ПРИКАЗКИ ЗА ПРИСПИВАНЕ НА ДЕЦА
КОМПЮТЪРЕН СПЕЦИАЛИСТ
В рошаво гнездо между клоните на топола живеят свраката Станка и синът й Пазимирчо. Станка е много работлива. Буди се по изгрев слънце и цял ден хвърка между хлебарници и месарници да търси кора хляб, изтървано парче сирене, цветно стъкълце и най-важното - да научи новини, с които да смае съседките птици.
Всяка сутрин Пазимир посещава птичето училище. Там го учат да чете, пише, как да разпъва крила, та да го носи вятърът и да кацва по-далече от котки и прашки. Следобед подскача по клоните на тополата или по прозоречния перваз срещу родното му гнездо. Зад този прозорец работи Нели. Тя е програмистка в проектантско бюро и докато набира цифри и букви на екрана на компютъра, хапва сусамена кифла или хлебче с кренвирш.
Веднъж Нели остави залък от кифла до включения компютър и отиде да си купи шише боза. Пазимир влетя през открехнатия прозорец, клъвна залъка, заподскача по клавишите на компютъра и върху екрана се изписаха всякакви букви.
- Боже, компютърът се е повредил! - плесна с ръце Нели, когато се върна и видя неразбираеми думи на екрана. Веднага извикаха специалист и той умува два часа над повредата.
Пазимир продължи да издебва Нели, влетяваше в стаята, подскачаше по клавиатурата на компютъра да кълве трохи и на екрана отново се появяваха несвързани думи. Наложи се да търсят консултант от Университета.
Веднъж, когато Пазимир подскачаше от клавиш на клавиш, върху екрана се изписа: ЗАС СЪМ СВРАК! Сврачето засрича буква по буква, изцвърча гордо: „Ограмотих се, ограмотих се!”. И литна да съобщи на майка си.
Привечер махленските птици се събраха на перваза под прозореца на баба Стефка, да гледат телевизия. Те по-малко гледаха, а повече бъбреха и се хвалеха. Една клъвнала истински френски червей в градината на френското посолство, втора намерила парче от огледало, което я правело два пъти по-хубава, трета си свила гнездо в комина на министерска къща. Станка ги изслуша и гракна важно:
- А пък моят Пазимирчо завърши компютърен курс и ще отлети на специализация в чужбина!
Останалите птици зяпнаха от завист и учудване.
На другата сутрин върху прозореца на програмистката Нели опънаха мрежа против комари и компютърните уроци на Пазимир свършиха.
ПАЯКЪТ ГЕОМЕТЪР
Върху кръгло таванско прозорче е изплел мрежата си паякът Питагор. Осем тънки лъча се събират в средата на прозорчето, а напряко Питагор е насновал по-къси нишки. Те очертават осмоъгълници. Най-вътрешният е съвсем малък, следващият е по-голям, а най-външният обрамчва прозорчето.
Паякът е източил дълга нишка до тъмен ъгъл зад комина, където се крие, докато някоя разсеяна муха прелети през прозорчето.Тя се заплита в паяжината, омотава се в лепкавите нишки, бръмчи и негодува, докато се превърне в пашкул. Питагор долавя като по телефонна жица напъните на пленената муха да се освободи. Притичва пъргаво, поставя й усмирителна инжекция и мухата се унася в сън, изпълнен с лоши предчувствия. След това паякът обядва с приспаната пленница.
На прашния таван Питагор е много самотен. Мухите избягват да бръмчат наоколо. Колкото и да са глупави, те усещат, че ха си посмяла да прелетиш през прозорчето, украсено със сребърна дантела, ха приятелките ти няма да те видят повече.
Затова той запълва времето си с научни изследвания. Решил е да открие формула за пресмятане на лицето на осмоъгълник. Докато в летния следобед керемидите пукат, а по тавана безшумно пробягват родени пролетес мишлета, паякът се люлее бавно на проточена нишка и обмисля откъде да започне изследването. Най-важно в едно научно изследване е да решиш откъде да започнеш. Той е много горд с това, което е замислил, предчувства как ще се прочуе по целия таван и по целия свят, и ще получи Нобелова награда за геометрия.
Едно ситно-ситно мишле спря точно под него, вдигна муцунка и го загледа любопитно.
- Какво си ти? - попита мишлето.
- Две неща - отвърна паякът.
- Какви две?
- Първо съм паяк.
- За какво трябват паяците?
Питагор отвори уста да каже: “Плетат паяжини, за да ловят мухи”, но се засрами. Затова рече:
- Плетат чудесни дантели, за да украсяват прозорците.
- Второ какво си?
- Велик геометър - побърза да смени темата паякът.
- За какво трябват великите геометри?
- Измислят формули за лица на фигури.
- Аха - мишлето даде вид, че му е ясно, макар да беше първокласник и още не бяха изучавали геометрия. - Ще ти пише ли името в читанките?
- Във всички читанки, с най-големи букви.
- Много се радвам, че се запозна с мен - изцвърча мишлето и хукна към дупката си.
Паякът се ослуша, изкатери се по нишката и затича към паяжината. Откъм центъра на осмоъгълника се дочуваше недоволно бръмчене. Обядът бе долетял.
ОКОЛОСВЕТСКИ ПЪТЕШЕСТВЕНИК
В тревната леха зад един дванайсететажен блок живееха охлювката Сийка и синът й Ули. Сийка беше голяма къщовница, по цял ден почистваше къщата си отвътре с охлювно масло, а отвън я миеше с роса. Това не беше трудно, защото охлювите носят къщите си на гръб. Сийка примъкваше своята под най-тлъстите листа на лободата и бучиниша, там утринната влага се задържа най-дълго.
Ули беше лъскаво охлювче с четири пипала на любопитната муцунка. Върху по-дългите се кокореха очите му, те виждаха едновременно напред, встрани и назад. Ули беше голям бързоходец, за минута можеше да пропълзи три педи разстояние, като се наемаше пъргаво на кракокорема си. Ако не знаете, коремът на охлювите им служи за крак - сгъват го и го разгъват като вълничка и се примъкват в желаната посока.
От прозорците на високия блок цял ден гърмеше музика. Телевизори и радиоапарати съобщаваха за цени на олио, тайфуни, спортни състезания и изригвания на вулкани. Всяка неделя следобяд Ули изпълзяваше по един люляков храст. Настаняваше се удобно върху листо, което се полюшваше приятно от вятъра и гледаше през отворения прозорец на една кухня географско предаване „Атлас”. В него се показваха пътешествия към далечни планини, реки и морета. Ули беше много силен по география и мечтаеше как един ден ще поведе експедиция, която ще заснеме прекрасен телевизионен филм.
Когато се усети пораснал, каза на Сийка:
- Мамо, тръгвам на околосветско пътешествие.
Сийка се гордееше с познанията на Ули, но не си спомняше много-много какво е учила по география и колко може да трае едно околосветско пътешествие. Затова заръча:
- Добре, но да се върнеш за вечеря.
- Не зная дали ще успея за вечеря, може би ще се върна за закуска.
- Ах, не ме карай да се безпокоя!
- Къщата ми е удобна, ще има къде да преспя.
- Накъде ще тръгнеш, за да обиколиш земята?
- Все на изток, а ще се върна от запад, защото земята е кълбовидна.
И Ули запълзя на изток. Пресече плочника около блока, достигна стената и понеже помнеше, че за да обиколи най-бързо земята не бива да се отклонява, продължи напред, което значеше - нагоре, между два кухненски прозореца. Сийка се изкатери на люляковия храст, да му маха с кърпичка за изпращане.
Ули пълзеше нагоре, докато Сийка го изгуби от погледа си. За една седмица той стигна до осмия етаж, като пасеше мъх, ближеше сутрешна влага и оставяше след себе си лъскава следа, за да не се изгубят следващите пътешественици, които ще тръгнат по пътя му. Оставаха му още само четири етажа, след които започваше голямото спускане. Надяваше се да подобри световния рекорд за бързо пълзене около земята.
Всеки следобяд Сийка се изкачваше на храста и се взираше на запад, за да не пропусне кога ще се зададе Ули. Тя се надяваше, че от телевизията ще я потърсят, за да разкаже как е отгледала великия пътешественик. След това лъскаше къщата си, за да не се посрами пред журналистите.
ВЕЛИКИЯТ ЛОВЕЦ НА МИШКИ
В една голяма държава, на деветия етаж на бетонна планина живееха момчето Лъчко, мама, татко и великият ловец на мишки Хари. Той беше мустакат, зеленоок и пухкав.
Държавата се състоеше от две стаи, кухня и баня. В стаите се издигаха величествени шкафове, гардероб, легла, маси, печка, хладилник и едно гласовито пиано - Хари често се разхождаше по клавишите му. Година след година бе изследвал всяко кътче и нямаше пролука, чекмедже, чанта или обувка, където да не е пъхал нос.
Сутрин Хари закусваше в банята. Там имаше вентилационна шахта, препречена с решетка. Понякога от нея се донасяха странни шумове и Хари бе много любопитен да разбере кой шумоли. После тичаше за гимнастика от банята до балкона, на обед дремеше върху някоя книжка с картинки в голямата стая, а вечер най-обичаше да лови мишки.
Когато на Лъчко донасяха шоколад, увит в зелен или виолетов станиол, той отчупваше малко парченце за Хари. Котаракът лапваше веднага шоколадовата хапка и облизваше нетърпеливо станиола. Ах, как хубаво миришеше шумолящата хартийка! Лъчко я свиваше на блестящо топче, подхвърляше го и викаше:
- Хари, хвани мишката!
Котаракът се втурваше като светкавица, улавяше мишката, перваше я възбудено с лапа. Настигаше я с два юнашки скока, дъвчеше я, гонеше я напред-назад и накрая я скриваше под миндера в кухнята. Там беше складирал десетина поизпрашени, но все още вкусно миришещи мишки.
В една зимна нощ Хари се събуди от тънко цвъртене, което се дочуваше откъм банята. Промъкна се безшумно и надникна вътре.
От решетката на отдушника се подаваше остра муцунка с тънки мустаци. Нещо сиво запълзя надолу по стената, изтича по мозайката и подуши апетитна сапунена люспа. Хари се стегна като пружина, скочи и захапа за врата малкото същество с гола опашка.
- О-о! Мама ми казваше, мама ми казваше - записка съществото. - Малки мишки не бива да излизат от шахтата!
- Лъжеш, ти не си никаква мишка! - възмути се Хари, изтърва сивото нещо и то хукна към решетката, но котаракът го настигна и захлупи с лапа.
- Тогава какво съм? - изплака нещото.
- Лъжец! Истинските мишки са лъскави и миришат чудесно. А твоето кожухче е мръсно и миришеш лошо.
- Мама винаги ме нарича малко сладко мишле!
- Не ме ядосвай повече! - предупреди Хари. Захапа сивото дребосъче за врата, занесе го в кухнята и го пъхна под миндера. - Помириши, това са истински мишки.
Съществото помириса станиоловите топчета с притворени от възхита очи, близна ги и дори вкуси малка трохичка, пропусната от Хари.
- Цвър! Колко са хубави, какви са вкусни!… Ще ме пус… ще ме пуснеш ли да попитам мама какво съм, щом не съм мишка?
- Ще те пусна само за да я попиташ. Утре вечер да се върнеш пак! - великодушно се съгласи Хари.
- Ще дойда! - обеща сивото нещо и щом котаракът повдигна лапа, хукна към банята, полази по стената и се скри зад решетката.
