Тошо Лижев

Събуди я звънът на хлопки и кучешки лай. С тях през широко отворения прозорец нахлуваше и утринен хлад, долавяха се гласове - непознати, звучащи като ехо. Тя с неохота стана да затвори, за да си доспи.

По улицата отминаваха скупчени в стадо овце, като смешно клатеха глави. Повгледа се в отдавна забравената картина, във фигурата на овчаря и понечи да притвори крилата на прозореца. Точно в този момент до слуха й стигна подрънкването на по-силен звънец и познат глас.

От другия край на улицата се задаваха няколко крави. След тях крачеше плещест мъж по риза без ръкави. Дясната му ръка енергично помахваше зелено клонче, с което явно отпъждаше досадните мухи.

Стоян!

Изглеждаше същият както преди четири години, когато го видя за последен път преди да тръгне по чужбина. Щом се изравни с външната врата, той помаха с клончето като за поздрав. Долу, пред лятната кухня, шеташе леля Недка, както всички, дори и по-старите, викаха на майка й. Той позапря, изглеждаше озадачен. Вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

Стоян помръдна устни, явно се опитваше да каже нещо. Зеленото клонче, изпуснато, падна на земята.

- Рада е, Рада - чу се гласът на майка й отдолу. - Какво се пулиш. Чужденката ни се завърна.

Тя му се усмихна и му помаха от прозореца. Миг-два той стоеше като гипсиран, после вдигна десница и, ухилен до ушите, продължи след кравите, без да откъсва поглед от нея.

Щом настигна животните, пак спря, посочи към гората, после дланта му описа полукръг, показалецът му пролази улицата и се насочи към Рада. Схванала по-скоро инстинктивно, отколкото с мисъл, намерението му, тя кимна.

Окончателно разсънена, се облече, метна пешкира през рамо и слезе долу да се измие. Откъм кухнята тракаха съдове, носеше се мирис на дим и на нещо вкусно.

- Все питаше за тебе. Добър мъж е. Простоват, малко занесен, но добър и работлив. Една оправна жена лесно ще го поодялка.

- Стига, майко. Пак започваш.

- Пак не пак, искам да стана баба. Ти вече гониш трийсетака и с това хойкане по света…

- Запушвам си ушите!

На масата в лятната кухня димеше току що извадена от фурната баница. Като въртеше тавата, майка й я режеше. Три по-големи парчета положи в чинии и ги подреди, после до двете от тях - пръстени чаши с топло мляко.

- И аз искам - обяви Рада.

- Ето ти го. Седни тук. Стоян няма да пие, той не си пада по млякото. За него правя кафе.

- Така ли?! Нали крави гледа… Не знаех.

- Не знаеш, ами, откъде ще знаеш! Обиколи света, а за тукашните работи хабер си нямаш. Стоян е като талисман на селото. Само той остана с крави, а на времето, когато с баща ти купихме тази къща, бяха четирима. Четирима с крави. И овцете, дето одеве минаха, са последните. То и местните се стопиха като ланшен сняг, какво остава за животните. Ако не сме ние, виладжиите, тук скоро ще е мъртвило. Какво знаеш ти…

Без да обръща внимание на добродушния укор, Рада си спомни как преди пет или шест години, пратена от баща си, който беше още жив, да заеме нещо от съседите, попадна в обора. Вътре - ни Стоян, ни кравите. Насмалко да припадне от миризмата. Добре че беше с дамската си чанта, извади дезодоранта, замижа и си пръсна право в лицето. После, кой знае защо, без да мисли, изразходва целия флакон, напръска съдържанието му във всички посоки.

Дал знак за появата си с леко прокашляне, Стоян дълго изтрива крака в чердженцето пред прага преди да влезе. Протегна десница, ръкува се вдървено и внимателно се намести на стола, като че ли се боеше да не го счупи.

- Яжте докато е топла - подкани ги леля Недка. - Приказките сетне.

Гостът похвали за баницата стопанката. Тя пък обяви, че дъщеря й прави по-хубава, след което Рада сърдито я стрелна с поглед. Леля Недка щукна навън. Върна се след минута с куп снимки и ги тръсна пред Стоян. Обяви, че е обещала на съседката си да й покаже някаква плетка и отново изчезна.

- Майка ми иска да ме омъжи. Това й е мечтата на живота…

- Ти такова…там…

- Не, не ми излезе късметът. Даже на бял кон принц да ми се яви, за нищо на света не оставам там. Чужбината си е чужбина. В четири държави бях и навсякъде едно и също - любезно, възпитано, но с хиляди дребни неща винаги ти напомнят, че си чужденец. И природата им не е…

Видяла, че Стоян прехвърля снимките, Рада замълча.

- Това е Ниагара, голям водопад - вдигна фотографията той, видимо доволен, че е познал. - От уроците по география в техникума го знам.

