Петър Ванчев

Г-н Пчелогриж не бе ходил никога в Мюнхен, но един ден сигурно ще отиде, защото …Неговият пчелин се намира на двайсет километра от малкия български град Харманли. Разстоянието между Мюнхен и Харманли е 1585 км, което ще рече, че пчелинът на г-н Пчелогриж е разположен на 1605 километра от столицата на Бавария.

И ако някой му бе казал, че част от неговите пчели ще се преселят в Мюнхен, той нямаше никога да повярва. Но на този свят всичко се случва, защото какво са някакви си 1605 км. за медоносните пчели, макар те да летят обикновено на пет-шест километра от своя кошер. Все пак някои прелитат доста повече от други. Ето как стана това:

Повече от трийсет години г-н Пчелогриж бе приятел с г-н Въгленов - строителен инженер, който от малък искаше да стане… пчелар. Това дълго време не се случваше, но един ден г-н Пчелогриж подари на своя приятел две отводки (млади пчелни семейства - бел. авт.) , които той отнесе на вилата си, недалеч от язовир Искър.

След година от тях инженерът направи пет пчелни семейства и като дете са радваше, когато извади първия си мед. По-сладък мед той не бе ял от своето детство, когато дядо му по майчина линия бе пчелар. Но старецът бе голям особняк - не допускаше никой на своя пчелин и никой не наследи занаята му.

Медът на порасналия му вече внук бе тъмен, защото бе от планинска паша. На всички пчелари е известно, че в планината често има мана - онази същата мана, която някога Господ е изпратил на евреите в пустинята по времето на Мойсей и така ги е спасил от глад. Но Божията мана е била светла, а от планинската - медът става по-тъмен, по-гъст и малко прилича на… мармалад. Това е така, защото в маната има много микроелементи от сладкия сок на дърветата…

Но не е важно дали медът е тъмен или не, а да бъде истински - не като меда в онази - „добрата стара Англия”, където живее един мой приятел и твърди, че там съдържанието на истинския мед е не повече от 10%. Останалите 90% не се знае какво са … Но това си е английска работа, защото в мъгливия Албион всеки сърба „мъгливата” попара, която „сам си е надробил…” и яде от „албионския мед”, който сам си е „произвел”…

Така се случи, че след време инж. Въгленов започна работа при г-н Ибрахим Кавун - немски предприемач в различни области и най-вече в хотелиерството. Един ден г-н Кавун разбра за хобито му и каза, че той самият иска да има пчели не къде да е, а на една от вилите си край Мюнхен.

- Няма проблем! - отвърна инженерът: - Ще вземем пчели от един стар приятел.

И той му разказа за г-н Пчелогриж, който бе пчелар повече от 25 години, произвеждаше известния в цяла България „мъжки мед”, който се добива от нектара на пет вида бодливи билки - магарешки трън, ветрогон, Бенедектински бодил, Мариин трън и карачелия. Ако няма една от тези билки, медът е различен.

Но това хората не знаят и често мнозина пчелари рекламират особения пчелен мед само от магарешки бодил, което е измислица, тъй като „нивите” с магарешки бодил отдавна ги няма. Нека не се засягат, но тези „колеги” са големи магарета, защото лъжат безогледно. Всъщност „пчелари-магарета” има не само у нас, но и по целия свят. А същинският “мъжки мед” се произвежда на едно единствено място в България - в трънаците на Коренския военен полигон, който се простира от село Момино чак до Харманли.

Пчелите на г-н Пчелогриж се намираха точно там - на 1605 км. от мюнхенската вила на г-н Кавун.

- Дори да са на 2605 км от тук! - отвърна предприемачът: - Бих искал да имам от тези пчели.
- Това ще стане през идващото лято! - отвърна инженерът: - Моята дума е моят договор с Вас !

И той веднага се обади на г-н Пчелогриж да подготви на пролет двайсет отводки за вилата на г- Кавун край Мюнхен.

- Как ще пренесеш пчелите ? - отвърна пчеларят: - На това разстояние!

Инженерът настойчиво го уверяваше, че ще вземе един голям джип с климатик, за да пътуват пчелите в „първа класа”. И че някакви си 1605 км. могат да се вземат за двайсет-двайсет и два часа при средна скорост „осемдесет километра в час”…

Дали щеше да е толкова лесно, както казваше той, не се знаеше. Все пак г-н Пчелогриж обеща да подготви двайсетте отводки през месец май, а в средата на юни г-н Въгленов да ги откара. Това се случи в края на 2016 година.

Но онази българска зима бе необикновено жестока. В началото на декември падна първият голям сняг, после още един по-голям и още, още… Снежната покривка не се топеше и достигна метър и половина. Повече от сто дни истински сибирски студ, сняг и поледица сковаха цяла България. Това не се бе случвало повече от трийсет години.