Две нощи под ред Хари будуваше в банята да го чака, но малкият лъжльо, който беше си въобразил, че е мишка, не дойде.
ПАТИЛАТА НА ЕДНА КРОТУШКА
Миланка се роди в един топъл, заблатен язовир. Не познаваше баща си и майка си. Това лято им се родиха 247 деца-кротушки, родителите не помнеха имената, не им се караха, когато закъсняваха за училище или не се прибираха навреме вечер. Миланка беше мързелива, най-обичаше да подрямва в корените на тръстиката, затова порасна колкото цял показалец, без да я лапне зъбатата щука, или да я клъвне щъркът, който газеше сутрин в плитката вода и закусваше с кротушки.
Един ден рибари източиха язовира, насипаха подскачащите шарани, кротушки и мрени в пластмасови бидони с вода и ги откараха за продан в града.
Ах, колко отесня светът и каква блъсканица настъпи в бидоните, не остана въздух за дишане. Миланка едва ли не припадна, преди да я изсипят заедно с други изплашени и възмутени до дън душа риби в стъклена вана, изложена на витрина в рибарницата. По дъното на ваната бе насипан пясък и подредени красиви камъни, а една тръбичка изпускаше въздух на люшкащо се синджирче. Въпреки удобствата рибите усещаха, че тази луксозна къща е истински затвор. От време на време продавачът бъркаше с решетест черпак, нагребваше стрелкащите се насам-натам затворнички и така Миланка попадна заедно с килограм и половина мрени и шаранчета в пластмасова кесия, която купувачът отнесе вкъщи.
Жена му щеше да ги опържи вечерта, затова ги изсипа в дълбок леген с прясна вода. Там зашеметените риби се свестиха, плувнаха напред-назад и търсеха подмол да се скрият. Миланка кротуваше на дъното и само от време на време поклащаше опашка. Каквото има да става, ще стане.
Домашният котарак надуши мирис на риба, вмъкна се в банята и клекна втрещен до легена. Същите риби, които бе виждал досега само по етикети на консервни кутии и беше ял с олио и доматен сос, сега мърдаха с глави и опашки, живи-живенички в легена.
Котаракът бръкна предпазливо с лапа, ух, че е мокро… Бръкна по-смело, набоде една рибка на разперения си нокът и я лапна. Много му се услади, бръкна с другата лапа, набоде втора рибка, глътна и нея. Миланка примря от страх и се престори на умряла на дъното на легена. Котаракът бъркаше все по-надълбоко и не подбираше кой бяга и кой не мърда.
Така го свари стопанката, погна го с метла и той побягна на три лапи, тъй като на четвъртата бе набол рибка. Вечерта жената изчисти и опържи Миланкините посестрими. Миланка се спотайваше както винаги последна и я забравиха на дъното на легена. Когато стопанката я забеляза, бе почистила вече тигана, затова пусна кротушката в тенджера от огнеупорно стъкло, пълна с прясна вода.
Миланка заживя в тенджерата. Новият й дом беше възтесен и хладен, но за сметка на това я хранеха редовно със сушени водни бълхи от шарено пликче. Когато стопанката излизаше на пазар, котаракът скачаше върху шкафа, където беше поставена тенджерата. Блещеше се през издутото стъкло и кротушката почваше да се мята безпомощно. Разбойникът не смееше да бърка вътре, защото веднъж, когато опита, разля вода по политурата на шкафа и яде такъв бой, че реши да се оплаче в дружеството за защита на животните. Само че не знаеше телефонния му номер.
През есента стопаните тръгнаха за село, да приготвят зимнина. Котарака го настаниха в пазарска чанта и я сложиха върху задната седалка на колата. За Миланка напълниха компотен буркан с чешмяна вода. Когато минаваха по един мост, плиснаха буркана в реката, която пълнеше язовира.
Миланка цопна зашеметена и се притаи за всеки случай на дъното. След това плувна предпазливо навътре и очакваше всеки миг да се блъсне в стъклена стена. Вместо това срещна една от сестрите си, на която разказа какво е препатила. Сестра й бе станала писателка и обеща да опише историята й в детското списание за рибки.
ДВОЙКА ПО ПЕЕНЕ
Взискателният учител - славеят, който бе солист на горския хор, писа двойка по пеене на едно магаренце - първокласник. То беше много трудолюбиво и възпитано, сребристосиво, с уши, които мърдаха във всички посоки, с влажни ноздри и пъргава опашка.
Майката на магаренцето, объхтана от живота, яка магарица, се разтревожи много. Тя искаше нейният син да е пълен отличник. Беше й омръзнало цял живот да носи тежък самар и мечтаеше да запише магаренцето в езиково училище за бизнесмени.
Първо отиде и се скара на славея, но тъй като той държеше на мнението си, посъветваха я да изпрати сина си на частни уроци. Магарицата се спазари с един пенсиониран чичопей да дава уроци на нейното синче, за да си поправи бележката.
Чичопеят кацваше на ниско клонче до ухото на магаренцето, изчуруликваше гамата отдолу нагоре и отгоре надолу, после чуруликаше през тон и караше магаренцето да повтаря чутото. Първокласникът опъваше старателно опашка, отваряше уста, поемаше дълбоко дъх и над гората се понасяше гръмогласен рев. Клончето, на което бе кацнал чичопеят, се разлюляваше толкова силно, че той едва се задържаше върху него.
Магаренцето се стараеше, но пеенето не беше за неговото гърло. Нито една нота не попадаше на мястото си, гласът му беше като на дърворезачка. Чичопеят закриваше възмутено главата си с криле, но уверяваше работливата магарица, че малкият напредва в пеенето. С таксата от уроците той си допълваше пенсията.
Когато в края на втория срок славеят отново писа двойка на магаренцето, майка му започна да хвърля къчове от обида и яд. Направи голям скандал на чичопея. За какво си е харчила парите! Намери връзки и премести сина си в друго училище. Там преподаваше пеене едно пресипнало магаре с клепнали уши и протрита козина на гърба.
В края на учебната година старателното магаренце получи отлична бележка по пеене. Майка му разтръби наляво и надясно какви некадърни учители са славеят и чичопеят. Нямали слух да оценят по достойнство хубавия магарешки глас.
ЗАКЛЕТ ВРАГ
Всяка вечер от бялата жилищна кооперация с широки балкони и шарени сенници излизат на разходка кокершпаньолът Йори, немският овчар Роби, сибирският лайчо Джери, афганската хрътка Берта, глупавата болонка Джуди и кралският пудел Кинг. Стопаните отвръзват каишки от луксозните им нашийници и ги пускат да се разтъпчат между лъскавите автомобили на паркинга. Малко след това се появява бездомницата Чернуша, с найлонова връвка вместо нашийник, присламчва се към родовитото общество и започва голямо боричкане и облайване на кучешки новини.
Кучетата от голямата бяла къща са подстригани и изкъпани с шампоани, жива бълха не ще намериш да скача по тях. Само Чернуша разнася в сплъстената си козина хапливи досадници. Кучешките стопани са много недоволни, че тази нахалница се отърква около домашните им любимци. Чернушините бълхи с удоволствие скачат в парфюмираната козина на породистите кучета. И на бълхите им се живее луксозно.
Денем около кофите за боклук се навърта котката Драганка. Мършава, проскубана, тя търси пилешко кокалче, зеленясала кора кашкавал или (това за нея е истински празник) - необлизана кутия от рибна консерва. Вечер се прокрадва през счупен прозорец в мазето и спи върху стар юрган на продънено канапе.
Чернуша и Драганка са добри познайници, припичат се на слънце една до друга, споделят грижи. Напоследък кофите за боклук се пълнят все повече с пластмасови опаковки, те не стават за ядене. Чува се, че кожари ловят с примки бездомни котки и кучета, за да ги правят на палта. И дните накъсяват, идва зима.
Разглезените кучета от голямата бяла къща не понасят Драганка. Те са нервни от скука и преяждане, имат нужда всеки ден да си го излайват на някого. Щом зърнат проскубаната котка, спускат се върху й като ръмжаща лавина. Гонят я по паркинга, докато Драганка, подлудяла от страх, се изкатери на някоя топола или се пъхне под паркирана кола.
Зъбатите й врагове протягат ноктести лапи, но тя се сгушва върху оста между предните автомобилни колела. Кучетата не смеят да се навират много навътре. Драганка фучи заплашително и веднъж одраска по носа глупавата болонка Джуди.
Бедното котешко сърце бие до спукване от страх, но най-много я отчайва, че след преследвачите й всяка вечер се дърли и Чернуша, забравила дневното приятелство.
Кучетата обсаждат колата, под която съска котката, докато на стопаните им омръзне олелията. Окачват каишки за нашийниците им и ги дърпат насила назад към входното стълбище. Драганка се ослушва дълго, измъква се безшумно на омазнения асфалт, няма желание да се рови в боклуците за вечеря. Вмъква се в мазето, сгушва се на изтърбушеното канапе, заспива и сънува сън, стряскан от лай и зъби.
На сутринта среща Чернуша при кофите за боклук. Кучката рови гузно за някоя огризка. Драганка не се стърпява и пита:
- Защо ме гониш и ти? Нали сме сестри по участ?
- По участ съм сестра с теб, по кръв - с тях. Залаят ли, в ушите си чувам само как тупа кръвта ми. Вечер да се пазиш от мен.
Двете се протягат на плочника и чакат слънцето да ги стопли.
УЧЕН ПРОСТ НОСИ
Козарят Ариф минаваше със стадото си край училищния двор към обяд, подбрал козите от долната махала. Горнокрайските кози чакаха, полегнали на сянка или покатерени на каменния училищен зид. Присрещаха посестримите си и Ариф ги подкарваше към голия чукар, където щипеха прегоряла трева и трънки до вечерта.
Всеки ден Милчо отвеждаше младата коза Снежка до училищния зид, но си мислеше как във вира под бента е започнало голямото къпане. Снежка беше снежнобяла, както се подразбира от името й, с розова муцуна и розово поръбени уши. На път за училище тя се разсейваше, спираше да отхапе сочен бурен, изправяше се на задни крака да зобне ябълка-петровка от провесено над ограда клонче. Милчо я буташе нетърпеливо, дърпаше я за късите рога. Боже, съучениците му вече са скочили по няколко пъти, стиснали носове, от бента.
Веднъж Снежка се заинати насред стръмната улица. Изпъна предни крака, вкопа копита в земята и не пожела да помръдне нито крачка по-нататък. Как не я увещава Милчо, подмамваше я с нахапана ябълка, шибна я с жилава пръчка, но Снежка продължаваше да се инати. Ами ако Ариф е минал вече край училището? Как ли ще се разсърди Милчовият татко, ако разбере, че Снежка не се е напасла! От страх да не закъснеят, Милчо пъхна глава под корема й, вдигна я на рамене и я понесе по нагорнището. Когато се показа на площада, яхнат от Снежка, козето стадо вече прииждаше със звън и проблейване откъм долни край. Предвождаше го жълтоокият и рогат Арифов пръч.
Снежка скочи от Милчовите рамене и заприпка пред Ариф, защото тоягата му беше дълга и чепата. Милчо забърза към вира.
Така цяло лято Снежка свикна да спира и вкопава крака насред стръмната улица. Милчо се сърдеше, дърпаше я, увещаваше. После я нарамваше и подтичваше към площада. Снежка въртеше кокетно глава като истинска красавица, която внимава да я харесат от всички страни. Дори се изхитряше, удобно настанена върху Милчовия гръб, да захапе салкъмово или ябълково клонче.
