, усука се на трите си крака, наведе се напред и се срути върху три джипа, два микробуса и едно ферари. Търговецът успя да избяга на улицата, скубеше си косата и ту плачеше, ту повтаряше: „Слава Богу!”. Част от затрупаните возила в магазина бяха с пренабити номера, а къщата беше застрахована при застрахователи, които нощем задигаха коли, а денем ги издирваха.
МОСТ В ГОРАТА
През гората течеше буен поток. След всеки дъжд той ставаше двойно по-дълбок. Пенеше се, скачаше от камък на камък и плашеше зайци, сърнета и таралежи, които опитваха да го прецапат. На животните им дойде до гуша от неудобства, отидоха при кметицата Кума Лиса и поръчаха:
- Искаме мост! Нали затова те избрахме, да благоустроиш гората!
Кума Лиса се престори на загрижена, защото наближаваха нови кметски избори. На другия ден Кълвача разнесе съобщение до най-затънтения горски гъсталак. Кметството обявява конкурс за построяване на мост.
Един посивял бобър-строител с остри зъби и лопатеста опашка спечели поръчката. Избра стройно ясеново дърво, което растеше на брега и се зае да го гризе откъм оголените от водата корени. Гриза, докато ясенът започна да се наклонява, все повече и по-бързо, просна се над потока и се опря на другия бряг. Стана мост за чудо и приказ. Зайците заподскачаха по него, люлееха се, хвърляха шарени камъчета в бързея.
За работата си Бобъра пожела да лови риба в потока седем години безплатно. На Кума Лиса цената се стори доста нахална, тя бе свикнала през ден да хапва тайно общинска риба от потока. Усмихна се кисело и рече:
- Ще ти се отплатим както искаше, но първо трябва да докажеш, че мостът е достатъчно здрав.
Надяваше се проверката да се проточи, та да не дели риба с Бобъра.
- Дадено - отсече майсторът.
На другата сутрин Кълвача пак литна над гората и разгласи, в неделя животните са поканени да се уверят колко здрав е новият мост.
За пробата ангажираха пенсионерката Баба Меца. Тя се поласка много, среса проредялата си козина, закичи се зад ухото с виненочервен божур и си боядиса устните с ягоди. В уречения час животните наклякаха по поляните от двете страни на моста, като на мач.
Меца запристъпя важно по ясеновото дърво, стеблото се огъваше и скърцаше, а пенсионерката пазеше равновесие, разперила предни лапи като акробат. В средата на моста спря и се поклони на публиката по двата бряга. После се друсна яко веднъж, два пъти. На третият път ясенът изтрещя, пречупи се на две и Меца пльосна в бистрата бърза вода. Успя да излезе на брега чак в долния край на поляната. Заопипва се по главата, къде е божурът, заоблизва козината си, която висеше на мокри фитили.
Така гората остана без мост, майсторът не получи възнаграждение, а Лиса продължи да кметува, като похапваше лакомо от общинската риба…
ПРОФЕСИЯ ПАПАГАЛ
Когато животните и птичетата тръгнаха на училище, на първия чин се намести папагалът Арчо. Дрехата му беше шарена като великденско яйце, човката - голяма и крива, а като я отвореше, гласът му заглушаваше училищния звънец.
Арчо имаше отлична памет, заустяваше на часа всичко, чуто от учителите и повтаряше без грешка:
“Река Дунав е дълга 2850 километра и се влива в Черно море!”.
“Мухите имат по шест крака!”.
“Хунският вожд Атила е победен в битка на Каталунското поле!”.
“Отличен ученик е този Арчо! - споделяха учителите. - Когато порасне, ще стане голям човек!”.
Всъщност, искаха да кажат, че Арчо ще стане голям папагал, което е същото.
Арчо завърши с отличие и го назначиха за учител в едно голямо училище. В първия час по география Арчо разказа на децата за гъстите гори в Бразилия, където се е родил, за великата река Амазонка, за райските птичета и лошите ягуари със златиста кожа. Учениците бяха много доволни.
На втория ден в урок по математика Арчо разказа на децата за гъстите гори в Бразилия, за великата река Амазонка и т.н. И учениците отново бяха много доволни. Така Арчо повтаряше като папагал по всички предмети за Бразилия, за Амазонка, за райските птичета и ягуара, докато директорката дочу как си върши работата новият учител и го уволниха.