Тогава г-н Пчелогриж бе зазимил 142 пчелни семейства. Петдесет от тях бяха млади и не успяха до края на есента да изпълнят целия долен корпус на кошера.

Повечето останаха на седем дадан-блатови рамки. При по-топлите зими това не бе проблем. Но тази година на три пъти пчеларят и двама негови приятели ходиха да откриват затрупаните пчели, почистваха замръзналите входове и правеха просеки между кошерите.

През всичките „сибирски” дни нямаше нито един по-топъл - за някакво облитане. Снегът се задържа до април. И въпреки, че още в края на януари пчеларят подхрани своите кошери, четиридесет от тях не преживяха зимата.

Когато ги отвори, г-н Пчелогриж видя как пчелите се бяха свили в единия край, вкочанени от студа и не бяха успели да се преместят към другия, където имаше достатъчно мед да презимуват. Така бе не само при него. В един от пчеларските вестници той прочете, че 60% от пчелите в съседната област бяха загинали.

Когато се добавят и масовите загуби от ранното пръскане с отровни химикали по рапицата, българските пчелари загубиха вяра в собственото си оцеляване.

В същото време нито Европейските програми, нито поредното Правителство помогнаха след масовото измиране на пчелите…

Всеки трябваше да се спасява по единично. А е известно, че хората и пчелите от една страна и от един регион имат една и съща съдба…

Макар и със закъснение, дойде месец май, който също бе хладен и се стопли едва в края. Чак тогава г-н Пчелогриж направи трийсет отводки, но на него съвсем не му се разделяше с повечето от тях. Все пак той бе дал дума и закупи двайсет нови сандъчета от пчеларския магазин. Не бяха минали и петнайсет дни от отделянето на отводките, когато инженерът се обади и каза, че г-н Кавун настоява колкото се може по-бързо да идват пчелите.

„Рано е - отвърна г-н Пчелогриж: - Аз знам, че една отводка, докато не се развие добре и не минат трийсет дни не се продава.”

„Кой ще чака толкова време! Иди във Ветеринарната служба и попитай как пчелите ще преминат през митницата? Искали някакъв документ “Трейзи”. Попълвате каквото трябва и аз тръгвам”! - настояваше г-н Въгленов, но нещата не бяха толкова прости.

Като земеделец, г-н Пчелогриж бе регистриран в европейската земеделска служба „Трейзи”, но получателят - г-н Кавун, не бе. Той също трябваше да бъде регистриран в Германия. Едва тогава - след прегледа на пчелите и издаването на „Здравен паспорт” с документа “Трейзи”, те можеха да тръгнат.

Това отне още три седмици. И когато всички процедури бяха направени, Инженерът тръгна от София на 11 юли 2017 г. Г-н Пчелогриж имаше рожден ден на 12 юли. Каза му да изчака поне още един ден, но получи отговор, че няма време за чакане и приятелят му пристигна посред нощ - точно в момента, когато свиреха „Мила родино”.

„Ето, че в твоя чест свирят Химна на България !” - пошегува се г-н Пчелогриж, на което и двамата се засмяха. Но може би това не бе случайно, защото г-н Въгленов наистина бе голям патриот, заел се с не леката задача да засели български пчели в сърцето на Бавария…

Последвалите събития се оказаха голям „екшън”, за който телевизионните продуценти можеха само да мечтаят, стига да имаха скрити камери за записване…

Когато рано сутринта затвориха входовете на 20-те отводки, Инженерът едва ли си е представял целия преход до Мюнхен с не по-малко от сто хиляди пчели! Защото, ако приемем, че в един развит кошер има 10 хиляди пчели, то в една добра отводка, те са наполовина. А двайсет отводки по пет хиляди - ето ви СТО ХИЛЯДИ ПЧЕЛИ за Мюнхен.

Предстоящият път бе дълъг и ако случайно от друсането се отвореше някоя малка пролука, какво ли можеше да стане? Затова никой не мислеше…

В ранната утрин на 12 юли г-н Пчелогриж и инж. Въгленов подредиха двайсетте сандъчета с пчели в големия джип, пристегнаха ги с въже. Включиха климатика, за да пътуват „избраните” пчели в „първа класа” и със заръката да кара бавно - инженерът пое към София. Оттам трябваше да тръгне за Видин, да премине през Дунав мост 2, после през Румъния, Унгария и Австрия, за да стигне в Германия. До София и след София всичко бе нормално, но ето че наближиха Видин…

Към пет часа след обяд джи-ес-семът на г-н Пчелогриж тревожно звънна. Той вдигна, а отсреща инженерът му каза:
- Приятелю! Кажи, какво да правя! Колата е пълна с пчели…
- Спираш. Сваляш! Отваряш всеки вход - да излязат и нощуваш там, където си.
- Как ще ги сваля толкоз ядосани?
- Ядосани, не ядосани - това е! Щом пренощуват, ще се успокоят. На сутринта ги затваряш и тръгвате пак.
- Майко моя! - рече си на ум инженерът и разговорът прекъсна.