Милчо се силеше да пристъпи напред, но Снежка не изпускаше клончето от устата си, докато внезапно то се откъснеше и двамата залитваха, аха - да паднат.
Понеже Снежка растеше бързо и натежаваше, за пръв път Милчо бе доволен, когато ваканцията свърши. Времето захладя и Ариф престана да извежда козето стадо на паша.
АРЕСТУВАНАТА ШУТА
Най-добрата Снежкина приятелка беше козата Шута. За нея се грижеше Милчовият приятел Данчо. Когато порасна, той стана адмирал.
Шута беше сива, дългорунеста, с тънка брада като на професор и увиснало виме, с напращели от мляко бозки. Докато припкаше по нагорнището, вимето се подмяташе между краката й.
Шута беше колкото лакома, дваж повече нахална. На отиване и връщане от паша душа даваше да се вмъкне в нечия градина и да си услади с пресни марули, току що вързал грах или дъхави цветя. После се измъкваше ни лук яла, ни помирисала. Ако се случеше стопанка да свари злосторницата и да я погне с метла, Шута тичаше като войник в атака. Прескачаше огради, мушкаше се под телове, по тях увисваха вълма от козината й, но все успяваше да се шмугне зад спасителната порта на бъдещия адмирал.
Най-хубавата цветна градина в махалата я прекопаваше и плевеше госпожа Дрянкова. От пролет до есен в нея цъфтяха едрооки питомни теменуги, срамежливи обички, розови кученца и ароматни рози. Госпожа Дрянкова затваряше грижливо вратата на градината си и я връзваше за оградата с медна тел, която усукваше на свинска опашка.
Всеки път, когато Шута и Снежка се връщаха от паша, Шута блъскаше за всеки случай вратата на годпожа Дрянкова и отминаваше разочарована. Много бяха й се допасли рози.
Веднъж привечер на гости на госпожата дойде баба попадия. Госпожа Дрянкова забрави да усуче медната тел на опашка и поведе гостенката си да я почерпи със сладко от бели череши и леблебиено кафе.
На връщане от паша Шута блъсна по навик вратата и не щеш ли, тя се отвори. Брадатата гостенка се зае бързешката с розите, яде, рови, скуба, град да бе ударил, нямаше да ошмули така цветните лехи. Когато госпожа Дрянкова и попадията надникнаха в градината, само дето не им прилоша.
Попадията препречи вратата с тупалка в ръка, а госпожа Дрянкова заподтичва към общината и се върна с един пожарникар в куртка с лъскави копчета. Той арестува Шута на местопрестъплението, отведе я в двора на общината и я заключи до другия ден в празна свинска кочина.
Когато бащата на бъдещия адмирал разбра къде е безрогата коза, издърпа ушите на Данчо, загдето не бе я посрещнал. Плати глобата и му върнаха Шута, регистрирана в тефтера за дребни кражби. И издоена.
Оттогава Данчо се закани да не пие козе мляко и да не яде козе сирене. И удържа на вричането цели две седмици.
ПРОДАДЕНИЯТ ПАКОСТНИК
През зимата козата Снежка започна да пълнее, погледът й стана благ-благ и когато цъфнаха първите теменужки, роди две бели тънкокраки козлета - Трифчо и Мики.
Те бяха невероятно палави. Щом излезеха от кошарата, хукваха по двора, копитцата им ги изтласкваха като пружини, скокваха уж напред, а се приземяваха настрани. Събаряха саксии, топуркаха през тавата арпаджик за разсад, ровеха лехите, подравнени от бабата на Милчо. Или блъскаха глави, разкрачили крака като пехливани.
Зърнеха ли Милчо и сестра му, козлетата се затичваха след тях, уж че ще ги боцнат, чешеха гърбове в краката на дядото или се катереха в скутите на бабата. Обичаха да й смучат пръстите, след като бе издоила Снежка и въртяха доволно къси опашки. Тя им прощаваше заради съборните саксии и разпиления арпаджик.
Веднъж козлетата се надбягваха по плочника и, аха, Мики да стигне Трифчо, той подскочи като топка нагоре. Мики се стрелна под него, блъсна се слепешком в полуотворената врата на клозета и „пльос!”, падна в дупката.
Ах, какво жално „ме-ке-ке” се разнесе оттам! Бабата плесна с ръце и се завайка, а дядото викна, че на този разбойник точно това му се пада. Няма как, коленичи над дупката, хвана го за ушите и го измъкна навън.
Мики беше оплескан ужасно и миришеше, да не ви казвам на какво. Козлето разкрачи крака, отръска се и от него се разхвърчаха вонливи пръски. Наведе глава и се затича да боцне Милчо. Милчо щеше да ходи на рожден ден и бе обут в бели чорапи и къси дънкови панталони. Той хич не чака и хукна като заек през лехите с току що набол лук. Мики направи завой - ама защо бягат от него! - и затича към бабата, да й скочи в полата и осмуче пръстите.
Бабата захвърли очилата си на една страна, на друга - чувалчето с боб, който се канеше да чисти, и търти да бяга, развяла пола, през пластмасовите кофички с доматен разсад. Милчовата сестра се затвори в курника при кокошките.
Мики тичаше насам-натам след Милчо и баба му, докато те отъпкаха цялата току що засадена зеленчукова градина. Милчовият дядо в това време грабна черния маркуч, навит до чешмата, нахлузи го на крана и погна пакостника със струя вода.
Мики направи няколко внезапни завоя, за да изненада дядото в гръб, но той се извръщаше пъргаво, уцели изпоцапаното козле и отми всичките нечистотии от него.
Мики изведнъж се укроти, стана му студено, почна да трепери. Бабата го зави със стария си елек, върху който сутрин дремеше котката. След това заоплаква изпотъпканата градина.
Следобяд дядото прекопа лехите и бабата ги засади отново. На другия ден Милчовият дядо продаде пакостливото козле на един циганин-кошничар. Той го върза с въже за врата и го поведе по улицата. Мики се обаждаше жално: „ме-ке-ке!”.
СТРАХ СЛИВИ ПАЗИ
Високо в планината, край стръмна поляна, в неизмазана тухлена къща живееше Иванчо с татко си.
Татко му беше голям и силен като мечка. Той пасеше овце, а от млякото им правеше вкусно сирене и масло, грижеше се за пчелин и есенес вадеше прозрачножълт мед от натежалите пити, а в овощната градина зад къщата береше сини сливи. От тях вареше сладък мармалад и люта ракия. На стената до входа висеше ловджийска пушка и щом на баща му станеше тъжно или весело, излизаше навън, разкрачваше широко крака, опираше пушката на рамо, стреляше във въздуха и разкашляше околните ридове.
Когато бащата слизаше в града да продаде сиренето, меда или ракията, оставяше Иванчо да пази овцете и му заръчваше:
- Няма да се плашиш от нищо, ти вече си голям мъж!
Иванчо не беше сигурен колко голям мъж е, мереше се тайно на касата на вратата, стигаше до половината, а баща му на влизане и излизане се навеждаше, за да не се удари в горния праг.
В старата гора зад отсрещния рид живееше рунтав мечок, три пъти по-тежък от Иванчовия баща, с космати потури и изрусено по гърба кафяво елече. От всички горски яденета най-обичаше да зоба сини сливи, каквито зрееха зад къщата на Иванчови. Но право да си кажем, много го беше страх да не би Иванчовият баща да му надупчи с пушка потурите.
Една привечер, когато бащата слезе в града, Иванчо прибра овцете, седна на прага и се заслуша в сънното прозвъняване на хлопки откъм овчарника. Повтаряше си, че е голям и мечките яко ги е страх от пушка.
Същата вечер на мечока много му се приядоха узрели сливи. Толкова, че забрави от какво го е страх. Тръгна тихо-тихо, вмъкна се в сливовата градина, надигна се на задни лапи и зазоба плодове заедно с листата. Но сърцето му тупаше чак в гърлото и ме пречеше да им усети сладостта.
Овцете надушиха неканения гостенин, сурнаха се в кошарата. Иванчовото сърце също подскочи и затупа бързо-бързо. Той рипна и се спъна в празния котел, подложен под капчука. Котелът се търкулна и загромоли надолу по каменистата пътека.
Мечокът се втрещи от страх за секунда, а след това търти да бяга колкото му лапи държат. Помисли, че Иванчовият баща стреля по него с картечница. Съдра си потурите по трънките и се скри през два дола в трети.
Иванчо залости вратата, препречи я с пушката, сгуши се на кревата и се зави презглава с юргана. Сега вече беше готов да отблъсне мечото нападение. Така го свари на сутринта баща му и много се смя на обясненията му. Увещаваше го, че в клоните на сливите е прошумяла някоя разсънена сврака.
Оттогава сливите зрееха на спокойствие, докато почнаха да се пукат от сладост. Меденият им сок капеше по тревата, а мравките си съобщаваха доверително важна новина: „Тази година дъждът ще става не само за пиене, но и за ядене.”
ВЯТЪР КИТАРИСТ
Един малък вятър пасеше стадо облаци над висока планина. Облаците бяха много шавливи, все някой се зарейваше по небето и Вятърко духаше от юг, от север, от изток и запад, за да скупчи отново стадото си. Когато облаците натежаваха от влага, сядаше на трикрако столче, запретваше ръкави, доеше ги и над земята валеше кротък, напоителен дъжд.
Задремеше ли вечер стадото му, Вятърко се закротваше край радиотелевизионната кула навръх планината и се заслушваше. От стоманената мачта се разнасяха шумни изпълнения на китарни състави. Много му харесваха. Веднъж познато лястовиче, кацнало на клон го попита:
- Как си, Вятърко?
- Мъчно ми е - въздъхна той и събори лястовичето от клона.
- Защо? - попита то, след като подлитна и се закрепи отново.
- Искам да се науча да свиря на китара, а нямам.
- Защо не си ми казал по-рано? - размаха криле птичето. - В подножието на планината, между два високи електрически стълба, са опънати струните на една голяма китара. Можеш да се упражняваш на нея колкото си щеш.
Вятърко благодари на птичето (той беше много възпитан малък вятър и искрено съжаляваше, когато му се случеше да отнесе покрив или изкорени дърво).
Слезе, задъхан от нетърпение, в подножието на планината и започна да дърпа жиците, провесени между стълбовете. Те звъняха нестройно, от звънтежа не се получаваше песен, а виене и шум.
На следващата сутрин лястовичето го попита:
- Научи ли се да свириш?
- Да, но китарата е разстроена и свири фалшиво.
- О, това се оправя лесно! - успокои го птичето.
Когато на другия ден Вятърко отново слезе в подножието, по жиците свари накацали лястовички. Толкова на брой, че всяка жица да звучи с точен глас от нотната стълбица. Лястовичките вдигаха опашки като ноти четвъртинки, осминки и шестнайсетинки.
Вятърът се научи бързо да свири гамата, терци, кварти, блус и рок. Мислеше да се яви на конкурс за китаристи и репетираше неуморно. През това време немирното стадо облаци се пръсна по широкото небе под звуците на вятърковата музика.
Но хората бяха доволни, защото се редуваха дъжд и слънце.
ПЧЕЛАТА, КОЯТО ПРЕЗИМУВА НА СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС
Пчелата Жъжа-Бъжа беше голяма мързелана. Дружките й прелитаха неуморно до дъхави липи и пъстрооки цветя, да събират цветен прашец и нектар за зимата. В това време Жъжа гледаше да се вмъкне през отворен кухненски прозорец, качваше на бурканче вишнево сладко или чаша оранжада. И смучеше, докато коремчето й се подуе като плондер.
