ИМАНЕТО
Един единствен път досега петнайсетгодишният Христо бе ходил във Филибе. Цял ден пътуваха, но когато стигнаха там, градът сякаш го смая. Светът около него се завъртя и нещо вълшебно го грабна.
Какви къщи с чардаци, каква чаршия имаше в този град! Четвъртък-пазар гъмжеше от народ. А малките моми - все нагиздени, натъкмени като за сватба.
Христо го бе срам да ги погледне по-отблизо, защото бе още голобрадо момче. Хвърляше им поглед ей тъй - отдалече. Нещо хубаво и красиво, неумолимо и чародейно го привличаше към тях. Впечатляваше го този град и седемте му тепета. Внушителни бяха, сякаш подпираха небето на своите плещи. Това бе преди година. После отново се върнаха в Хаскьой и всичко тръгна по старому.
В този ден юлското слънце напичаше силно. Христо вървеше по надолнището към Елешченския хан и си мечтаеше за времето, когато отново ще посети градът на седемте тепета. Красиво бе там - красиво, кой каквото щеше да му казва.
Момчето мина покрай оградата на Общинската пожарна и продължи да се спуска надолу към хана, който вече се виждаше.
Оставаше му още много малко. Христо бе вече стъпил на равното и се оглеждаше за момчетата, с които играеше. Там винаги намираше приятелите си и те заедно замисляха момчешките си лудории. Бащината му къща бе до църквата “Св. Георги” - откъм северния скат на възвишението, където лятно време сенките на дърветата по-бързо покриваха земята и сутрешната им хладина се запазваше дълго.
Спря се пред голямата порта на двора, през която влизаха и излизаха коли. Ханът бе построен от Стойчо Елешчанина. И носеше неговото име. Беше разположен в края на града на пътя за Кърджали.
Тук винаги бе оживено и шумно. Христо намираше това място за по-интересно дори от пазара.
В хана постоянно идваха различни хора. Наоколо витаеше една особена атмосфера - сериозна, забързана и деловита. Такива бяха и повечето посетители на хана. Едни идваха от дълъг път и отсядаха да си отдъхнат и починат, други се подготвяха да си тръгнат навреме към дома. Никой не се размотаваше без цел и напразно. Всички бяха устремени, сякаш забързани към нещо свое - свидно и голямо. На момчето му бе приятно да ги среща и да е повече между такива хора.
Сега Христо се огледа да види някого, но днес ги нямаше и по-малките деца, с които друг път се заиграваше на чилик или ашици. Не видя никого. Дворът бе почти пуст и само трима млади мъже оживено разговаряха нещо. Той се заслуша, за да разбере на какъв език говорят. В хана идваха всякакви хора - турци, гърци, арменци, власи, македонци, сърби - какъв ли само народ не се извървяваше тука.
Тези тримата говореха на турски. Христо знаеше този език от малък и приказваше като турчин. Той чу познати думи на чуждия език и остана доволен, че можа да разбере какви са. Виж, ако бяха гръцки или арменски търговци, или цигани - нищо нямаше да схване от разговора им.
Иначе той много-много не се интересуваше от приказките им. А те бяха едни и същи - за стоки, за пазари и къде каквo може по-евтино да се купи.
Момчето се наведе, взе от земята една клечка и захвана да я дялка. Джобното му ножче беше остро и около него захвърчаха трески. Това ножче баща му го бе подарил лани, когато ходиха във Филибе и той не се разделяше с него. Ах, какви красиви неща имаше в този град! - Злато и сребро, коприна и воали, врани коне и малки моми. Всичко имаше в града под тепетата и безкраен беше неговият свят.
Много неща видя Христо там, но кога ли пак щеше да има късмета да ги съзре.
Кога ли пак ще посетят Четвъртък-пазаря?
Дялкайки клечката, момчето убиваше времето си. Днес нямаше къде да ходи, не бързаше за никъде. Знаеше, че все някой от приятелите му ще дойде.
Тресчиците отскачаха ту по-далеч, ту по-близо. Христо бе престанал да обръща внимание на турците, когато единият от тях се обърна към него и високо му викна:
“Алдехол бурдан! - което означаваше: “Махай се оттук!”
Момчето спря да дялка. То се изненада от това, че искаха да го изпъдят.
Правеха го грубо и заядливо. Веднага разбра какво искаха, но мълчеше. Можеха и да не му крещят - да не е глух?! Реши да се престори, че не ги е разбрал, като човек, който не знае турски:
- Какво искаш бе? - рече той. - Кажи го на български.
Първият от мъжете махна с ръка:
- Оставете го. Не разбира нашият език,
- Така е - съгласи се и другият - не знае турски!
- А бе, може и да не знае, ама нали трябваше да проверим? - каза третият мъж и те продължиха разговора помежду си.
От този момент Христо се заслуша внимателно. Турците споменаха за някаква нива на Паша чаир - била до гробището, в долния й край имало круша със забит пирон на нея. Момчето знаеше нивата, знаеше и крушата, защото тази нива наскоро баща му я купи. На забития стар пирон те окачваха киселото мляко и ручока, когато бяха на къра, а под нея оставяха стомната с вода - да е на сянка.
Момчето се заслуша по-внимателно. Какво ли можеха да говорят за тяхната нива!
