Дамян Калфов

Югозападно от Струмица, до самото шосе за Дойран, е разположено селото Костурино. Преди няколко дни тук се водеше жесток и наравен бой между нашите и френски войски. Селото е полуразрушено и цялата му околност преорана от фугасните гранати. Френските блиндирани окопи са припречени отпред с широка мрежа от бодлива тел и с мрежеста спирала, която впримчва и затяга падналия въ нея.

В окопите и по цялото пространство зад тях още лежат труповете на убитите французи, ударени с куршум и нож в главата, в гърдите, в корема. Купчини гилзи и патрони, захвърлени пушки, затъкнати с кал, недоизстреляни пачки, захвърлени дрешки и книжа. Смъртта е минала оттук разярена и страшна - като хала, която профучава над гъста гора и в миг оставя след себе си жестоки следи…

Един млад двайсет и петгодишен момък, пронизан в корема, е прострян до една голяма хвойна. Кръвта е още неизпита от каменливата земя. До него има разпръснати писма, зацапани с кал и кръв. Аз прибрах тия, които можеха да се четат.

Той се казвал Франциск, родом от Криола. В тия писма неговата по-млада сестра му пише, че всички са добре вкъщи и че се молят на Провидението да запази и него от болести и зли часове, че желаят скоро да се свърши тая толкова продържителна война, да се сключи мира, за да се видят пак - да го прегърнат всички близо до гърдите си и да се радват, да се радват със сълзи на очи.

„Ти често се оплакваше от бодежи, Фринциск, пише му в едно писмо сестра му, и как ли страдаш сега там, сред ония планини и чукари, сред ония снегове, където сте били разположени наскоро! Мама много се безпокои за това. Тя ти приготвя още един чифт вълнени чорапи, дълги до над коленете. Скоро ще ти изпратим и едно cache-nez и още две фланели. Предпазвай се, предпазвай се, милички Франциск. Дават ли ви поне мляко всяка заран? А ти как го пиеш без какао?”

Може би сега в тоя миг, някакъв пощенски колет пристига за бедния Франциск; може би сестра му още не се е помирила с мисълта, как тъй е възможно Франциск да пие мляко без какао, когато той никога през живота си не е приемал това. А Франциск почива тук, сред тия планини и чукари, сред тия снегове, и мир никога не ще настъпи в душите на неговата майка и сестра…

На една крачка от Франциска лежи друг негов другар по оръжие и участ. Едно гребенче и малко прашно огледалце показват, че той приживе е полагал повечко грижи за своя тоалет, и по-малко за своя живот. Измежду многото записки и писма, намерих и едно от жена му.

„Ела си по-скоро, настоятелно го моли тя, ела да ме спасиш! Откакто тръгна ти, аз нито за минутка съм видяла спокойствие от тая проклета мадам Диламот. „Ти, казва, трябва да мълчиш, че ще те натупам! Няма го твоят Луи, да те защити. Той, казва, не се знае, дали и себе си защитил там, на бойното поле” - и ме заплашва с голямата готварска лъжица. Завчера нашият Бриган залая и подгони тяхната Клеопатра. Клеопатра се впусна, влезе право в тяхната кухня и строши две-три чинии. Ах, да знаеш, мой миличък Луи, какво си патих тогава!… Събрала парченцата, закрила ги под престилката си и, като се качва на стълбичката откъм техния двор, започва… Боже мой… като вашите шрапнелни куршуми там се изсипваха тия порцеланови парчета върху моята злочеста глава! И, ако не се скриех веднага в избата, щеше да ме пребие тая ниска, луда мръсница.

Съжали ме, добрий ми Луи. Ти виждаш, че моят живот е еднакво несигурен, както и твоя там. Най-после, помоли твоя капитан, вземи отпуска и ела си. Защото тая държанка не ще остави да ме видиш жива, като се завърнеш след мира. Твоята вярна жена, която безумно те обича и прегръща - Клементина”.

