ГОВОРЕЩИТЕ РУНИ НА РЕКАТА
ГОВОРЕЩИТЕ РУНИ НА РЕКАТА
Жълтата река през мен потече,
хищно хлътна в моя тих бял Дунав.
И усетих – древните предтечи
сякаш идат, за да ме целунат.
Не като дете, а като майка,
не жена – а спомен за светиня.
Дух да сучат, а душа се вайка –
как от мен самата да замина.
Болка ми е каменното ложе,
градове грамади съградило.
Степ горена колчем се тревожи –
гордо млъква конското ми било.
Гръм кове подкови по скалата,
слънчевата ритла дракон кърши,
ястреб първи славеи премята –
докато със песента се свърши.
Ще останат срязаните руни
върху урни и небесни плочи.
Да си дойдат в моя тих бял Дунав,
докато през мен кръвта клокочи.
ЗЕМЯТА, ПРЕЗ КОЯТО НЕ ПРЕМИНАХ
…а тази равнина дълбоко ме прескочи
и грохна дъх под камък и дърво, вдън водна жила.
И коренче от трепетлика е преглътката ми – заклокочи
и се захвана във прорастъка на преобърнатото било.
А мисълта се заогъва, заглаголи, забръшляни –
прошумоля вълна от буря – бях победена, прецедена,
и между двете ми очи разпънаха се твърдите балкани,
та вече нямам от къде ни да избягам, нито да простена.
Земя – която не обходих – ала тя през мен премина –
на снопове, с хоругви, на табуни и потери.
Избра ме – родната – в мен не вилня чужбина.
И някой ден – дълбоко в себе си – ще ме намери.
ПО ОБРАЗ И ПОДОБИЕ
Да вдигнеш каменно огнище
на каменно човече без особа,
без име и годишнина –
та приливът красноречив да го разчорля,
а отлив мълчалив да го разголва,
да го закътва от излишен говор –
като табу – от върволика.
Наречен за човек да освестяваш,
да гладиш, да събираш, пренареждаш,
неоорфически да го освобождаваш –
камък по камък,
крак по крак,
и хлип по хлип –
под люспите на уловената история.
Да чуваш отшумелите дъна
докато на повърхността се ровиш
и в хлътналия миг
отдолу,
из под дланта ронливо пак проходи
забравеното битие,
натрупаното битие от обич.
СТЪПКИ В НИЧИЯТА ЗЕМЯ
…да сме хора за малко отсам,
да си гребнем дареното време.
Що ще бъдем оттатък, не знам –
плевел див, или зърно за семе.
Вятър вее събрано сено –
дъжд забъркани багри отмива.
И се моля – небето дано
не погълне ораната нива.
Птици теглят мечти окрилени
и ми вият очите в летежи.
Ако слънчице грейне над мене –
и над теб мята шеметни мрежи.
Моят кръст на усилие висше
не ми дава криле на щастливка.
По-добре по човешки да дишам
и пръстта да е моя отливка.
И снега ще закътам със сянка.
Пред цветец и дете коленича.
Бих прегърнала и пепелянка,
ако зная, че тя ме обича.
РЪКАВЪТ НА РЕКАТА
…пък аз не зная накъде отивам, откъде се връщам –
не оживява в мене дом, а обитавам скален проход.
Каква е тази святост или дързост на отшелник и пройдоха
да ми е пълно без понятие за къща?
А покривите восъчни криле да ми изглеждат
и да не са те мигли безутешни и насъщни,
пороите да имам за подслон и за прегръдка –
а пък стените да са трижди безнадеждни.
По праговете – корени – да стъпвам,
да ме превежда клонката попътна –
докато гледам все нагоре и далеко
и предизвиквам вятъра, за да го дишам,
и подценявам всичко що е питомно и леко
с отплата да изчезвам и да пиша.