Излиташе тромаво, настаняваше се на сянка под тлъсто листо и я налягаше вкусна дрямка. Пчелите могат да спят надолу с главата, като братовчедките им - мухите, макар че не си ходят на гости. Свечереше ли, Жъжа-Бъжа се протягаше, прозяваше и литваше към кошера. Там обясняваше как се претрепала от труд, летяла за вишнев нектар до Япония, където било пролет и цъфтели вишни. Дружките й бъжаха недоверчиво, тази Жъжа май лъже.
Една сутрин Жъжа-Бъжа влетя в кухня, където ухаеше приятно на прясно сварен крушов конфитюр. Крушовият сироп бе накапал на ситно синджирче по шарената мушама. Жъжа се лепна за най-голямата капка и докато я изсмуче, се оплеска като крилато прасе на черни и жълти райета.
Къщният котарак Сисо протегна лапа да перне бръмливата нахалница, но Жъжа се стрелна като свръхзвуков самолет към пода. Сисо скочи отгоре й, тя го блъсна по носа. Сисо се уплаши да не го ужили и зажумя. Точно тогава стопанката отвори вратата на хладилника. Жъжа влетя вътре и се спотаи зад чиния с грозде. Вратата се хлопна и в хладилника се стъмни.
Отначало Жъжа не се разтревожи много. Включи очилата си за нощно виждане и заби хоботче в разпукано гроздово зърно, после в буца краве сирене. Опита дори да вкуси от две замразени скумрии, които лежаха с облещени очи в емайлирана тава, но не й харесаха. Нагарчаха на море.
Постепенно крилата й започнаха да трепкат по-бавно, краката й да се сковават, жуженето й - да глъхне.
Ох, колко студено стана!
Ах, колко беше тъмно!
Ууу, колко беше страшно…
Жъжа падна между две гроздови зърна и бавно се вцепени, като скумриите.
На другия ден стопанката поднесе чинията с грозде за десерт. Озобаните чепки изсипа заедно с пчелата в оранжева кофа за отпадъци на балкона. Там слънчевите лъчи съживиха Жъжа и тя се добра до кошера на прелитания и почивки.
- Къде се скиташ? - укориха я другите работнички.
- Няма да повярвате, пре-пре… зимувах на Северния полюс! - оплака се Жъжа-Бъжа.
- Лъжла! Там е студено! Там е тъмно по половин година! - възмутиха се дружките й.
- Точно т-т-та… такова беше - прошепна Жъжа. - Ледените планини бяха по-големи от буца сирене, дърво, камък и грозде се пукаха от страшния студ, а замръзналите риби се кокореха с ей толкова големи очи!
Пчелната царица пожела лично да изслуша разказа на Жъжа. Зададе й още въпроси, похвали я за куража й. И реши да я назначи за учителка по география на малките пчели.
ПИЖАМАТА НА ТИГЪРЧЕТО
Една тигърка другаруваше с весел тигър. Той имаше щръкнали мустаци и беше горски шампион по дълъг и висок скок. Тигърката се омъжи за него, заживяха сговорно и не след дълго му роди късолапо тигърче с вирната опашка.
Тигърът се изненада приятно, купи хубав плат на жълти и черни райета и го подари на тигърката. Тя си уши домашна рокля, а от останалото парче скрои пижама на тигърчето. Малкият я хареса много, носеше я денем и нощем, докато тя се врастна в кожата му.
Щом тигърчето поотрасна, майка му разреши да излиза на слънчевата горска поляна край къщата им. Там то се упражняваше по цял ден да скача на дълго и на високо. Но си нямаше приятел.
Веднъж през поляната мина едно прасенце.
- Искаш ли да играеш с мен? - попита тигърчето.
- Не искам!
- Защо?
- Защото ти сигурно си избягал затворник.
- Какво е това затворник? - учуди се тигърчето.
- Лошо дете на райета - обърна гръб прасенцето. Тигърчето се разплака и се прибра вкъщи.
- Защо плачеш? - обезпокои се майка му.
- Защото… Защото с тази пижама съм приличал на затворник.
- Кой ти го каза? - примижа тигърката.
- Едно нещо с розов гащиризон, кръгла муцуна и навита на стружка опашка.
- Ау, това е хулиганчето на свинята - досети се веднага тигърката. - Забранявам ти да играеш с него. Когато го срещна утре, ще му обясня как трябва да се държи с един малък тигър!
Но тигърчето много искаше да е приятел с розовото прасе. Изчака майка му да отиде на покупки, напълни ваната с вода, скочи в нея и започна да се търка с четката за дъски. Искаше да измие жълтите и черни райета от пижамата си. Но те не се изтъркваха.
Оттогава тигрите ходят денем и нощем в раирани пижами.
НЕУМИТОТО БИВОЛЧЕ
Биволицата Мънка си имаше биволче. Черно като африканец, с ниско яко чело, гол влажен нос, с него подушваше и най-слабия мирис на сочна трева, и пъргава опашка с кичест пискюл на края. Бажо (така се казваше малкият) размахваше по цял ден опашката си и улучваше като снайперист досадните мухи, които го хапеха по гърба.
Всяка сутрин Мънка го облизваше от носа до опашката. Много държеше на добрата хигиена. После отиваха да пасат по прегорялата поляна, където срещаха селските крави и овце. Следобяд слънцето почваше да прежуря, а мухите се разлютяваха. Мънка и Бажо се накисваха в кална локва край реката и се отъркалваха в тинята. Там лежаха на хлад. Когато се измъкваха навън, калта засъхваше по тях като жилетка и лакомите мухи оставаха много разочаровани.
Една септемврийска сутрин Мънка облиза Бажо по-старателно от друг път. Преметна през врата му найлонова торба с учебници по четене и смятане, и го заведе на училище.
Всички Бажови съученици бяха телета и агнета. През междучасието те наобиколиха биволчето и се развикаха:
- Ей ти, защо си толкова черен?
- Какъв да бъда? - учуди се Бажо.
- Бял като нас.
- Не знам защо съм черен - мръдна смутено опашка той.
- Аз ще ви кажа - провикна се едно теле. - Неговата майка не го е измила хубаво тази сутрин. Довела го е мръсен на училище!
Като се прибра у дома, Бажо припна при майка си и попита:
- Мамо, защо не си ме измила, преди да отида на училище?
- Как да не съм ?
- Ученици казват, че съм мръсен, защото кожата ми е черна.
Биволицата се засегна много, но замълча. На сутринта, когато отново заведе Бажо на училище, му заръча:
- Ако някой пак те подиграе, че си черен, кажи му, че не е важно каква е кожата ти на цвят, а какво имаш в главата!
- Какво имам в нея? - Бажо се почеса по главата, сърбеше го, понеже му никнеха рога.
- То ще си покаже в края на учебната година.
Когато дойде края на училищната година, Бажо получи свидетелство, че преминава във втори клас с отличие. И засрами половината си съученици.
ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ МРАВЧО
В килера, върху ламарина подложена под бойлера, живееха Мравчо и кака му. Ламарината беше широка, по нея можеше да правиш чудесни пътешествия. Пакети натрупани по полиците ронеха ориз, захар и пипер, от бойлера капеше студена или гореща вода. Мравчо се учеше да плува тайно от кака си. Голямо кихане падаше, когато се простудеше или закусеше с червен пипер.
Зад отворената кухненска врата гърмеше радио и мигаше телевизор. Каката слушаше домакински предавания и се канеше да сготви ориз по китайски. Мравчо най-обичаше да гледа научно-фантастични филми.
- Како, какво е да излетиш с ракета нагоре? Къде е нагоре? - попита веднъж Мравчо. Ламарината беше плоска като тепсия, накъдето и да лазиш.
- Нагоре и надолу са измислици на фантастите, за да станат филмите по-интересни - отсече кака му. - В света има напред и назад, наляво и дясно, според както вървят мравките. Разбра ли?
Мравчо не беше сигурен дали е разбрал, но се съгласи, той много уважаваше кака си. Тя се грижеше за него, следеше дали си учи уроците и през ден настояваше да обува чисти чорапи.
След няколко дни Мравчо попита:
- Како, как се обръща пространството? Един космонавт налетя с кораба си в силова дупка и като се обърна пространството, часовникът тръгна назад, костилките станаха на череши, а дядовците - на бебета!
- Трябва да гледаш по-рядко телевизия - угрижи се кака му. - Какво ще стане, ако светът през ден почне да се обръща? Добре, че е такъв, какъвто е.
Мравчо въздъхна разочарован, така му се искаше да е космонавт и като улучи с кораба си някаква дупка, всичко да се обърне наопаки. Беше получил тройка по смятане и се надяваше изведнъж да се обърне на шестица. Той не подозираше, че и най-смелите мечти понякога се сбъдват.
Стопанинът погна с колан котарака Сисо, който докопа измамно розов кренвирш от масата. Сисо хукна към килера, скочи върху ламарината и я събори с трясък на пода. Мушна се като светкавица между краката на стопанина и скочи от балкона на двора. Мустакатият мъж го заплаши с юмрук, вдигна преобърнатата ламарина и я подложи под бойлера с горницата надолу.
Мравчо и кака му кротуваха втрещени върху една капка конфитюр. Светът се преобърна с гръм и трясък, подът стана таван и горното - долно. Мравчо и кака му плъпнаха предпазливо нагоре с краката и надолу с главите.
- Олеле, какво стана? - проплака кака му.
- Про… пространството се… се преобърна, аз какво ти казвах! - заекна от вълнение Мравчо и запълзя да го изследва.
Така той и кака му разбраха какво е горе и долу.
КУРОРТИСТЪТ
Всяко лято софиянецът Лъки ходи на курорт. Той е персийски котарак с козина като облак, юнашки мустаци и умен поглед.
Големия мъж сваля куфари и ги подрежда в багажника на колата, а Стопанката настанява Лъки в кошница от цветна слама. На път за морето се отбиват между ливади и влажни гори, каквито Лъки е виждал на телевизионен екран. Пътят отвежда дълбоко в планината, до малко село, където е расъл Големия мъж, когато е бил малък. Бащината му къща сега е пуста, но дворът е преметен, бурените изскубани и цветята поляти. За къщата се грижи срещу заплащане съседката баба Цана.
Стопаните оставят Лъки в празната къща и продължават към морето. Баба Цана наглежда гостенина от София и го храни с котешки яденета от донесените шарени консервни кутии.
Денем Лъки лежи на чардака, диви се на чуруликащите птички, гледа вторачен как катеричка скача от клон на клон по ореха и облаци се кълбят над близкия връх. Следобяд пресича важно пустия път. Под сянката на отсрещната черница баба Цана и съседките веят боб, предат вълна и плетат терлици. Лъки се протяга на ниско столче, риж и гривест, помахва опашка и слуша разсъжденията на старите жени. Баба Цана тайно се гордее с гостенина.
Щом сенките се удължат, тя му сипва ядене от шарена кутия, налива му прясна вода в глинена паничка. Лъки вечеря чистофайно и се прибира да пази къщата на стопаните. Над двора, ограден от зидове, грейват едри звезди. Вятърът шумоли в листата на ореха и лозниците,скръцва суха греда и нечии стъпки трополят едва чуто в празните стаи.
Лъки се превръща цял в слух, ушите му потрепват, очите блестят като зелени огънчета. От стряхата под покрива се обажда с плачлив глас кукумявка, литва безшумно над плочника, да лови мишки и жаби. Кацва на чардака, вторачва се в Лъки с кръглите си очи.