Бедната Клементина, която завинаги остава сама въ съседство с лудата мадам Диламот…

Минах край много трупове и с любопитство се спирах пред всеки почти. Наляво, под една гола канара, съзрях чернокож зуав, млад и снажен момък, едва двайсет и пет години. Лека усмивка се четеше на неговите дебели негърски устни, зъбите му се откриваха чисти и бели - наредени като бисери. Куршумът пронизал лявата му гръд, точно при сърцето, и смъртта е дошла като внезапен сладък сън. Цял пакет писма се подаваше изпод разкопчаната му куртка.

Аз бързо поисках да узная за миналото на тоя син на тропика, който е оставил кости така далеко от своята родина. Ето последното му писмо от неговата Мари.

„Оран 11.XII. 1915 г.
Обожаемий Брахим, моя вечна любов!
Ето, аз пак съм сама на малкото павильонче в нашата градина - сред благоуханието и свежестта на розмарина, сред цвърчението на игривите канарчета, сред монотонния шум на сребристия фонтан. Сърцето ми силно тупти, Брахим, ръката ми трепери, и аз едва ли пак ще мога да ти предам хилядната частица от онова нежно и божествено чувство, което тая в глъбините на моята осиротяла душа, в гънките на моето неспокойно сърце. Аз стоя вярна на обещанието си и всеки ден ти изпращам от тук
своите пламенни целувки. И все пак, мене ми се струва, Брахим, че ти си забравил вече твоята Мари. Аз те любя, Брахим, с всеки атом на моето същество, аз те любя тъй, както никоя жена досега не е любила, ни в живота, ни във фантастичния мир на вашите арабски легенди.

Почти година се измина от нашата раздяла - тежка траурна година за нашата кратка и вечна любов! Всяка вечер, Брахим, при изгрева на луната, моите очи неволно се отправят ей насреща там, откъдето ти, силен и безстрашен се прехвърляш отсам, за да ме прегърнеш. Но няма го вече моят златен идол, моят обожаем Брахим…

Всяка сутрин аз коленича пред светлата икона на Сент-Антуан-де-Падуа и отправям горещи молитви към него, за да те запази жив и здрав. И аз вярвам, че той ще послуша моята молба. Защото той, нашият Сент Антуан, е добър, Брахим, и защото моята молитва е едничкото желание на едно страдащо сърце, на една първа последна любов…

Колко си далеко, Брахим! Пък аз искам да прегърна твоята къдрава глава, твоите коси, които са по-черни и от смолата, искам да впия устните си в твоите устни, които повече горят и от лъчите на това тропическо слънце!

Утре, с Мадам Вира ще отидем в Алжир, ще минем през бамбуковата гора. Аз ще се отбия и ще целуна пак мястото, където за пръв път те видях, моя първа любов! Всякога, когато минавам през онова място, сърцето ми лудо заиграва, дъхът ми спира, и ти се явяваш пред мене, Брахим, такъв, какъвто си в паметта ми.

Брахим, Сиди Брахим!
Аз привършвам пак днешното си писмо, за да си дам почивка до утре. Но ти живееш в мисълта ми всеки миг, Брахим; ти си моята единствена и вечна мечта! Бог да те запази, моя любов! Твоята вярна Мари”.

А в неизпратения отговор на това нейно писмо, Сиди Брахим пише на своята синеока
Мари:

„…Моят влажен окоп е декориран отвътре с ликовете на двама - аз, като французки пехотинец, фотографиран пред една пряспа сняг, който тука за пръв път през живота си видях, и ти - като туристка сред безбрежното море от пясък, под обилните парещи лъчи на южно-африканското слънце. Прикрепени един до друг на едно тънко клонче, тия портрети постоянно се свиват от острата влага и се приближават постепенно. Но тъкмо да се прегърнат, моя божествена Мари, твоят портрет се изплъзва и пада. Това се случи много пъти поред. А пък аз съм фаталист. И искам да разтълкувам това толкова незначително явление, Мари, в тая нерадостна смисъл, че…”

Засъхналата алена кръв на Брахим, която е изтекла направо от сърцето, бе покрила
думите по-нататък…

——————————

в. „Завой”, г. 1, бр. 16, ноември 1939 г.