Самият г-н Пчелогриж цяла нощ не можа да мигне и си казваше, че не само инж. Въгленов, но и той не е ума си, защото КОЙ досега е местил пчели от Харманлийско чак в Мюнхен. И си отговаряше: „Никой не е местил и надали някой ще мести. Затова още от самото начало аз трябваше да се откажа!”

Но той знаеше колко упорит бе неговият приятел, защото инж. Въгленов бе от Пиринския край и имаше македонска жилка до девето коляно. А един македонец от девето коляно навие ли си нещо в главата, главата му да отрежат - пак ще го свърши!

Затова, когато цялата кола се напълни с пчели, инженерът и един негов приятел /който той бе взел за „преводач” и за кураж по пътя/, спряха край някаква поляна, зад която имаше царевична нива и въпреки, че пчелите ги жилеха яко, разтовариха малките сандъчета между редовете. Отвориха входовете и рояците се накичиха като същински бради отвън. Двайсет кошера - с двайсет бради!

Какво щяха да правят после, двамата не знаеха, но разтвориха всички врати на големия джип. Останалите пчели излетяха оттам и намериха своите кошери. След три-четири часа отводките се успокоиха и взеха да се прибират. Слънцето вече се скриваше зад далечните Бабини Видини кули и се канеше да потъне във водите на Дунав.

Инженерът седеше и разтъркваше с мокра кърпа челото си, където една пчела го бе жилнала за поумняване. Няколко други за цял живот бяха инжектирали коленете му срещу артрит и въпреки, че те се подуха, това не го дразнеше толкова, колкото ужилването по челото. Добре, че все пак бяха пощадили очите му. Преводачът до него усилено се почесваше ту по гърба, ту - по-надолу, защото пчелите го бяха надупчили тъй, че той седеше килнат на една страна. Той бе доста едър човек и отдалеч изглеждаше като килната канара.

„Какво да правя, ако утре стане пак същото?” - мислеше инженерът и нотка на съжаление се прокрадна в главата му - защо обеща на г-н Кавун тези пчели? Не трябваше ли да ги купят от някой немски пчелар. Щеше да бъде много по-просто. Веднага обаче тръсна глава и си каза: „Аз български македонец от девето коляно ли съм или не съм?”

После му хрумна идеята да обвърже входовете на пчелите с тензух. Нареди на Преводача да остане тук, а сам тръгна към града да търси някакъв магазин. Търговците вече затваряха, но той намери един гараж с платове на „едро и дребно”. И - Боже мой! В него имаше цял топ с трийсет-четирийсет метра тензух. Без да се пазари, той го взе, плати и една ножица за рязане на плат от същия магазин и тръгна обратно.

От автогарата напазарува дванайсет двойни кебапчета, две бири, килограм розови домати и един топъл хляб. Преводачът, който бе прегладнял, щом долови мириса на кебапчетата, изведнъж забрави за всички ужилвания и килнатата „канара” се изправи …

Двамата седнаха на поляната пред пчелите и изядоха до троха всичко. После пиха бира и изведнъж почувстваха адска умора. Съвсем се бе здрачило и почти всички пчели се прибраха. Отвъд остана само една голяма „брада” тип „Фидел Кастро” на последния кошер.

Сутринта скочиха в пет. Затвориха входовете на пчелите и ги обвързаха с тензух. Получи се така, че това сякаш бе бяла медицинска пратка за някоя голяма аптека. Но много пчели от последния кошер все още стояха отвън.

Инженерът не знаеше какво да прави и отново се обади на г-н Пчелогриж за „брадата на Фидел”. Беше притеснен и каза, че тази отводка ще я остави там.

- Да не си луд? - скастри го пчеларят: - Това сигурно е най-силното семейство, щом пчелите не са се прибрали.

- Какво да правя?