- Ти кой си?
- Аз съм охранител.
- Защо не ловиш мишки за вечеря?
- Вечерям от консерви. Носят ми ги от София, много са полезни.
- Прясната храна е за предпочитане. Нямаш представа колко са вкусни мишките.
- Не е възпитано да се ядат живи неща. Все едно някой да вечеря с котки или кукумявки - направи забележка Лъки.
- Има такива - пришепна кукумявката и се озърна. - Чувал ли си за сокола и братовчед му Орела?
- Кои са те?
- По-добре да не ги срещаш - въздъхна кукумявката и се изгуби все тъй безшумно над двора.
Лъки обиколи владенията си, пъхна нос в тъмните цветя, нощно време не миришеха. Върна се на чардака, черни облаци угасиха звездите, духна вятър и в листата на лозата заудряха чести и тежки капки дъжд.
Лъки заспа, свит на кълбо и сънува как с каска и лазерен меч на нинджа надвива в юнашка борба Сокола и Орела. Насън ръмжеше храбро и опашката му потупваше по пода.
МУЗЕЙНА СБИРКА
В един малък град в двора на пожарната растеше кичест бряст. Там квартируваше културна врана. Тя прехвърчаше по цял ден от клон на стряха, от стряха на перваз и събираше лъскави предмети. Гнездото й бе украсено с пръстен, изронен гребен, шарена кутийка от сок, изписана химикалка и неработещ ръчен часовник. Приятелките й си чудеха.
- Защо мъкнеш в гнездото си всичко това?
- Ще уредя музейна сбирка - обясни враната.
- На кого е притрябвал твоят музей?
- Как на кого, внуците трябва да знаят как са живели дядовците и бабите им.
- Каква ще ти е ползата?
- Дребна работа. Ще издълбаят името ми като дарителка на мраморна плоча до входа на читалището - скромничеше враната.
- О, така ли? - успокоиха се приятелките й. - Ние мислихме, че дарителите ги абонират за отпадъци от стол-ресторанта на общината!
Отвъд двора, в блок за семейства на пожарникари, живееше баба Златка. Всеки ден тя оставяше корички хляб на кухненския балкон. Враната долиташе да закуси, подскачаше по балкона, грачеше благодарности и хвръкваше да си върши работата.
Веднъж бабата забрави на масата до отворената балконска врата секретен ключ за входната ключалка. Враната помисли: „Колко е любезна тази баба, грижи се да попълня колекцията си!”. Клъвна ключа, отнесе го в гнездото си и наниза ухото му на клечка, като коледно украшение.
Бабата търси цяла сутрин ключа и се оплакваше: „Остарях, Боже, не помня къде съм го оставила!”. На другия ден ключарят й направи нов лъскав ключ. На следващата сутрин враната украси гнездото си и с него. Хрумна й да посвети музейната си сбирка на ключарското изкуство.
Третия ключ, който изработи ключарят, бабата окачи на врата си с тройно пресукан конец. Враната обясни огорчено на приятелките си:
- Толкова трудно е да си колекционер днес! Всичко по-ценно е скрито в пазви и чекмеджета. Какво й остава на една почтена врана?
- Какво? - гракнаха приятелките й.
- Да надхитри скъперниците - довери враната и литна към пожарната.
Беше си харесала лъскави копчета от пожарникарски куртки.
БРАТОВЧЕДИТЕ
Десетоока сигнална система охраняваше голяма изчислителна лаборатория, в която мигаха скъпи компютри и шумоляха печатащи и чертожни автомати. С тях се проектираха чудесни къщи, мостове и стадиони. Десетте очи на алармата бяха скрити в ъглите и по тавана на лабораторията. Те пронизваха с невидими лъчи всеки кът, кръстосваха се зад врати и прозорци. Достатъчно беше развято от вятъра перде, случайно влетяла птичка, уплашена мишка или, не дай Боже, крадец да пресече невидим лъч, и пронизителна сирена огласяше с писък лабораторията, етажа, и квартала. След пет минути дотичваха въоръжени охранители, готови да заловят злосторника.
В хладна пролетна нощ сирената разбуди с вой сградата. Охранителите дотърчаха, обърнаха наопаки лабораторията и като не откриха нищо подозрително, прибраха се с гуреливи очи да си доспят. На следващата вечер по същото време сирената подлуди отново въоръжените мъже, но крадци пак не свариха.
В лабораторията живееха братовчедите Рижко и Черньо. Те бяха хлебарки с по шест крака, дълги мустаци и по два чифта крила, които отдавна не им служеха за летене. Братовчедите много обичаха да бягат от училище. Денем дремеха в цепнатините под паркета, мразеха светлината. Нощем тръгваха да търсят ядене и да се забавляват. В лабораторията не се намираше кой знае какво за вечеря - трохи от кифли, коричка сапун на умивалника и колкото искаш шарено подвързани книги и списания. Подвързиите, да си кажем право, са доста жилави.
Забавите обаче бяха предостатъчно. Братовчедите се надбягваха като курсори по екраните на компютрите, лутаха се в печатащите устройства като в пещери, газеха в графитен прах и цапаха печатната хартия, или дъвчеха тиксо вместо дъвка.
В априлска нощ Рижко и Черньо долазиха до едно от бдителните очи на сигналната система. От кутийката, в която то бе скрито, струеше инфрачервена топлина (нея могат да я усещат само хлебарките). Братовчедите са вмъкнаха на завет вътре и почнаха да се блъскат, за да се настанят по-удобно. Така пресякоха лъча, идващ от червеникавото око и сирената извиси глас. След малко затропаха охранителите и Рижко и Черньо се запревиваха от смях. Въоръжените мъже отваряха шкафове, надничаха под бюрата, лазеха на четири крака по пода, като хлебарки, насмалко да прострелят едно забравено черно палто върху закачалката.
На следващата вечер Рижко попита:
- Да направим ли пак купон?
- Това се канех да ти предложа, да си направим купонджийска седмица - помръдна мустаци Черньо.
Вмъкнаха се в сигналната кутийка, почнаха да правят челни стойки и да се кривят пред окото. То се нервира, включи сирената и тя писна заядливо.
Веднъж купон, два пъти купон, на третия път ядосан охранител отвори на слука кутийката и ахна гнусливо. Хвана братовчедите за мустаците и ги изхвърли през прозореца.
- Ура, полетяхме за космоса, ура! - крещяха двамата и падаха надолу.
Нали бягаха от училище, бяха изтървали урока за космическите пътувания и не знаеха в каква посока трябва да летят. Накрая паднаха в една улична шахта. Измъкнаха се с труд от тинята, размърдаха мустаци и пришепнаха:
- П-п… пристигнахме.
КРАЯТ НА СВЕТА
Рано сутринта, когато слънцето подаде жълто око над тъмните хълмове, в листата на старата лоза в задния двор се роди мушица-еднодневка. Неин дом беше заруменяло гроздово зърно. Около зърното трепкаше сребърно облаче от братовчедки-мушици.
Грижа на еднодневките е да танцуват неуморно над гроздовите зърна. Докато мушицата растеше и ходеше на училище, слънцето се издигаше нагоре. Гроздовото зърно наедря, посиня и се пукна. От сладкия му сок се прехранваше цялата муша челяд.
Когато жаркото слънце увисна насред небето, мушицата се задоми и си роди деца. Баба й се разтревожи, климатът се е променил, дошло е сушаво време и гроздовите зърна ще се спаружат.
Слънцето почна да се снижава към противоположната страна на хоризонта и небето се облече в облаци. От тях западаха тежки топки вода, като бомби. Те давеха мушици, късаха паяжини, сриваха мравуняци. Еднодневката вече имаше внуци. Тя се тревожеше, че климатът застудява, може би идва ледникова епоха. Полуизяденото гроздово зърно вече не сладнеше, а лъхаше на вино.
Привечер, когато гаснещото слънце се дотърколи до потъмнялата черта на хоризонта, уморената мушица кацна върху влажната муцуна на кафяво конче с бяла звезда на челото. То бе родено следобяд, майка му бе го облизала грижливо и сега опитваше да пристъпва с тънки крака из двора.
- Колко си голям и смешен - въздъхна еднодневката. - Къде са ти крилата?
- Защо са ми? - изцвили кончето.
- За да летиш!
- Аз съм кон-вихрогон и ще летя с копита.
- Мъчно ми е за теб - довери мушицата.
- Защо?
- Късно си се родил. Не виждаш ли как притъмня? Идва краят на света.
Мушицата литна с усилие, крилата й вече едва я държаха. Сниши се като повреден самолет и почти падна върху пожълтяло листо, плувнало в коритото на чешмата. Кончето изтича при кобилата и я побутна с влажна муцуна в хълбока.
- Мамо, защо си ме родила, когато светът свършва?
- Глупости, светът само заспива и се събужда, но не свършва никога - изпръхтя кобилата.
- Онова светло нещо върху небето падна надолу.
- Утре пак ще се покаже - увери го тя.
Умореното конче подгъна крака и се отпусна в топлата слама. Майка му започна да глади козината на гърба му с грапав език. То мислеше, че на сутринта трябва да намери еднодневката и да я успокои, светът ще се събуди отново.
ЩУРЧОВА МЕЧТА
Зад плитка зеленясала вада край пушлив циментов завод живееше малкият цигулар Кри-кри. Щурците растат самички, никой не им повтаря всеки ден добри съвети, но са възпитани и трудолюбиви. С дългите си крака Кри-кри търкаше старателно прозрачните си криле и над изсъхналата ливада се носеше сладкострунно „кри-кри, кри-кри”.
Щурчето мечтаеше да стане солист на симфоничен оркестър и затова репетираше по десет часа на денонощие. Толкова се унасяше в свирнята, че на два пъти - аха, да го клъвне една лакома сойка. Късно вечер, когато над увехналите маргаритки и остри треви грейваха звездите, Кри-кри засвирваше най-хубаво. Тогава от плитката вада се показваше пъпчива жаба. Беше много взискателна към личната хигиена, къпеше се по десетина пъти денем и нощем, и понякога се заслушваше в свирнята.
- Защо се стараеш толкова? - попита жабата. Според нея прекаленото старание обиждаше онези, които не се озорваха много.
- За да стана солист на филхармонията.
- Че къде тука филхармония? - изду бузи жабата. Тя беше плувала по вадата чак до големия път зад ливадите, но беше срещала само други жаби, мухи и водни кончета. - Филхармония има в столицата.
- Как се стига до там?
- Ще проверя и ще ти кажа.
На следващата вечер пъпчивата познайница не се появи и музикантът се разтревожи да не би да е разговаряла с някой щъркел. Когато едрите звезди изгряха за трети път над вехнещите маргаритки, тя доскача, много доволна от себе си.
- Работата е проста. Слизаш до големия път, даваш знак, спираш някой шофьор и той ще те откара до филхармонията. Това се нарича автостоп.
Речено-сторено. На сутринта Щурчо си стегна багажа и скок-подскок, стигна до банкета на асфалтовия път. По него профучаваха лъскави леки коли и тежко натоварени камиони.
Замаха като стопаджия, но точно тогава духна вятър, вдигна го и го запокити върху предното стъкло на черна лимузина. Ах, как фучеше вятърът и го притискаше върху чистачката, щурчето не можеше да помръдне и едва си поемаше дъх! Автомобилът спря чак насред столицата, до военното министерство. От него слязоха двама едри като китове адмирали с черни униформи и златни нашивки.
