ХЛЯБ

Йордан Петров

На мегдана се събираха много хора. От всички страни прииждаха още и още. Селото заприлича на разбунен кошер. Отнякъде бе долетяла грозната вест, че се е отворила война с Турция. Българската войска преминала границата, армиите се оправили към Люлебургас и Одрин. Щели да щурмуват крепостите.

Едната от тях, наречена Одрин, според военните европейски експерти била непревземаема. Така шумяха  вестниците по цяла Европа, така се твърдеше навред из стария цивилизован свят!

В селото на Борю беше оживено, всички говореха високо. Възбудата беше обхванала хората и страшната дума „война” беше на устата на всеки. Мъжете и момчетата се вълнуваха най-много. На тях се падаше тежкият дял да воюват, да изнесат на плещите си жадуваната от всички Свобода за тези нашенци, който още пъшкаха под османския ботуш. Най-впечатлени от събитието обаче бяха тези, които още нямаха навършени 18 години.

- Да идем войници - говореха те - Всички! - но единствен Борю го каза високо и го чуха и от последните редици.

- Само да ни вземат - обадиха се отвсякъде.

- С конете си ще идем и ще ни вземат - каза той.

Кой знае защо си бе втълпил в главата, че ако е с коня си веднага, ама на часа ще му дадат пушка. Нищо, че никога не бе стрелял с някаква каква да е, макар и много стара.

- И с коня си да идеш, - подвикнаха му отзад - нямаш ли навършени осемнадесет години, няма да те вземат.

Борю не каза нищо, само смръщи чело и на него се изписаха бръчки като на възрастен, а наистина нямаше осемнадесет. Вечерта той сложи един комат хляб в торбата си и без да се обади на някого, тихо изведе коня Звезделин от двора.

Измъкна се като беглец от смълчаното село и вече далече до селските ливади го възседна. Конят се изправи на задните си крака, като да предчувстваше нещо лошо и не искаше да тръгне. Борю заби пети в хълбоците му и го пришпори към границата. Момчето беше едва на шестнадесет.

Носеше само торбичката си с малко хляб на гърба и огромното желание непременно да освободи поробеното си Отечество.

Зад граничната бразда оставаха още много български земи.  Там  нашите съотечественици още бяха под турския ярем и Борю с развята грива на коня запрепуска натам.

На другия ден всички вкъщи бяха обезпокоени.

- Къде ли е отишъл!?

Баща му, Гергината, се досещаше къде е. Щом е тръгнал с коня, на фронта е отишъл. Никъде другаде. Но малко хляб е взел - само един комат. “Той даже не предполага колко далече отива!” - помисли Гергината. „Най-дългият път за всеки истински мъж винаги е войната. Така е било и ще бъде.” Гергината знаеше и беше уверен в това.

Вярваше и в сина си и не се съмняваше къде може да е той сега.

Всяко пътуване има своя първа крачка и момчето я беше  направило. Връщане назад нямаше. Беше много младо, а си беше избрало трудната и тежка съдба на войник. “Щеше ли с този товар да  извърви целия път, по който трябва да мине? Щяха ли да му стигнат силите за това?” - се питаше Гергината.

Труден беше пътят на войната. Бащата се успокояваше, че поне конят е добър - буен, но здрав и издръжлив. Борю често му даваше по някоя кора хляб. Гергината се сърдеше.

- Не бива! Хлябът е свещен за хората. На коня му дай овес.

- Какво толкова съм направил, тейко, - оправдаваше се Борю. - Парче хляб съм му дал.

- За това парче хляб - отговаряше баща му - освен сеене, жънене, вършеене и мелене, има още много труд. Майка ти по цели нощи не спи, за да меси. После пече този хляб, та когато ти седнеш на софрата и отчупиш къшей, чорбицата ти да е сладка. Да не е гола, а с хляб да я ядеш. Затова ни е така свиден, свещен е нашият хляб, затова не бива да се дава на конете. За нас хората той трябва за година да стигне - от лято до лято.

В селото дойде новина от  фронта. Люлебургас бил паднал. Идваше ред и на страховитата  крепост в Одрин.

Люти сражения се завързали там.

Вятърът довя до селото нов слух. Грозен за всички.

На фронта не достигал хлябът. Войниците нямали какво да ядат, а предстоял нов щурм на крепостта. Тя трябвало да се превзема, а хляб нямало за всички.

Този слух покърти селото. Гергината пръв каза:

- На война без хляб не бива! Войската трябва да е сита.

- Войниците не трябва да са гладни - викаха отвсякъде.

- Да им занесем хляб  - предложи Гергината.

- На кого? - не разбраха някои.

- На войниците - каза той. - На войската трябва да се помага - високо извика Гергината и всички го чуха, всички бяха съгласни с него.

До късно през нощта жените месиха тесто. Мъжете през това време опалиха фурните. Цялото село пече хляб до сутринта. На разсъмване, още в ранни зори, натовариха парещите още самуни на волски коли и потеглиха за фронта. Воловарите поведоха колите отпред. Всички от селото излязоха да изпратят малкия керван от коли, който пое на югоизток, натам, където беше прочутата крепост.

Вървяха без спиране до ширналите се води на Марица.

По някое време Гергината почувства глад и посегна към окачената на канатите торба, в която държаха обикновено ручока, но сега в нея освен две глави лук и кутелчето със сол той не намери друго.

- Кой има в торбата си хляб? - високо извика Гергината.

Малкият керван се поспря за малко и всеки погледна. Никой нямаше хляб. На  някои коли даже нямаше окачени като друг път по ритлите торби.

- Нямаме - обадиха се воловарите.

- Не са ни сложили хляб!

- Женска работа - оплака се някой. - Забравили са.