- Ти често говореше за учителя си по география.

- Той ми отвори очите. Все ни водеше по екскурзии. Това е Айфеловата кула, това пък някакво езеро ли е?

- Комо. В Северна Италия.

- Ти и при макаронджиите ли си била? Тук пък се напълни с англичани. Тринайсет къщи в селото купиха. А това… това си е нашенско…

Стоян отдели десетина снимки, нареди ги една до друга, повгледа се в тях, бучна пръст в едната и възкликна:

- Това съм аз. Пред Тулумовата пещера…. И тук пак съм аз - във Върбов дол. И тук, и тук, и тук… Славейкова гора, Вълчи проход, Белите скали, Чудните скали, Ракитника, водопада на Куза скока, Камчийските пясъци… Само че…

- Какво?

- Те са фалшиви. Всичките снимки са фалшиви, защото до мене има някаква жена, а аз съм се снимал сам.

- Така ли? И коя е тази нахалница, дето се е наместила до тебе, без да те пита?

Стоян вдигна глава. Кръглоликата му простодушна физиономия изразяваше пълно объркване. Взрян в лицето й, той присви очи и смутено отрони:

- Рада. Ти си.

- Аз съм, глупчо. Не ме ли позна веднага?

- Познах те, но… Какво правиш тука? На снимките де.

- Преди три години си идвах за кратко. Тогава не се отбих на село. Но реших да ги взема тези снимки, дето ми ги подари на времето. Един познат фотограф във Варна направи монтаж - добави и моята фигура. И ги носех винаги… винаги, през всичкото време на гурбета си. Сега ще ме попиташ защо…

- На езика ми е.

- Да ги показвам. Да се фукам.

- С природата ли?

- С какво друго? Къде другаде по света на толкова малко географско пространство е събрана толкоз хубост?! - Рада помълча, извърна глава и добави: - Е, когато ме питаха кой е този едър хубавеляк на фотографията, казвах, че е гаджето ми. Или - мъжа ми.

- Че ти на времето ми отказа. Направо ме отряза. Не - поклати глава той, - цялата тази работа е нагласена. Фалшива. Ти освен на Чудните скали не си ходила по другите места.

- Никога не е късно за такова нещо. Държиш ли още на поканата си? На времето ме викаше да ги посетим заедно.

- Помня. Защо да се отказвам. Винаги готов. Хайде!

- Сега ли?

- Сега. Речено-сторено. Качваме се на моята трошка и потегляме. А по пътя ще решим къде най-напред и нататък.

- Всъщност аз се канех довечера да се прибирам във Варна…

Този път объркана изглеждаше Рада. Около минута, свъсила вежди, тя съобразяваше нещо, после го попита кой ще прибере кравите.

- Брат ми. Ще му се обадя.

Стоян бръкна в джоба си и й показа мобилното си фонче. В едрата му длан то изглеждаше съвсем миниатюрно.

- Колко минути ми даваш да се приготвя?

- Отивам до вкъщи и паля трошката. Ще спра пред вас и ще те чакам. Няма зор, не бързаме за никъде, спокойно се гласи.

…След като излязоха от селото и колата закриволи и заподскача по неравния, прояден от дупки асфалт, Рада обяви, че не се е гримирала. Да не я чака много. Сиреч не е от неуважение. И тъй като той не отвърна, тя му разказа случая с дезодоранта. Призна си, че тогава се е сепнала от миризмата на оборския тор и затова му е отказала голямата разходка.

- На мен пък миризмата на прясното мляко не ми понася.- обяви той. - Когато доя кравите, извръщам глава настрани. Обичам животните, но по млякото не си падам.

- Така ли?!… Мислех, че само аз… Стояне, знаеш ли, душата ми е закопняла за простички житейски радости: да слушам народни песни, да се радвам на свежата зеленина, да си хапвам обикновен, сготвен по нашенски бобец…

Резкият удар на спирачките я накара да политне напред. Спрели бяха пред някакъв разклон. Той се огледа, зави надясно и подкара отново колата по тесен черен път.

- Къде отиваме?

- В Сладка вода. Най-напред в Сладка вода.

- Какво е това?

- Село. Там, значи, има българско училище. Ще го видиш. Истинско българско училище.* А ние ще си наточим водица. С водицата на Сладка вода бобът увира за десет минути.

- Ооо, не знаех. Благодаря ти… Ти си чудесен!

- Тъй ли?

- Ще ти го докажа.

Тя положи длан на рамото му и силно го стисна.

- Знаеш ли, без грим ти си по-хубава! Няма да ти го доказвам.

Двамата се засмяха…

__________________________________________________

* Във варненското село Сладка вода имаше частно Училище за българска култура на родолюбеца Койно Койнов, което, уви, затвори врати през 2012 година.