Щурчо се размърда едвам-едвам. Смъкна се от колата, покатери се от на една тревичка, израсла между жълтите павета и се сгря ху-у-баво на слънце. На отсрещната страна на улицата върху черна табела със златни букви пишеше „Софийска филхармония”. Той опъна лъка си и започна да се разсвирва.
- Мамо, чуй, свири щурче! - провикна се едно момченце с лятна шапка, майка му го водеше на детска сладкарница.
Майката се ослуша, но не чу нищо. Трудолюбивият цигулар бе влязъл вече във филхармонията и се яви на конкурс за солисти.
През есента името му се появи на афиша за концерт, с който филхармонията откри новия си сезон.
МОРСКИ ВЕЛИКАН
Китчето се роди в дълбок и топъл залив, край входа на който се издигаха два вулкана. Те димяха кротко, но да не ви се случи да се ядосат. Плюят пепел, камъни и гореща лава, която се стича по склоновете им. Затова стойте по-далече от тях. Морето в залива мързелуваше, дните бяха дълги и майката на китчето - наблизо, щом му се досуче сладко мляко.
Бебето мореплавател тежеше почти един тон и беше дълго седем метра. Китовете са най-големите създания по море и суша, но за майка му беше нейният малък Мобчо. Радваше му се докато лудува и си представяше как един ден ще порасне и ще заплува смело по морета и океани.
Дните се полюшваха на гребена на мързеливи вълни, китчето ставаше все по-дълго и тежко, превърна се в грамаден син кит с уста като пещера, мускулести плавници и опашка по-могъща от витло на параход. Гмурнеше ли се под водата, издържаше там половин час и повече, като истинска подводница. Появеше ли се на повърхността, да издиша поетия въздух, вдигаше пръски като гейзер, по-високо от най-високия градски фонтан. Плеснеше ли с опашка, можеше да обърне и направи на трески всяка моторница или яхта.
В есенна сутрин младите китове казаха довиждане на майките си и родния залив. Това довиждане щеше да трае много дълго, то си беше сбогом и излязоха в открития океан. Водачът им съобщи по китовата радиосистема „всички след мен” и стадото мореплаватели заплува на север. Приличаха на величествена ескадра от военни кораби, гмуркаха се дълбоко, после с мощен плясък на опашките изскачаха наполовина над вълните, като подводни скали, подали се от дълбините на океана. Всичко живо се отдръпваше да им направи път.
Плуваха дни и нощи, водата ставаше все по-студена, небето сивееше, забулено от ниски облаци. Един ден под тях се появиха ледени острови, които постепенно сковаваха океана. Наричаха се айсберги.
Когато зърнаха задаващите се гиганти, камбалите, селдите и другите по-дребни северни риби се развикаха уплашени:
- Бягайте, бягайте, тези великани с големи усти ще ни глътнат на една хапка!
Втурваха се нагоре и надолу, наляво и надясно, като живи сребърни облаци от стрелкащи се гърбове и мърдащи перки.
- Стойте, стойте! Не се плашете от нас! - успокояваха ги великаните.
Кой да чуе, уплашените рибни стада се мятаха слепешката в студената вода, докато попаднеха в устата на гладни тюлени, делфини и моржове. Не знаеха, че великаните с уста като пещери имат съвсем тясно гърло, през което могат да преглъщат само ситни рачета и водорасли. Такава супа от рачета и водорасли се нарича планктон. За да се наобядват, великаните цедят морска вода през устата си и поемат на големи глътки тази почти вегетарианска супа.
Младите китове останаха в северния океан дълго. Поемаха въздух, плуваха под ледените полета, подаваха се в пролуки и ядосваха белите мечки, защото им пречеха да дебнат малки тюлени и моржчета. Гмуркаха се до дъното и разглеждаха останки на потънали китобойни кораби. Учеха се да ги разпознават и да се пазят от такива.
Или просто лежаха в леденозелената вода между бели плаващи планини, а от ноздрите им от време на време бликваха гейзери.
Когато дойде време да се оженят и да им се родят китчета, всяка нощ почнаха да сънуват топъл залив, в който се боричкат и растят щастливи китове-малчугани. Съществуваше ли такъв или беше само сън?
Сънят се повтаряше все по-упорито, безпокоеше ги, докато една сутрин младите китове се събраха, вдигнаха високо фонтани-гейзери, шибнаха ледената вода с опашки и заплуваха все по-бързо на юг, на юг.
Плуваха до тогава, докато между два димящи вулкана се отвори гърлото на дълбок залив. Всички изведнъж го познаха и се втурнаха към него с радостни викове „ура!”.
Бяха се върнали в родния си дом.
ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ТАРАЛЕЖЧЕТО
Когато таралежчето Тити прогледа и проходи, майка му разреши да излиза на синора пред дупката им, за да закусва на чист въздух и да се упражнява в бързоходство. Всички малки ежчета трябва да си изяждат закуската и да се разхождат на чист въздух, ако искат да пораснат големи.
Тревясалият синор беше истинска закусвалня. Тук можеше да похапнеш вкусни личинки, изтъркулено от гнездото врабчо яйце, окапала ябълка, гнила круша или гъба червенушка. Тити си падаше голям фантазьор и като се прибереше в дупката, съобщаваше на майка си:
- Днес изядох една ябълка по-едра от тиква и изпих едно яйце по-голямо от щраусово.
Все пак нека извиним Тити, той не беше виждал още пораснала тиква, пък за щраусово яйце - да не приказваме. Чувал бе за щрауси от книжката с приказки, която майка му четеше вечер, за да го приспи.
На синора понякога слизаше да събира зимнина катерицата Опашана.
- Откъде накъде тази нахалница се мъкне на нашия синор! - сърдеше се таралежката. - Не й стигат сякаш плодовете и желъдите по дърветата! Да се пазиш от нея!
Тити помнеше заръката на майка си и когато Опашана скачаше от клон на синора, свиваше се неподвижен и настръхваше като бодлива топка. Веднъж Опашана го настъпи, убоде се, заподскача на три крака и се развика.
- Вижте, вижте, намерих си чудесен игленик!
Нахалницата отлюспи парче букова кора, награби примрелия от страх Тити като с лопатка, изкатери се на дървото и закрепи таралежчето върху чатал пред хралупата си. Тити отвори предпазливо очи, от височината му се зави свят и побърза да зажуми отново.
Опашана посегна, отскубна една от иглите му и игленикът-таралеж изписка. Тя искаше да си закърпи кожухчето, което беше продупчила на една бодлива шипка. Иглата я ядоса, нямаше ухо да се вдене конец. Ето какви игли стърчат по иглениците днес.
- Може да не е игленик - размисли катерицата. - Но какво ще е тогава? Аха, сетих се, туй ще е сушилка за плодове!
До вечерта набоде по настръхналите бодли на загубилото ума и дума таралежче омекнали дренки, гъби сърнелки, круша-скоруша и даже шарена обвивка от вафла „Мура”.
Когато вечерта катерицата заспа в хралупата си, Тити се престраши и запълзя заднешком надолу по грапавия дънер. Пълзенето му се стори, че няма край, но тъй като се стараеше да не гледа надолу и беше тъмно, поне не му се виеше свят. Прибра се ни жив, ни умрял в дупката и таралежката викна от прага:
- Къде се губиш толкова време, не можах да си намеря место от тревога! Къде ли не те търсих! И с какви неща си накичен, приличаш на коледна елхичка! Да не си ги откраднал?!
- Бях в един супермаркет, където раздават подаръци за празниците - изфантазира Тити.
Не искаше да я безпокои, предполагаше, че ако каже истината, майка му ще забрани да излиза на синора. Освен това езикът го сърбеше да се похвали.
Таралежката се сърди и го укорява дълго, но той побърза да се сгуши до бодливия й гръб и заспа неспокойно. Привиждаше му се зъбатата уста на Опашана, виеше му се свят и се боеше, че ще падне от клон, протегнат почти до небето.
Но пък беше си донесъл закуски, които щяха да му стигнат почти до Коледа.
ЗИМОВИЩЕТО
Малко пъргаво бръмбарче живееше в пукнатина на каменно стълбище пред входа на министерска сграда в центъра на града. То беше родено с черна броня, която гледана отсам, блестеше синкава, а оттам - зеленикава. Имаше пипала като клещи, с тях добутваше в пукнатината си трохи от хамбургери, пуканки и семки. Когато се наложи, можеше да щипе здраво.
Лятото беше приятно, но щом задуха студен вятър и сняг затрупа стълбището, животът на бръмбарчето стана труден. То ходеше без обуща и краката му мръзнеха, трохите и пуканките се губеха под ледена кора и често пъти нашият приятел си лягаше гладен.
Не стига това, в една ветровита декемврийска вечер в пукнатината се вмъкна бръмбар-рогач, два пъти по-голям от него. Развика се, това било негова зимна къща, завардил си я през есента и избута бръмбарчето навън.
Горкото, то подсмърча цяла нощ на вятъра и снега. На сутринта, почти вцепенено от студ, го намери една баба Мравка. Тя стопли с дъха си крачетата му и когато бръмбарчето с усилие се размърда, го попита:
- Защо плачеш, момченце?
- З-з-за… защото… - захълца бръмбарчето и обясни какво се е случило.
- Къде е майка ти? Как така те е оставила самичък на снега?
- Какво е това майка? - учуди се бръмбарчето. То бе се родило от едно ситно-ситно като глава на топлийка яйце и не знаеше колко е удобно да имаш майка.
- Хм… - баба Мравка се почеса по темето с един от шестте си крака, което означаваше, че размисля. - Тръгвай с мен.
- Къде?
- В една къща с централно отопление, студена и топла вода, склад за хранителни продукти и банкомат за стотинки.
Баба Мравка поведе бръмбарчето по стълбището към министерството. Под козирката до входа горделиво се пъчеше метален автомат за топли напитки с осветено прозорче. Двамата се вмъкнаха вътре през жлеб, над който пишеше „пусни монетата”. Бръмбарчето не умееше да чете и затова надписът не го смути никак.
Металният корем на къщата-автомат криеше истински чудеса - резервоар за вода, от който се носеше уютна топлина и четири тумбести склада - за кафе, какао, захар и сухо мляко. Имаше и банкомат, в който от време на време падаха със звън лъскави монети. Звънът на монета разбуждаше дозатора, той смесваше захар, кафе или какао с гореща вода. Пластмасова кофичка скачаше в отворения джоб на автомата и в нея потичаше ароматна кафява струйка. Тя разпръскваше наоколо си вкусни капки.
Цяла зима бръмбарчето закусваше с мляко, обядваше със захар, вечеряше с какао и спеше сладко край резервоара с топла вода. А когато се събудеше, баба Мравка го учеше да познава буквите, да брои до двайсет и му разказваше за големия свят, който почва отвъд стълбището.
Така двамата прекараха студовете. Когато дойде пролетта, бръмбарчето целуна баба Мравка за довиждане и изпълзя на огряното от слънце стълбище. Пред старата си квартира видя да се припича измършавелият натрапник, но сега малкото бръмбарче беше станало два пъти по-голямо от рогача.
Натрапникът се уплаши и побърза да се скрие в цепнатината, но бръмбарчето го отмина, без да си отмъщава. Отиваше да се запише в училище с преподаване на чужди езици, защото искаше да пътува и види какъв е светът отвъд каменното стълбище.
ПАТЕТО АДМИРАЛ
Всяка сутрин черноглава патка с лъскаво зелено шалче и сива перушина повежда двете си скоро излюпени патета по стръмен бряг, надолу към реката.