- Пък и защо да ни сложат!? - обадиха се тези, които бяха без торби. - Нали хляб караме.

- Да - отвърна Гергината. - Но този хляб е за армията. За войската, за нашата войска го возим. - Никой нищо не възрази.

Всички подкараха пак мълчаливо колите. По пладне напоиха воловете на реката и продължиха.

Гергината все повече го мъчеше глада. Той често посягаше към манерката с вода и тя като че ли му помагаше  да забрави за малко за празния стомах. Виждаше, че и другите правят същото, но никой не възропта и не се оплака.

Привечер спряха. Нахраниха воловете, починаха малко, но не се застояха, а продължиха напред. На разсъмване преминаха старата граница и се отправиха за фронта.

В първите редици срещнати войници Гергината видя сина си. Зарадва му се. Борю беше във войнишки дрехи. Стори му се възмъжал.

- Тейко, сърдиш ли се, че не се обадих като тръгнах?

- Защо да се сърдя? - отвърна Гергината. - И аз на твое място бих сторил същото. Как е Звезделин? Пак ли му даваш хляб или сега той и за тебе не стига?

- Звезделин загина, тате. Убиха го - тихо каза момчето. - В края на атаката се случи. Почти бяхме стигнали до техните окопи и конят се изправи на задните си крака. Целият картеч попадна в него. Тази беше една от неуспешните ни атаки. Не случихме този ден.

Гергината помълча, не можа да каже дума. Борю виновно продължи:

- И на мен ми е мъчно за него, тейко. Ако беше жив, сега бих му дал и последната си коричка хляб.

Бащата тежко отрони:

- Да. Та, той ти е спасил живота!

- Да - смънка Борю. - Така излиза. Умно животно беше.

Двамата мълчаха. Навярно мислеха за едно и също - за малкото жребче на село. Дано порасне скоро.

- Няма ли сега да се върнеш с нас? - попита Гергината. - Като си без кон, може и да те пуснат да си дойдеш?

- Като свърши войната, тате - каза убедено момчето и понеже баща му мълчеше надигна се като ли щеше да декламира пред публика. - То, Отечеството, може да има още нужда от мене.

- Може - мрачно се съгласи бащата.

Кой знае защо мислите му сами се люшнаха през широкото тракийско поле, към непревзетата още крепост и достигнаха до оная неуспяла последна атака, в която конят се бе изправил на задните си крака и като щит бе закрил сина му.

“Няма вече кон моят син - помисли си Гергината. - При опасност няма кой да го заслони. Няма. А нови атаки на крепостта ще има. Трябва да има! Дотогава, докато тя падне.” - и той стисна зъби, за да не изтърве дума и мислите му вече не можеха да се спрат.

Те се юрнаха, устремиха се напред във времето и стигнаха до другата нова атака, която предстоеше и щеше да дойде - оная победната атака. При нея, той знаеше това, крепостта щеше да падне, а митът за нейната непревземаемост щеше да се срине пред цяла Европа.

Гергината даже чу тътена от оръдията и сред дима и нестихналата пушилка на гърмежите видя сина си. Застанал прав върху станалата вече на руини цитадела, същата, за която на запад военните специалист неспирно тръбяха, колко е недостъпна. Непревземаема! Синът му стоеше там, с пушка в ръка, а в краката му беше тя, крепостта.

Нещо подсказваше на Гергината, че всичко ще бъде така. Той не само знаеше, беше уверен, че ще е точно така. Предусещаше го. Сигурен беше.

“Ще падне Одрин! Няма как да не падне - галопираха като през бойно поле мислите му. - Щом синът му е тук, щом конят Звезделин е загинал за това, крепостта ще падне!” Иначе не би могло и да бъде.

И в близките дни, това сега още никой не знаеше, то наистина щеше да се случи. То се усещаше, като утринно дихание, висеше сякаш невидимо във въздуха. Трескаво присъстваше в погледите на войниците, в блясъка на щиковете им, в пълните с хляб коли на селяните, донесли го дотук от сърцето на  родната Тракия.

- Какво карате? - попита Борю. - Патрони ли?

- Не - отвърна Гергината. - Като ви свършат патроните, вие ще ги замените с щиковете си, а ако ви свърши хлябът, с какво ще го замените?

- Че ние не сме останали без хляб - отвърна Боро.

- Може - спокойно каза Гергината. - Но този ще знаете кой ви го праща.

- Кой ни го праща? - попита наивно момчето.

Гергината изправи рамене.

- България ви го праща - каза той.

Борю погледна малкия керван с колите, воловарите, застанали като стражи пред тях и усети мириса на пресен хляб.  В очите му проблясна и се отрази огънят на огарящите фурни на цялото село и той повярва в думите на баща си.

Казаха си още някои неща и се разделиха. Мълчаливо си стиснаха ръце и всеки пое в своята посока. Скоро селяните намериха интендантските части, които да приемат хляба. Разтовариха го. Фелдфебелът, който ги посрещна, отброяваше самуните, които щеше да сложи в артелната. Те бяха точно толкова, колкото натовариха в село. Гергината внимателно гледаше няма ли наченат хляб. Не. Нямаше. “Никой не си бе отчупил дори къшейче” - помисли си той.

Интендантският подпоручик се приближи до тях.

- Ще нахраним воловете - каза той. - Сено имаме достатъчно. Друго да искате?

- Гладни сме - каза Гергината.

- Това ли било! - сепнато го погледна подпоручикът до фелдфебела, но веднага се разпореди. Фасулената чорба се услади на всички. На изпроводяк подпоручикът им каза:

- Вземете си по един самун за из път. Отдалече сте и дълъг път ви чака.

- Не - в един глас отвърнаха воловарите. - По един комат ни стига - и поеха обратно.

Зад тях чернееше крепостта.