Намери си място в метеорологичната служба. В първия ден валеше дъжд и Арчо прочете прогноза, че от облачното небе ще се излее дъжд до колене на квадратен метър и ще духа силен западен вятър. На втория ден небето се изясни и грейна слънце, но Арчо повтори, че от небето ще се излее дъжд и ще духа силен вятър. “Този метеоролог послъгва, както всички останали” - въздишаха хората. И така Арчо повтаряше дума по дума каквото беше чул вчера, докато в службата му се получиха един чувал протестни писма и го освободиха.
Назначи се в пожарната, където му обясниха, че при тревожен сигнал, трябва да се метне за половин минута на пожарната кола. А като пристигне на местопроизшествието - да полива пламналата къща с вода и химическа пяна.
Стана земетресение. Арчо прие сигнала за бедствие, нахлупи си лъскавия пожарникарски шлем и се метна на червената пожарникарска кола. Като пристигна при наполовина съборената къща, вместо да извлече затрупани изпод развалините, почна да я полива с вода и пяна.
Освободиха го и от пожарната. Много умърлушен, папагалът обикаляше да си търси работа, докато го срещна един съученик - овен. Като разбра за патилата му, овенът прецени:
- Идват нови избори и ще те запиша за кандидат народен представител от моята партия. Перата ти са шарени, можеш да се харесаш на всякакви избиратели.
В изборната суматоха Арчо се въртеше на всички страни да изглежда оранжев, син, жълт или червен. Избраха го с мнозинство.
В първата си поява на парламентарната трибуна Арчо произнесе голяма реч колко е загрижен за своите избиратели, как незабавно трябва да се подобри материалното им положение.
Перата му се загладиха, коремът натежа, все по-трудно подхвърчаше. Всъщност, не му и трябваше да хвърчи, возеха го на парламентарен мерцедес. Всеки път, когато се появяваше на трибуната, Арчо повтаряше по папагалски едно и също - колко е загрижен за избирателите си.
Този път не само, че не го освиркаха, а всички му ръкопляскаха. Беше си намерил най-сетне мястото.
МАГАРЕШКИ ХИПОДРУМ
Едно амбициозно магаре бе решило да участва в конни състезания и не само това, ами да ги спечели. Не мислете, че на всяко обикновено магаре може да му дойде такава идея. Майката на това магаре беше бизнесменка, бе си купила на кредит мандра за овче сирене, митница и хиподрум. Хиподрумът е нещо като автомобилна писта, само че на него се състезават не автомобили, а коне. Защо пък й беше хиподрум? Съседите на магарицата шушукаха, че хиподрумът всъщност бил пералня. “Ами ако майка си купи нова пералня, тя дали ще е хиподрум?” - разсъждаваше дълбокомислено дългоухото й синче.
Магарицата-бизнесменка насрочи състезания в два дни и четири гонки. Украсиха хиподрума с гроздове разноцветни балони и знамена, надойде публика, духова музика, продавачи на сладолед и телевизионни журналисти. Младият състезател, наконтен с нова сбруя, мъниста и лъскави панделки на шията и опашката стартира четири пъти и четири пъти завърши последен. Голям рев падна после, магарешки.
“Трябва да променим регламента на състезанието и да отстраним бързоногите конкуренти, но всичко да си остане законно”, прецени разтревожената майка на състезателя. Тя много държеше на законността, така бизнесът излизаше по-евтин. И обяви поредни състезания, на които щяха да се допускат само състезатели с мушмулносива козина. Този път на старта не щеш ли, се появиха три сиви коня-бегачи. Нашият конкурент пак остана извън наградите и орева майчиния обор. (Обор, обор, ама в Бояна, на два етажа, с мраморни ясли, електронни поилки, чесалки и френска градина засадена с мексикански бодли).
На следващите състезания бе обявено, че ще се допускат само състезатели с мушмолносива козина и дълги уши. Освен това, бе въведен и предварителен културен тест. Всеки състезател трябваше да изпее на първи прочит нотен текст от магарешка пеенка. И да развие пред жури представата си за благотворителност.
Този път на старта на обявените уж за конни състезания застанаха само магарета. Ама бързоноги и маминото синче отново остана на опашката. То бяха меланхолии и сръдни, че майка му не го обича и не прави нужното за него; то ревове и закани, че не му се живее, ще се хвърли от втория кат на боянската собственост. Или ще избяга в гори тилилейски.
