ТРИ РАЗКАЗА
ПОВЯРВАЙТЕ МИ
От няколко дни с Трифон като, че ли ставаше нещо. Бързо се изморяваше, а и работата не му спореше. Ядосан от мисълта си, той се наведе да вземе една дъска, но тя се завъртя като жива и падна пред него.
Изгледа я накриво и се наведе отново да я вземе. Остра болка го секна в кръста. Изправи се бавно, като се държеше за слабините.
- Ей, Трифо? Ти на работа ли си или… Като те гледам, май на ръченица те избива - сепна го гласа на началника.
- Ех, началник… каква ти ръченица. Нещо не съм добре.
- Ха, ново двайсет… и какво ти е злето, а? - с тънка ирония му подхвърли
той. - Абе, знам ви аз. Преди да ви дам заплатите, все нещо не ви бива. Ама като ги вземете, паричките, сте си много добре, нали!
- Виж какво, началник, действително не съм добре. Та ще замоля, ако може да ме освободите за днес, щото…- не довърши думите си Трифон.
- А на лекар ходи ли?
- Ходих, ама не можах да дочакам, пък и много хора имаше, та-а..
- Така не може, Трифоне! - пресече го началникът. - Работа, виждаш, има и то много, ама трябва да се върши, а не да се правим на-а… Хайде да не казвам на какви. Я не се разкисвай, ами си подхващай работата, щото знаеш ли колко чакат и се молят да ги взема.
- Ама, началник, ти такова, не ми… ли…
- А няма такова нещо! Вярвам ти, ама… Значи довчера ти нямаше нищо, а днес не си добре?
- Ако искате ми вярвайте, но наистина не съм добре.
- Хайде, хайде, ще ти мине! Като му удариш довечера една и нали знаеш… клин клина избива - засмя му се началникът и го потупа по рамото.
Трифон го погледна и склони очи, друго не можеше да направи. Изправи се и ядосано посегна към дъската, но нещо го наду отвътре. Закашля се.
После усети в гърлото си нещо топло и солено. Наоколо всичко заплува пред очите му и падна на земята. Когато отвори очи над него се бяха надвесили колегите му.
Нямаше го само началника. Навярно не беше добре със сърцето и не можеше да гледа кръв.
Нищо, помисли си Трифон. Но сега сигурно ми е повярвал.
СЪС ЗДРАВЕ
Със здраве! Една хубава българска дума, в която се крият толкова неща, като радост и поздрав, подкрепа и пожелания. А най хубавото за нея е, когато се чува по-често, но за съжаление, като че ли все по-рядко употребяваме тази прекрасна българска дума.
Дали се затворихме сами в себе си и станахме завистници и мислим само за своята личност и благоденствие? Не знам…
Навярно защото житието определя съзнанието. Може би да или не, не знам. Донякъде е така, защото бившето ни селце, сега наречено град, имаше над пет хиляди жители, а сега е под две хиляди.
Преди тук работеха три кръчми и един ресторант и всички бяха пълни с хора. А сега… само Лозьовата кръчма и тя почти празна. А за магазини, да не говорим, бяха толкова много, че да ти хвръкне шапката.
- Така беше - потвърди думите ми Христо. - Но имаше работа за всички. И най-важното - сред хората шестваше едно спокойствие. А какви тържества, сватби ставаха на този площад, не ми се говори. А как се играеше, какви хора се извиваха, не е за разправяне. Но тогава имаше и млади, а сега къде са те? В големите градове и чужбина. Е, и сега какво?
- Как какво? Я виж на електрическите стълбове и таблата не е останало място за жалейките, а в градчето виждаш само пенсионери стари застарели и къщи празни запустели. На човек не му е до „Със здраве”. Пък и какво ли здраве имаме, като се редим пред аптеката за лекарства.
- Ами-и, болен е народа.
- За какво спокойствие можеш да мечтаеш, когато по край теб се шири безработицата за младите, а старостта и болестта е притиснала старите. Спокойствие като мираж или мираж за необходимото спокойствие.
- Това са просто философски разсъждения, Иване - прекъсна ме Христо.
- Що да са философски? Нима ти не си се замислял за това? - не се съгласих с него аз.
- Замислял съм се, разбира се.
- Тогава защо да казваме философски, когато ежедневието ни принуждава. Виждаш сам, че още от сутринта се чудиш как да изкараш деня. Броиш стотинките… това за лекарства, това за ток, това за вода и още не знам за какво, а в магазина вземаш само хляб и кисело мляко. Докато господата горе се движат с хилядарки като джобни пари.
- Така е - съгласи се с мен Христо.
- Тогава?
- Нищо!
- Нищо, казваш. Лошото е, че всеки се затваря в себе си и като тебе казва нищо. Така става безразличен към всичко, което го заобикаля. А господата горе само това чакат и се усмихват на нашето безразличие. Защо много добре знаят, че безразличния човек по-лесно се командва.
- Съгласен съм с тебе, Иване, но какво можем да направим, като не ни се обръща внимание?
- Как какво? Я виж какво правят в другите държави. Едни се вдигат да протестират и всички ги подкрепят. А ние… ако някой се опита само да се обади, веднага викваме против него и виновен го правим даже.
- Ами такава ни е направията - усмихна ми се Христо.
- Не, не е до направията, ами до друго е, мисля. Ето сега с тебе недоволстваме, но само между нас казано. Ако ни попита някой господин отгоре, ще си замъчим, нали.
- Ами-и те и другите хора така правят. Говорят, говорят, недоволстват от почти всичко, което правят депутати и министри, ама-а… ако им се изпречи някой срещу тях, усмихват му се и даже го поздравяват за хубавите му дела. Що трябва те да казват.