Патета се казваха Цап и Цоп, бяха пухести и сиви като майка си, а на краката им бяха нахлузени оранжеви плавници.
Бързоструйната, стоплена от лятно слънце река се спускаше и бълбукаше от праг на праг, разливаше се в дълбоки вирове, заобикаляше чакълени острови и мокреше корените на тръстики и росянка. Патетата се учеха да плуват и едновременно закусваха. Закуската не стоеше на едно място, защото патетата закусваха с опашати попови лъжички и черногърби рибки. Те се стрелваха уплашени насам-натам и често Цап и Цоп оставаха излъгани, с раззинати човки.
Свършеха ли със закуската, най-обичаха да играят на водолази. Поемаха дълбоко дъх, вирваха дупета нагоре, гмурваха се във водата и ритаха с плавници, докато стигнат дъното. Клъвваха оттам шарено камъче и изскачаха като торпеда над водата. Побеждаваше оня, който извади най-много шарени камъчета. Ако не се сещате за името на победителя, да ви го кажа - такъв най-често беше Цап.
Патката много се гордееше с водолазните им умения и се канеше да ги запише в състезание по гмуркане за новоизлюпени патета. По обяд тя обичаше да си поспива. И знаете ли как спят патките? Застават на един крак, пъхат глава под крилото си и отдалече приличат на зелки.
Един ден, докато майка им си поспиваше, Цап каза на Цоп:
- Хайде да преплуваме до отсрещния бряг.
- Не искам - отвърна Цоп.
Не че не искаше, но го беше страх. Отсрещният бряг беше далече, зад белогриви бързеи и вирове с измамни въртопи.
- Аз пък искам - настоя Цап.
И нагази във водата. Гребеше с все сили с лопатките си, като истински състезател. Но течението го понесе към скален улей, в който водата клокочеше шумно. Изхвърли го в дълбок вир, там гладен въртоп се засукваше като фуния, засмука Цап и едва не го глътна. После Цап нагази в плитък каменист бързей, ни да газиш, ни да плуваш.
Когато най-сетне, задъхан и разперушинен, се добра до отсрещния бряг, майка му и Цоп бяха останали далече нагоре на противоположния бряг.
Но Цап беше съобразително пате. На връщане първо тръгна нагоре по непознатия бряг. Клатушкаше се, препъваше се в довлечени от водата клони, заобикаляше чакълени купчини. Отмина далечния отсрещен камък, върху който Цоп тревожно пляскаше с криле, квакаше и го викаше. Вървя нагоре точно толкова, колкото бе го отнесло течението надолу на идване.
Нагази отново в бърза вода, отпусна се и тя го залюшка през прагове и вирове. Сега нямаше нужда да гребе, достатъчно беше само да завива все на една страна с оранжевите си кормила-плавници. Излезе на брега точно пред Цоп.
Когато майка им се събуди, Цап се похвали:
- Мамо, преплувах до отсрещния бряг и после, като се върнах нагоре, течението само ме докара до тук!
- На мама умното пате! - зарадва се патката. - Точно така е направил Колумб, когато открил Америка. Плувал на юг, докато в платната на кораба му задухал вятър, който го отвел до отсрещния бряг на океана.
Следобяд патето побърза да съобщи на всичките си приятели патета и гъсета, и дори на едно щъркелче.
- Тази сутрин открих Америка!
И понеже след като открил Америка, нарекли Колумб адмирал на морето-океан, приятелите на Цап почнаха да му казват Адмирала.
МАРМАЛАДЕНА ИСТОРИЯ
Отначало кайсиите бяха облак дъхави розови цветчета по разперените клони на нежнокоро дърво и около тях жужаха пъргави пчели. После клоните се покриха със свежозелени листа, цветчетата опадаха и на тяхно място започнаха да едреят пъпки. И те бяха зелени, но докато растяха и се закръгляха, поени от сладък дървесен сок, заруменяха и едно утро се събудиха като златобузи плодове-красавици с кафяви лунички.
Веднага долетя тайфа косове, възхищаваха се на хубавиците, кълвяха ги лакомо по румените бузи и кайсиите пискаха възмутени. Тогава белокосата баба поръча на внука си Иванчо да окачи връв с вързани на нея пиринчени звънчета между клоните на кайсията. Звънчетата бяха висели на вратовете на скокливи агънца, раззвъняваха се щом повееше вятър, стресваха косовете-натрапници и кайсиите узряха едри и сочни, като на картинка.
Една сутрин бабата, с очила вързани с конец зад ушите, докуца под дървото с две найлонови торби, на които пишеше Била и Метро. Внукът Иванчо се изкатери пъргаво като маймуна до най-горния чатал на кайсията и сръчно обра узрелите плодове. Останаха само две руменобузки на върха и колкото да се протягаше Иванчо, не можа да ги стигне. Те бяха подарък за косовете.
Посестримите им, които изтумбиха найлоновите торби, ги очакваха големи изпитания. Първо бабата ги изсипа в пластмасово корито с вода. Повечето кайсии не умееха да плуват, блъскаха се, катереха се една над друга, насмалко да се издавят. После бабата седна на трикрако столче, разцепи всяка кайсия на две (олеле, как болеше!) и им извади костилките. Костилките се падаха за помагача Иванчо, той ги трошеше с камък и лапаше вкусните ядки. После бабата прекара разцепените кайсии през ръчна мелачка, която ги превърна в златно пюре, омеси ги, никоя вече не знаеше тя ли е или друга, много е объркващо да те превърнат от топчеста кайсия с румени бузи, в златна каша, над която се въртят нахални мухи.
Подсладиха кайсиевата каша със захар и дойде най-неприятното: Изсипаха я в медна тава на двора да я сварят на мармалад. Леле, каква жега настъпи, кайсиите (ако можеха да се наричат вече така), се блъскаха, сърдеха се, издуваха мехури, плюеха горещи пръски, но бабата ги бъркаше търпеливо с дървена лопатка, докато след лопатката започна да се задържа пътечка и мармаладът стана готов.
Бабата го насипа в три глинени буркани, нашарени на паунови пера, а Иванчо огреба с лъжица каквото бе останало по тавата. След като мармаладът хвана зелена корица, бабата превърза гърлата на бурканите с пергаментова хартия и ги скри на дъното на долапа в тъмен килер.
Късно през есента, когато вън заваляха ситни студени дъждове и мишките се прибраха от двора, най-старата от тях надуши вкусна миризма в долапа. Прегриза пергаментовата хартия и зеленясалата корица, наведе се, аха да падне в буркана и близна от ароматния мармалад. Услади ? се, мушна муцуна по-дълбоко, та чак си намаза мустаците.
- Какъв вкусен мармалад е сварила за нас бабата! - прецени важно мишката. - Колко сме случили с грижлива баба.
- Какъв мармалад? - чуха се обидени гласове от буркана. - Ние не сме мармалад, а златобузи кайсии.
- Леле, какъв лъжлив буркан! - разсмя се мишката, та чак щеше да се задави. - Кайсии растат по дървото в двора, а не в глинени гърнета, аз лично съм ги виждала да руменеят между листата през лятото.
И тогава гласовете от буркана захванаха да й разказват приключенията си по пътя от зеления клон до най-долната полица на долапа в тъмния килер. Историята беше много вълнуваща и мишката идваше всяка вечер да я слуша отново, като не пропускаше да провери каква е на вкус.
ВАКАНЦИЯ НА МОРЕ
В дълбоко и тъмно мазе живееха голо охлювче, което се казваше Слизи и майка му Пълзанка. В мазето се тумбеха каци, бъчви и бурета. Всяка есен стопаните ги пълнеха с туршии, кисело зеле, наливаха младо вино и люта сливова. От тавана висяха свесла люспест лук, сбръчкано грозде и наденици на осморки. Мишките, които трополяха в мазето, от зяпане към тавана бяха научили цифрата осем. В ъгъла бяха струпани безполезни вещи - куца маса, безкраки столове, изтърбушен телевизор, ръждясал котлон, детски велосипед без колела, пробита тенджера и беззъб трион.
Както разбирате, мазето беше много интересно място за живеене и Слизи по цял ден (или нощ, не мога да ви кажа точно, защото почти винаги беше тъмно), пълзеше и проучваше къде какво има, как мирише и става ли за хапване.
Понякога в мазето слизаше котаракът Смелчан, да обяснява на мишките, че освен цифрата осем, която мирише вкусно, окачена на тавана, има още девет цифри. Тези обяснения не завършваха благополучно за онези ученици, които не сварваха да се мушнат овреме в дупките си.
Когато Смелчан срещаше Слизи, посягаше предпазливо с лапа, дръпваше я и кихаше гнусливо. Котаракът не обичаше лигави хапки. На втората или третата среща почнаха да си казват добър ден или добра вечер. Осведомяваха се за здравето на родителите си, споделяха новини от мазето и двора. Смелчан се похвали, че през лятото е бил на море. Стопаните го настанили в удобна кошница, сложили я до задното стъкло на автомобила и котаракът видял половин България. А за морето нямаше думи, такова голямо и мокро нещо не бил виждал през живота си. Даже го возили на лодка.
Оттогава Слизи почна да моли Пълзанка да го заведе на море. Всички деца през лятото трябва да ходят на море, за да не кашлят през зимата. Пълзанка беше доста объркана къде ще е това море, за което бълнуваше Слизи, тя самата не беше пълзяла по-далеч от каменното стълбище, което качваше към двора. Но бе чела в читанка, че морето е дълбоко и мокри.
Лятното слънце започна да се буди все по-късно. Зеленият двор посърна, стеблата на боба и доматите виснаха ошмулени, лозата пожълтя, а гроздовете натежаха прашни и сини.
Тогава заваляха есенни дъждове и цяла седмица от ниските облаци тупаха тежки капки. Локвите в двора едрееха, от тях тръгнаха тънки ручейчета, сливаха се на поточета, потоците растяха, един се промуши под дворната порта и затича по улицата, друг стигна до стълбището към мазето. Превърна се на водопад и скок-подскок, за една нощ го напълни с вода до коляно.
На сутринта Пълзанка събуди Слизи, като го целуна по четирите рогчета на челото му. Той ококори очи и майка му го зарадва.
- Нали искаше да отидем на море? Понеже беше послушен, заръчах вместо ние да ходим при него (знаеш, че не сме бързоходци), морето да дойде при нас. Ето го.
От вълнение Слизи си изяде само половината закуска, изпълзя върху преобърнатия розов капак на една сапунерка и като гребеше с опашката на кракокоремчето си, заплува между щайги и бъчви. Обходи всички заливи на морето, откри остров, който кръсти на свое име, а когато се умори да гребе, изтегна се в розовата си лодка и се полюшваше замечтано.
Следобяд на другия бряг на морето видя Смелчан, котаракът се разхождаше недоволен по предпоследното стъпало на стълбата, протягаше лапа към водата и я дръпваше. Слизи му се похвали, че е открил остров и го е кръстил Слизиплаж. И покани Смелчан да му гостува. Котаракът отказа, като се извини, че трябва да наглежда двора. Истината беше, че не умееше да плува.
До вечерта на другия ден стопаните изгребаха с кофи дъждовната вода и Слизи почна да мечтае за следващото прииждане на море в родното му мазе.
СЛАДОЛЕД ОТ НЕБЕТО
Под навес в двора на общината са подслонени лакиран файтон с червени спици и зелена шейна с камбанки на извитата предница. В конюшня процвилват два алени коня, в обора кметът е настанил крава-швейцарка и немирно теле, в пилчарника нощуват пернати квартиранти. В неделя в лакирания файтон се качват засмени до уши младоженци, кметът ги фотографира за спомен, а след това алените коне ги разхождат по главната улица на селото, обявено за град.