Засегната на майчина обич до дън сърце, разгневената бизнесменка събра организационния екип на състезанието. Наруга ги с най-тежки думи за несправяне със задачата и слаба отзивчивост към проблеми на работодателя и семейството му. Заплаши с уволнения, намекна за още по-строги санкции и те имат рожби, нека си помислят!
На следващите надпрепускания диспечерите по маршрута не чакаха да им повтарят. Когато състезателите взеха първия завой и се скриха зад акациева горичка, пуснаха пред тях бариера и ги отклониха по заобикаляща писта. А щом дотърча последният задъхан състезател (сещате се кой беше той), вдигнаха шарената бариера и го насочиха по пряка пътека към финала.
Така маминото магаре получи златен медал в престижно конско надбягване, писаха за успеха му във вестниците, показаха го по телевизиите и се заговори, че ще го поканят за директор в правителствена агенция за младежта и фуража.
А майка му натри носа на всички ревизори, които се опитваха да оспорят регламента за надбягвания, организирани на нейния хиподрум. И се заговори се, че ще кандидатства за домакинство на следващото европейско първенство, спонсорирано от Брюксел.
МРАВКАТА, КОЯТО ИСКАШЕ ДА СЕ КАЧИ НА АЙФЕЛОВАТА КУЛА
Една трудолюбива мравка стопанисваше слога на широка житна нива. Цяло лято тя снова от зори до тъмно между нивата и хамбара си и го напълни с хубаво загоряло жито. Когато заваляха дъждове и придойде реката, която лъкатушеше отвъд слога, смля житото на воденица и отвори пекарница за закуски.
Всяка сутрин трудолюбивата мравка замесваше тесто, печеше гевреци и кифли, поръсени със сусамено семе, а след това ги продаваше на живеещи наблизо щурци, калинки и полски мишки. Гевреците и кифлите бяха с препечена корица, пухкави отвътре, миришеха сладко и пред мравчата пекарница винаги имаше навалица. Вечер мравката броеше спечелените левчета, приспадаше разходите по приготвяне на закуските и кроеше планове как ще спести достатъчно, за да отиде на екскурзия до Париж. Искаше да се изкачи на Айфеловата кула. Бе примъкнала в жилището си изгубен ключодържател с форма на кулата и преценяваше, че катеренето ще е шега работа.
Една сутрин, тъкмо бе извадила на тезгяха румени гевреци и сусамени кифли, долетя рошав врабец. Мравката примря от страх, но успя да се скрие в пекарницата, откъдето виждаше само възлестите му крака и перушинести гащи.
- Ей, мравко! - провикна се неканеният купувач. - Наоколо обикалят разбойници, затова ще те пазя от тях срещу два геврека на ден. Ясно ли е?
Клъвна два топли геврека, без да изчака съгласието на пекарката и литна към пътя. По него трополеше конска каруца, натоварена с чували, от които се ронеха едри царевични зърна.
Горката мравка! Никак не й хареса да я пази такъв нахалник! Хлопна кепенци и побърза да се оплаче на съседите. Едни я посъветваха да се престори на болна и да затвори за известно време пекарницата, други - да се пресели в далечно буболече село. А една калинка предложи да се въоръжат и защитават сами.
Мравката пресметна на ум загубите, които ще понесе, ако затвори пекарницата дори само за няколко дни. Да се мести другаде, да купи оръжие и се защитава сама - не искаше и да мисли. Записа в тефтера си два геврека дневно на сметка „разходи”, започна да става по-рано и да работи още по-усърдно, за да навакса загубеното.
Врабецът долиташе редовно, оплакваше се колко тежка е службата му и понеже застудя и храна се намирала трудно, повиши таксата за охрана на три геврека, после - на четири. Докато се оказа, че мравката работи само за пазача.
Един ден чувалите с брашно се опразниха. Когато дойде врабецът и не намери полагащите му се гевреци, разлюти се ужасно. Точно тогава долетя и един проскубан синигер. Той също претендираше, че ще пази пекарницата. Двамата се накокошиниха, заподскачаха, кълвяха се, скубеха се. Врабецът литна да бяга, но синигерът го настигна, вкопчиха се на разперушинена топка над реката, цопнаха в придошлата вода и тя ги отнесе.
Трудолюбивата мравка въздъхна облекчено, доизтръска опразнените чували в килера и със събраното брашно замеси хрупкави сусамени гевреци.