Клечката в ръцете на момчето стана съвсем малка от дялкане, съвсем се бе изтънила и той взе друга.
Турците споменаха отново за пирона на крушата:
- Като пуснеш камък от него - каза първият, - където тупне - там трябва да се копае!
- Колко е дълбоко?
- Не е много - до коляно.
- Тогава всичко ще стане бързо! - рече третият турчин и се огледа, но освен момчето не видя никого в двора на хана.
Христо се направи на разсеян и дори си заподсвирква. От това, което чу, той разбра, че тримата говорят точно за тяхната нива, че тази нощ те ще копаят нещо под крушата и утре заран щяха да тръгнат за Турция. Той се отказа от намерението си да търси своите приятели и тръгна обратно към Пожарната.
После забърза по нагорнището и стигна до къщи. Знаеше, че е време да напои воловете, но, вместо това, взе копач и лопата, метна на рамо старите дисаги, с които лете ходеха на къра и хукна към реката. На другия бряг бе Паша чаир.
Като прецапа реката с босите си крака, бързо заизкачва нагорнището до гробищата и веднага излезе на тяхната нива. Наоколо нямаше жива душа. Не видя никого. Стигна до крушата и трескаво заби копача под нея - точно там, където падна камъкът пуснат от пирона.
Момчето се досещаше какво може да намери. Обзе го някаква иманярска треска, копнеж да намери съкровище и той бързо запретна ръкави. Упорито започна да копае. Беше силен и му спореше. Когато изкопа мястото до коляно, току под краката си видя две големи железни кутии от халва, сложени една до друга. Те бяха тежки, цели ръждясали от влагата и той с усилие ги извади навън.
Капаците им не се отваряха и Христо проби едната с острото на копача. На земята се посипаха златни монети, ирмилици, турски лири и австрийски наполеони, на които българите казваха “пендари”. Големи и малки, малки и големи - всякакви!
“Значи за тези пари са говорили турците в хана! - рече си Христо. - Затова са искали да ме изгонят. Е, изгониха ме, ама аз дойдох първи ….”
- Нямали сте късмет - каза той и си представи как бягащите през
Освободителната война турци, заради несигурността по онова време, са закопали имането и сега, няколко години по-късно, бяха дошли да го търсят.
- Нека го търсят, колкото искат! - рече Христо и сложи неотворената кутия в едната торба на дисагите, а отворената - изсипа в другата. Зарови мястото с пръст и го тъпка. Преметна дисагите през рамо, които сега му се видяха много тежки и пое към къщи.
“Пък и парите не са били техни” - помисли си Христо. - Иначе защо ще питат къде се намира нивата на Паша чеир”.
Когато прекрачи дворната врата, той се почувства страшно уморен. Дисагите му тежаха, а носеше още копач и лопата. Там го пресрещна по-големият му брат.
- Къде хойкаш, бре? - навъсено попита той.
- Тука бях, батьо - смънка Христо.
- Напои ли воловете?
- Трябваше, ама не съм, защото…
Той искаше да отвори дисагите и да покаже какво е намерил, но още не бе погледнал към тях и по едната му буза изплющя шамар. По другата - още един и сигурно щеше още да получи, ако не бе избягал при баща си, който ринеше тор в дъното на двора.
- Тетьо-о! - проплака той. - Бати ме бие!
- Ама защо те бие? - попита баща му.
- Заради воловете. Трябваше да ги напоя.
- А ти напои ли ги?
- Не съм.
- Тогава не му се сърди!
- Ама, тетьо…
- Какво “ама”? Ти знаеш - воловете трябва да се гледат! Те са ни имането. - Друго по-голямо имане от тях ние нямаме.
Христо, че баща му не иска да го чуе, отвори дисагите:
- Тетьо, виж … !
Баща му бръкна с ръка и не повярва на очите си. Когато разтвори шепата си, тя бе пълна с жълтици - истински! Бръкна с другата и извади пендари - големи и малки.
“Господи! - рече си той. - Виж момчето какво е донесло, а ние го бием за нищо …” После попита:
- И в другата ли торба има от тях?
- И в другата.
- Брей! - каза бащата на Христо. - Че тук има пари за сто чифта волове…
- Сто ли? - изненада се Христо. - На мен ще ми трябва само един.
Баща му се засмя:
- Сега ще те изпратя да учиш за даскал във Филибе.
- Във Филибе? - ахна Христо. - Наистина ли!
- Наистина - потвърди баща му и още по-здраво стисна в ръце тежките дисаги.
Христо подскочи от радост.
Най-много от всичко му се искаше да отиде отново там, да чуе гълчавата на филибешкия пазар, да види онези малки моми - нагиздени и натъкмени като за сватба …
Христо широко се усмихна.
Той вече не бе малкото момче, което довчера играеше на ашици със своите приятели, но и не бе пораснал още, не бе станал мъж, макар че вече имаше малки мустачки по горната устна.
Да, той не бе нито момче, нито мъж и затова не знаеше, че в торбите на рамото му беше не само неговият даскалък, но и голяма двукатна къща на едно от седемте филибешки тепета, а на чардака там седеше една мома и го чакаше - нагиздена и натъкмена като за сватба…
