Драгни Драгнев

ЛЮБОВНО ПИСМО

Какво съм дал на тоя свят… Какво съм взел…
Без дъх останах за добро да му говоря,
да му преливам капчици живот, а не превзет
да се усмихвам във очите на просторите…

Ти ме разбра…И тръгна с мен, защото беше в мен
с душа и със сърце - и дните ни се сляха…
А в тоя свят - от зло и ярост разделен -
камшиците му върху нас и в нас плющяха…

Благодаря ти… Във часа на старостта дори -
един за друг, един във друг - животът ще гори…

ЧОВЕКЪТ В ЕСЕНТА

Съблича всичко есента… Не се срамува
разголена докрай снага да ни покаже…
Сама сандалите на лятото обува
и слиза често с листопада по-красива даже…

С премрежени очи се взирам дълго в нея.
Вместо възторг в душата ми е бездна.
Я виж човекът в есента си как живее,
как хубостта му и духът от тялото му чезне…

Несправедливо е, че есента - една и съща -
дохожда… И отива си… Но се завръща…

ЖАЛЕЙКА

Умират млади старците… Отиват си…
Най-вече в есента
със щъркелите си отиват…
Отиват си, завършили живота си
наполовина, криво-ляво…
Не им достига време
за последна дума
дори да се простят със любовта си,
ако е още жива в тях и чака…
Дори и сбогом не си вземат с никого.
Душата им напуска тялото внезапно.
И никой не си дава сметка
живяха ли наистина,
какво белязаха с добро и зло,
поне изораха ли, засяха ли си нивата,
преди да тръгнат…
И ето, всички бързо ги забравят -
след три дни, без да стигнат до четирсет.

Как да напишем биография тогава?
За половин живот,
за капчицата им живот
какво да се напише…
Семейство… Двама сина… И самотен.
Бездомен. Гладен. Рак на простатата.
Измамен… И от бесни кучета ухапан…
Сто лева пенсия -
за болест ли, за старост ли…
Два реда спомен.

Кой да напише биография на старците?
И ще чете ли някой приказка за тях
на нашите деца,
родени вчера,
октомври две и седемнайста,
или на още неродените…
А кой ще напише приказката, кой…

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ЛЮБОВТА

Радостта от живота е първата,
Голямата любов -
най-всеобхватната, най-искрената,
най-неуловимата и най-загадъчна любов.
Коренът на мисълта. И знаме на душата.
Равнината.
Планината и върхът.
И песента…

С песен идва другата любов -
към Отечеството -
Майката… Родът…Домът…
Семейството…
И над тях - небето.
Твоите дни и нощи.
Моите дни и нощи.
На децата копнежите, игрите
и надеждите…
Дните и нощите на България,
на земното кълбо и на човечеството…

Най-накрая - нашата любов.
Любовта ти
под ръка със моята любов.
Най-скъпоценното,
най-милото, укрито
надълбоко в нас.

НАЙ-ХУБАВОТО

Засипва ме със слънце още, с листопади тя
и носи в пазвите си късните цветя.
Ту с тихи стъпки ме подканя да вървя до нея,
ту шепне ми, че трябва да живея…

Благодаря ти, есен моя… Доживях до старост,
но ти със радостта ми, че съм жив, ме свари
Където и да тръгна утре и където спра,
ще помня благослова ти красив докрай…

Най-хубавото ще е догодина, моя есен,
ако съм жив и здрав, да те посрещна с хляб и песен.

ЛЮБОВ

Животът е капризен и суров,
нетърпелив за слава и за вечност.
Жесток понякога…
Понякога - необуздано, диво копеле,
което ще скочи върху майка си,
без да му мисли…

И тръгва всекидневието в нас -
от работата и от мързела,
от безработицата често,
от закуската, обяда, следобеда, вечерята,
но първо
с поглъщане на радостта от живота,
с чашката ракия, със смеха, с тъгата,
с мисълта за утре
и за нощта, която се спуща върху теб…
Ще полежи на хълбока ти, ще се глези
нощта и неусетно се изнизва от съня ти…

Но това ли е Животът…
Кога ще пеем и ще пишем песни…
Ще сеем ли, ще жънем ли слънца и ласки…
Какво е свободата на духа и тялото,
щом лицемерна реч,
побоища, измами, смърт -
едно през друго -
мотаят и разчекват всекидневието
и никой не ги спира и не залоства пътя…
Не може никой да ги спре,
а им отваря пролуки да минават всякъде
и да удавят ъгълчето радост
и стръкчето надежда
за добро и за красиво…
Къде остана
онази пеперуда бяла,
онази капчица живот,
която ни е обещана…
И колкото и да е мъничка,
принадлежи ни тя със хляба и водата,
със песента и виното,
с целувката на времето,
което е макар с едно око…
Принадлежи ни тази капчица живот
с нишаните, които носи,
с всичко от началото до края -
и ние с благодарност я наричаме
Любов…

ДА ХРАНИМ И ДА ГЛЕДАМЕ ЛЮБОВ

Не е време за песен и възторг,
а време е за съпротива
срещу омразата около нас,
заседналата в нас омраза…
Пуснала корени през ходилата
на човечеството -
в паметта му,
в крилете на кръвта му…
До гуша във омраза е затънал
тоя свят.
А искаме да пеем за любов
и настояваме - с любов
да орем нивята си, да сеем
и да жънем заедно любов,
да берем цветя и билки
за радост и тъга, за помен,
на раменете си да носим пътища
или под мишница да ги пренасяме,
от бряг до връх да ги постелим
за любовта си…
Но какво е
да храним и да гледаме любов,
когато омразата заема
територията помежду ни,
когато в търпението гняв кипи,
а истината е претрупана с лъжа…
Не идва ли от времето
на тоя, алчен, хищен свят
омразата…
Поникнала в душите ни,
тя тръгва срещу нас - предателство,
което ни ранява и руши душите ни,
плячкосва живот със пътища, с нивя…
Дори преобръща и затрива словото,
езика на който си говорим и обичаме,
прави на пух и прах ума и мисленето ни…
Защото омраза и любов
се пише със душа и думи.
Защото време е за съпротива
срещу омразата - с Любов.

ВЪПРЕКИ

Сърдита ми е есента, макар че я обичам.
Жена е, казвам си дори, набързо ще й мине.
Ще се усмихне и ще вземе образ на момиче.
Ще ме целуне и напълни чашата ми с вино.

Но тя със гняв размята фуста, тежък облак хвана,
със дъждове го спусна, с небеса, с простори хладни,
с пороища заля земята и разрови рани,
удави слънцето на тоя ден във водопади.

И въпреки това обичам още есента
със хубостта й, с радостта, с тъгата на света.