- Така е! Защо трябва да се обаждат. По-добре друг да го направи, а след това да подаваме ръце към огъня и да се правим на добрички. Не знам, но това ме кара да си задам въпроса: „Сбъркани ли сме или нещо не ни достига?” Погледни историята, какъв народ сме били, а сега сме като лешояди един спрямо друг. Считаме се за една от най старите нации на света, а какво правим? Какви ли не робства сме прекарали, но толкова ниски като тревата никога не сме били.
- Вярно е! Струва ми се, че като народ, когато сме вземали от другите народи или нации, освен хубавото не сме забравяли и лошотията и сега като че ли му даваме предимство.
- Точно така! Все се чудя на дядо Славейков защо е написал „Не сме народ, а мърша!” Може би е имал предвид точно това копие на народа.
- Вероятно е така, защото времето ражда и изгражда индивида.
- Да, но идвам и до друго убеждение, че сме народ, който винаги чака някой друг да му каже какво да прави. Спомни си историческите факти, навремето хан Кубрат е сочел с ръка и всички изпълнявали безпрекословно неговите нареждания. Ами Аспарух обикновено е казвал „Казах!” и толкова.
- Абе те и сега казват „Казах”, но…
- Да, но днешното казване е като онова, дето попът викал на попадията: „Не ме слушай какво казвам, ами гледай какво върша!”
- Точно така! Защото днешните господа, депутати и министри постъпват като попа. Говорят и си пеят, както изгодата им диктува.
- Е, брат, затова и днешното ни положение е такова. Никой не говори за равноправие, а гледа как да си напълни гушката, колкото се може повече.
- Какво ти равноправие? Та това са минали бешели работи.
- Минали, минали, ама ако не се обърнат нещата, а само се мисли кой повече да спечели, най-накрай на тоз послушен народ ще му писне и…
- Може, може, ама кога ще стане? Пък и дали ще сме живи дотогава?
- Дано да доживеем! Е, хайде със здраве!
ПОДМЛАДЯВАНЕ
Слънцето безмилостно хвърляше своите палещи августовски лъчи върху достатъчно напечената земя. В този безмилостен летен ден двамата аратлици Тоню и Доню седяха на пейката в центъра на безлюдното Долно Милево, като пребърсваха отвреме на време потните си чела.
- Аратлик, ти помниш ли като малки как ни викаха да събираме топло през лятото и ни караха да стоим на припек, за да ни е топло през зимата - подхвана Тоню.
- Помня, как да не помня - отвърна му Доню.
- А бе, ти помниш, ама ква файда от тва…
- Що? - учудено го погледна Доню.
- Що, що! Щото са ни лъгали. Като събирахме толкова топло през лятото, що са натискахме да седнем до кюмбето през зимата, а?
- Амчи-и… Кой ни е крив, че сме им вярвали, като са ни лъгали, а - изхихика се насреща му Доню.
- Да, бе, да. Хем сме знаели, че ни лъжат, ама пак сме им вярвали.
- Така е, Доньо, значи от малки сме свикнали да ни лъжат. Що са чудим тогава, а? Ей на, общинския кмет ни обеща да пием чиста вода, ама пак си пием като даначета от замърсената.
- Щото сме свикнали, нали. Та те обещаха и дупките по улиците да запълнят, ама на идване се чудех къде да опра бастуна да не падна в някоя от тях.
- Да, аратлик. Нали знаеш какво е казал Чърчил, че по време на война и избори най много се лъже. Чудя се само за следващите избори с кво ще ни излъжат.
- Ха, та ти не знаеш ли?
- Що, кво да знам?
- Щели да ни подмладяват, аратлик - изхихика тихичко Доню.
- Ами, че то-о, май му е време вече. Чудя се кво чакат още.
- Кво ли? Амчи да ритнем петалите, кво - отвърна му Доню.
- Що бре? Кой е ритнал петалите? Щото чух камбаната да дрънка, ама-а не разбрах за кого е? - попита приближилата ги баба Гуна.
- Ха! Ама ти не знаеш ли? Събю, ма, Събю дъвката починал - отвърна й Тоню като смигна на аратлика си Доню.
- Ивъх, не думай, бре. Ами, че то преди малко го срещнах - затюхка се баба Гуна.
- Да, ама кат видял и-и хвърлил топа - изхихика отново Тоню.
- Тю, язък за човека - закръсти се баба Гуна. - Ами то-о яз бързах ама-а, ша са върна. Китка да положа на Събя, бре - рече бабата и закривуца обратно.
- Що така ва, аратлик? Що излъга баба Гуна? - скара се Доню на Тоня.
- Що, що? Щото съм слънчасал, а и тя за сефте не е лъгана, за тва!
- Искаш да кажеш, че и тя е свикнала. Така ли?
- Точно така, пък и тя-я баба Гуна, ей там до ъгъла ще забрави кой какво й е казал и за къде е тръгнала.
- Аха. Като нас демек, че сме забравили кво са ни обещали и…
- Ами да! То те и управниците така си мислят, че сме забравили кво са ни обещали и са готови с нови.
- Абе, Тоньо? В кой вестник си го чел тва за подмладяването? - викна им Таню Дръндаря.
- Що? Кой ти го каза? - надигна се от пейката Тоню.
- Как кой? Ами срещнах баба Гуна, та тя вика, че от тебе го чула и бързаше да си вземе личната карта, та-а да я занесяла в кметството.
- Казах ли ти ва, аратлик? - обърна се Тоню към Доня.
- Кво си ми казал? Нищо - погледна го учудено Доню.
- Нищо ли? Нищо, нищо, ама ние си седим тука двамата, а хората ще ни изпреварят за подмладяването.
- Така ли? - скочи Доню от пейката. - Ами какво чакаме с тебе, а? Я давай да си ходим бързо за личните карти. Бързо, аратлик, да не закъснеем.