- Затваряш входа, напръскваш пчелите отвън с вода, омиташ ги и грабваш сандъчето…

След десет минути Инженерът се обади:

- Кондиката успя! Обръснахме „брадата на Фидел” и тръгваме за Европа…

В това време на поляната пред царевичната нива се появи черен циганин с бял кон, чиито ребра се брояха, защото бе недохранен. Щом видя двамата мъже и кошерите с пчели, той се развика:

- Ай, ай! Бате, какво правят тия пчели тука? Кат се юрнат - коня ще уморят! Тъй едни пчели налетяха лани върху коня на комшията, та добичето стана зян…

Подир него изскочи жена му с шарена фуста и с големи обеци на ушите. Тя още по-високо се разкрещя, че пчелите ще ужилят коня и той ще умре. А като умре конят и те трябва да мрат, защото няма кой да им донесе дърва за зимата. В къщи имат шест деца от първи до шести клас. Ако и шестте се разболеят - кой ще ходи да търси доктор и кой доктор ще дойде да ги лекува без пари, щото откак е дошла българската демокрация те пари нямат…

„Голяма беля ще стане! - вайкаше се тя: - Кой ви разреши да курдисате пчелите ей тук, под носа ни. Ние не щем пчели под носа си, щото те не си знаят „сайбията” и жилят наред…”

„Веднага да се махате! - начумери се циганинът: - Инак ще извикам цялата махала…”

От крясъците с висок децибел настана олелия. Мъжът и жената не спираха да бълват „змии и гущери” срещу двамата пришълци и пчелите.

Инженерът се чудеше какво да прави, когато изведнъж нещо му хрумна.
- Спокойно! - обърна се той към циганина: - Я кажи ми, приятел: ти къде служи като войник?
- В строителни войски - София.
- В поделение 64 210?
- Тъй верно! - отвърна циганинът.
- Как се казваш?
- Редник Стоян Стоев.
- Кой ти бе командир?
- Полковник Пеев.
- А аз бях началник на твоя полковник.
- Тъй ли: - заекна редникът: - Че ти тогава си … генерал!
- Тъй излиза ! - отвърна инженерът и се усмихна: - Брат ми също бе генерал, артилерийски генерал - в Стара Загора.

При повторното произнасяне на думата „генерал” циганинът изведнъж замръзна.

- Здравей, редник Стоев! - каза Инженерът и се доближи до него.
Редникът се изпъна и отдаде чест:
- Здраве желая, г-н генерал! - рече той , като допълни: - Извинете! Не знаех, че сте Вие.
- Не се безпокой! - отвърна току-що “произведеният” генерал: - Всичко е наред. Ние прибрахме пчелите, поляната пак си е твоя.

И той се качи в големия „генералски” джип. Циганката стоеше отстрани със завързан език, а мъжът й - редник Стоев, повторно отдаде чест на Началство. После видя, че в тревата бяха останали купчина пчели от последната отводка и се развика:
- Тук има още пчели, г-н генерал!
- Тези ги подарявам на вас! - щедро отвърна „генералът” и потегли към Дунав мост 2 …

След тази случка всички приятели на инж. Въгленов взеха да го наричат Генерала… Всъщност той действително бе служил в Строителните войски и имаше чин полковник, но нито познаваше полковник Пеев, нито полковникът знаеше за него…

На границата в Румъния и в Унгария митничарите разглеждаха внимателно всички документи и се чудеха на акъла на инженера, защото никой досега не бил пренасял пчели от Балканския полуостров в Бавария.

След още едно извънредно спиране, заради друга „недисциплинирана” отводка, все пак пчелите за г-н Кавун успешно пристигнаха в Мюнхен.

„Двайсетте часа” транспорт се оказаха почти двойни. Но нали знаете онази песен, в която се казва, че „всичко е добре, свършва ли добре”, особено когато това се случи на германска територия. У нас не винаги е така, както пеят „Щурците”…

На втория ден „инженерът-генерал” прехвърли пчелите от малките - в по-големи кошери, където щяха да презимуват. Така въпреки 1605 километра път от Харманли до Мюнхен всички пчелни семейства бяха оцелели . А на другата сутрин…

На другата сутрин пчелите вече летяха към близкия слънчоглед, за да носят нектар, вода и прашец, а крилете им жужаха с двеста удари в секунда, защото само тогава, когато пчелите имат такъв размах, ние, хората, чуваме тяхното жужене…

- А какво стана с г-н Пчелогриж? - ще попитат по-любопитните хора.

О, той все още е в онзи пчелин, недалеч от Харманли! Мечтае си да има собствен цех за пакетиране на пчелен мед, за да го изпрати в мъгливия Албион, а и не само там…

Каза ми, че все още не е бил в Мюнхен, но един ден обезателно ще отиде, за да види онези двайсет пчелни семейства. И когато отседне в някой от хотелите на г-н Кавун, ще си поръча чай с немски мед.

Но в този мед обезателно ще има и няколко български молекули прополис, защото където и да се преселят пчелите, те винаги носят прополис от своето родно място и с него полират всички пчелни килийки в чужбина.