КНИГАТА С КАРТИНКИТЕ
Прозорците на стаята са широко разтворени. пролетното слънце усмихнато наднича, заслушано сякаш и то в приказката, която бащата разказва на своя малък син:
-… Тогава момчето се стегнало за път - далечен път през поля и гори, през реки и морета. Тръгнало да търси златната къщичка, където живеела слънчова майка.
- Ами кой му показвал пътя?
- Слънцето. Ей го, виж и тука, на картинката как се е усмихнало.
- И момчето, татко, и кученцето до него!
Малкият син се наместя по-удобно на бащиното коляно, повдига замислено очи…
- А какво станало после?
Бащата отваря друга страница.
- Нали момчето спасило малкото сърне, като го извадило из храстите? Бащата на сърненцето, един силен рогач, бързо дотичал и казал: „Качи се на гърба ми и здраво се хвани за моите рога. Аз ще те заведа в къщичката на слънчовата майка.”
Малкият син отпуща русокоса глава на бащина ръка, замисля се. Слънцето преплита лъчи в златните му коси. Клепките неусетно се отпущат.
Сънчо идва от зелената горица, размахва люляково клонче и понася малкия далеко, високо, може би към златната къщица на слънчова майка… А бащата лекичко отпуща ръка върху русата главица и тихо си шепне:
- Спи ми, сине. Татко ще бди над тебе, нищо да не смути сладкия ти сън. После ние двама лист по лист ще разгръщаме книгата с картинките и толкова хубави неща ще научим! А когато пораснеш, ти сам ще разгръщаш и прелистяш много, много книги, които ще ти покажат пътя към златната къщичка на радостта, истината и доброто. Спи, спи…
——————————
в. „Детска книга”, бр. 2, 1937 г.