По застлания със слама двор важно пристъпва пуякът Дундьо с набръчкана шия и торбест нос, провиснал през клюна. От време навреме Дундьо се надува важно и разперва опашка, а пуйките, които ровят за зърна след него, вдигат глави и възхитено курлюкат. Гъсокът Клъвклюв съска и гони нахално пиле, което му е отмъкнало вкусно червейче, а разтревожената квачка Къна се кокошини срещу гъсока.
Тази година Къна се разхлопа рано-рано, но вместо в пилчарника, сви полог в куп слама под капрата на шейната със звънчетата и снесе там пет яйца. От тях измъти четири мъхести топчета, които до средата на лятото се опериха и превърнаха в три кафяви и едно шарено пиле. Кафявите пилета бяха големи немирници, цял ден тичаха между краката на конете, подхвъркваха върху гърба на кравата. Много ядосваха Къна и тя непрекъснато даваше за пример шареното им братче.
Шареното пиле бе намислило да стане моряк. Затова предпочиташе да стои по цял ден на капрата на зелената шейна. Оттам оглеждаше двора и небето като капитан на кораб, предупреден за буря и биеше камбанките. Веднъж попита шейната:
- Защо нямаш колела?
- Защо са ми? - прозина се сладко шейната. Лятното слънце бе се вмъкнало под навеса и бе я нагряло приятно по дъсчения гръб.
- За да разхождаш младоженци.
- Зиме, когато завали сняг, аз ги разхождам не с колела, а ги пързалям. С мен идва дядо Коледа, който носи чували с подаръци за децата.
- Какво е това сняг?
Шейната се затрудни.
- Нещо като бял сладолед, зимно време пада от небето.
Шареното пиле беше опитвало сладолед, младоженец изтърва фунийка от файтона. Много беше му се усладил.
Пилето побърза да съобщи на другарчетата си важната новина. Когато следобед притъмня, чуха се гръмотевици и светкавица прободе натежалите облаци, пилетата и пуйчетата изтичаха на двора и зяпнаха нагоре с отворени човки.
Чакаха да завали сладолед. Бяха запомнили, че той пада от небето и се надяваха, че е дошла зимата.
МАЧ НА ТАВАНА
Всяка есенна нощ по тавана на старата къща се чува громолене, суркане и цвъртеж. Играят футболен мач отборите „Комин” и „Капандура”.
Коминджии са черните мишки, те живеят зад комина от северната страна на покрива. Сивите капандурци са се настанили под капандурата откъм южната стряха.
Мишият футбол се играе така: Всеки от капитаните на двата отбора се изкатерва до прашна полица. Там баба Стоянка е наредила торби с орехи, зрял боб и сушени круши за зимата. През дупка, прегризана в торба с орехи, капитаните търкулват на пода по десет. Всеки отбор складира своите орехи по средата на игралното си поле. Около купчината застават по пет защитници, а напред се подреждат по пет нападатели и мачът започва.
Резултатът се брои според това колко ореха от противниковите си претърколил в своята половина на игрището. Нападателите се хвърлят напред, защитниците им преграждат пътя, спъват ги, от време на време най-разгорещените състезатели се драскат и хапят. Мачът заприличва на ръгби или американски футбол. Ако не знаете как се играе ръгби, ще помолите татко да ви обясни.
След като реферът преброи орехите в полето на победилия отбор, състезателите облизват драскотините си, приглаждат козина и започва другарска почерпка. Прегризват черупките и хрускат пресни златнокафяви ядки. Но понякога мачът прекъсва непредвидено.
Когато тупурдията по тавана стресне на сън баба Стоянка, тя пустосва проклетниците футболисти и става да търси котарака Мързелан. Най-често го намира да спи свит на кълбо върху стара възглавница зад печката. Сънува, че е тигър на черти и баба Стоянка му носи за закуска пържено кюфте в порцеланова чинийка.
- Мързеливец такъв, чуй какво става по тавана! - сбутва го бабата.
Котаракът се прозява, ослушва се и се катери крадешком по стръмната стълба. Подава глава през повдигнатия тавански капак и очите му бляскат като зелени огънчета в тъмното.
Страничните съдии на мача обаче са свирили вече тревога и двата отбора безшумно са изчезнали в дупките си.
Котаракът обикаля сънен осеяния с черупки таван, души недоволен тук и там. На тази баба Стоянка все й се счуват стъпки! По керемидите закапва едър дъжд, през процепите лъхва студ. Кой ще дойде да краде орехи и сушени круши в такава нощ! Мързелан се връща да си доспи на възглавницата.
На другата нощ мачът се преиграва.
МЕЧО РИБОЛОВЕЦ
Тази зима старата мечка роди само едно мече, което кръсти Шишко. Когато снегът се стопи и го изведе на раззеленен склон в усойна долина, свраките си умряха от смях. Какъв ти Шишко, мечето беше слабовато като лисиче и рошаво, колкото и да го ближеше майка му. Докато подтичваше след нея, често се спъваше, търкулваше се по урвата и нервираната мечка слизаше да го захапе за врата и измъкне от драките. Кърмата не й достигаше, Шишко беше все гладен и тя започна отрано да го учи да изравя сочни луковици и коренчета, да лапа какавиди и облизва мравуняци. Когато заруменяха ранните малини, Шишко се изправяше на късите си задни лапи, придърпваше с предните бодливо клонче и лакомо зобаше сладките плодове. Внезапно изтърваваше клончето, то го шибваше по муцуната и Шишко отново се търкаляше по надолнището.
По дъното на долината подскачаше на прагове и почиваше във вирове весела река. В нея живееха плашливи пъстърви и ситни като кутрета мренки. Грейнеше ли слънце, мренките се стрелваха на орляк под сребреещата повърхност на вировете, изчезваха в подмоли. В сенчестите коренища на върби се криеха мустакати раци, дочуваше се предпазливо да покрякват жаби. Край реката понякога нощуваха прелитащи на север диви гъски.
Шишко беше опитвал да си хване шавлива рибка. Нагазваше във вировете, тичаше тромаво подир стрелкащите се мренки, удряше с лапи по повърхността на водата, вдигаше облачета пясък от дъното. Но рибките все не се хващаха.
Една сутрин дива гъска със сив каскет и бяло герданче свари Шишко да плаче на брега на реката.
- Защо плачеш, меченце? - попита гъската.
- Ъ-ъ-ъ…
- Боже, това мече не умее да говори.
- Щото искам да си хвана рибка, а те не дават да ги уловя, ъ-ъ-ъ! - ревна още по-високо Шишко, как така да не умее да говори.
- Ами така кажи, аз ще те науча - заутешава го гъската. Тя беше стара и опитна, летяла беше пет пъти от северния полюс чак до топлите страни. - Рибки се ловят по два начина, както ловят гъските или по мечешки. По първия нагазваш тихо във вира и като видиш рибка, гмуркаш се надолу с главата, захапваш и я глътваш.
Шишко реши да опита веднага начина. Нагази насред вира, гмурна се надолу с главата, зарита със задни лапи, преобърна се и пльосна по гръб. Като се изправи, плюеше вода и кашляше. Пое дъх и каза на пресекулки:
- Искам по ме..ме..чешки.
“Колко е несръчно това мече, че пък е и нетърпеливо”, помисли гъската. Все пак реши да бъде любезна.
- Твоят северен вуйчо, мечокът Гризли, лови така: Сяда на камък насред бързей в реката, отваря уста и чака. Рибите, които се изкачват по течението, се засилват да прескочат бързея, литват във въздуха и някоя му влиза в устата.
Гъските отлетяха на север, а Шишко седна на камък в реката, разтвори уста и зачака. Чака цял следобяд и на другия ден също, но в устата му влетяха само една заблудена муха и две пеперуди. Нямаше кой да му обясни, че в българските реки мренките и пъстървите скачат през бързеи само когато в тях не са нагазили мечки.
От реката го напъди старата мецана. Докато Шишко се сушеше на слънце, скара му се да не взима от гъски ум и тръгнаха да го учи как се вади мед от пчелна хралупа и се друсат зрели круши. До есента Шишко заприлича на името си, нашишка се, окръгли се, запристъпва тромаво.
Когато запрехвърчаха първите снежинки, сви се в разцепено от светкавица коренище на вековен бук вдън гората, прозина се сладко и се унесе в сън.
УЧЕБНА ГОДИНА
Сутрин, когато премръзнало петно от зимното слънце близне дъно на сенчест кладенец между високи покриви, Захапка се протяга и буди Сдъвчо: „Хайде, време е!”. Сдъвчо се прозява сънливо, гуреливите му очи лепнат, търка ги усърдно с лапи. Захапка и Сдъвчо са кучета помиярчета, недохранени брат и сестра, на петна като хиени, но с добри сърца. Живеят в картонен кашон от плазмен телевизор, в дълбок заден двор. В кашона е заветно, облицован е със стиропорни подплънки, те са крепели телевизор-красавец да не се ожули, докато го превозят от магазина до някой етаж на горделивите сгради, загърбили двора.
Като се наговорят кой какво ще прави през деня и кога ще се приберат (а те правят едно и също всеки ден), Захапка и Сдъвчо се измъкват от двора, всеки с грижите си. Захапка застава пред входа на близкия месарски магазин, срещу осланена църковна градина. Свива се на кълбо върху слънчево петно, разтопило леда върху плочника и чака търпеливо. Щом първият купувач излезе от магазина, скача, маха с опашка и го гледа с надежда. Купувачите най-често я отминават, даже се случва някой да я срита. Захапка квичи тихичко, хуква да бяга, прави завой и пак се връща, да маха любезно с опашка. Има купувачи, които й подхвърлят кокалче, обелки от салам или даже цял кренвирш.
Сдъвчо се спотаява зад будката за вестници на тролейната спирка. Изчаква пътниците да се качат, скача в тръгващия тролей секунда преди задната му врата да се захлопне и кротува между крака в маратонки, кубинки и дамски ботуши с високи токове. Да не ти се случва да те настъпи дамски лакиран ботуш с висок ток! Слиза на спирката до Софийския университет, шмугва се в студентската навалица и незабелязан се изкачва до голяма аудитория под покрива. Тя е сумрачна, възпрашна и топла. Сгушва се под седалка на последния ред и цял ден слуша лекции по литература. Привечер, гладен, но горд, с глава натежала от знания, се промъква в дълбокия заден двор и се пъхва в кашона, където го чака Захапка.
- Какво ще вечеряме? - пита нетърпеливо Сдъвчо.
- Ще вечеряме, след като първо ми разкажеш за какво учихте днес - не отстъпва Захапка.
Двамата спорят известно време, но приказки се разказват по-сладко след като си хапнал. Затова Захапка и Сдъвчо вечерят с каквото е донесла от месарницата, кокалчета, хрущялче, обрезка салам, омотана с ароматен канап. После се сгушват гръб о гръб, за да се топлят, леден вятър се шмугва и фучи като през фуния в задния двор между горделивите къщи. Сдъвчо разказва за сакато лястовиче, за горделива тиква, за момче, което лети до луната, за баба Цоцолана и за Сънчо, гдето идва от горица. И докато разказва за Сънчо, двамата се унасят и заспиват.
На сутринта пред месарницата Захапка се хвали пред останалите кучета, как братчето й следва в Университета и един ден ще учи на четене и писане децата в кучешкото училище.
