Георги Караиванов

В понеделник рано-рано
тръгна нашата Мецана

през ливади и баири -
свое царство тя да дири.

„Стига труд! - Мецана рече. -
Искам да отдъхна вече.

В мое царство да царувам,
та и аз да подобрувам!

И напусна планината,
па удари през полята.

„Диря царство без царица!” -
викна Мечката стръвница. -

Диря царство да царувам,
да царувам, да добрувам!”

Де що мина - я видяха,
ала вред й се присмяха.

Дълги пътища Мецана
извървя от отзарана -

от гората през полето
озова се край морето.

Едър Рак тя там съгледа
и към него се наведе.

„Ти що дириш, Рако, тука?” -
тя му рече. - „Що? - Сполука! -

бързо Ракът й отвърна. -
Пратен съм аз да обгърна

с поглед цялата вселена
и да найда в два-три дена

най-достойната царица,
та била и магарица…

Хала ни е лош, Мецано,
в разправии сме от лани.

Няма в път кой да ни вкара,
всеки, както знае кара.

Работата се запече -
трябва ни царица вече,

е родът ни ще загине…”
„Зная, зная! - Меца зина. -

Гледай ти каква поръка!
Ще помогна в тая мъка! -

Приемете за царица
мене, Мечката стръвница!”

„Жива да си, бабо Мецо!
Хайде с мене във двореца!”

И нагазиха в морето.
Но разтупка се сърцето

на Мецана - позапре се.
И като че ли я втресе.

„Хайде де! Върви, Мецано!”
Тя не мръдна. „Що ти стана?” -

Ракът рече й високо. -
„Тръгвай де! Не е дълбоко.

Ще се гмурнем под водата
и веднага сме в палата!”

И засрамена Мецана
уж пое, но пак застана.

Пенеста вълна към нея
спусна се и в миг зале я.

По-навътре тя нахълта
и завчас вода нагълта.

„Бре, загинах!” - Меца викна.
Никой й се не откликна.

Взе да рита, да се дави,
еле на брега изплава.

Без надире да поглежда,
смръщи Меца мокри вежди,

към брега се пак изкачи
и в равнището закрачи.

И полегна във тревата
да си изсуши снагата.

Изсуши се, позадряма.
Неочаквано в туй време

забръмча пчела край нея
и започна да й пее:

„Легнала си на тревата,
а не знаеш на главата

що ми се пече, Мецано.
Дигнали са ме отрано,

та царица да намеря -
царството ни да трепери,

щом повеля тя издава!
Хайде, Мецо, хайде ставай!

Що да сторя? Помогни ми!
И царица посочи ми!”

„Ех, ще падне медовина!” -
през ума на Меца мина.

И забрави за бедата,
що й мина през главата.

„Ще надяна царско рухо!
Та такова царство сухо

дири баба ви Мецана!
Що? Царица? Аз ще стана!

По-добра за вас царица
от Мецаната Стръвница

де, кажи, ще се намери?
И земята ще трепери

от царица като мене!”
Стигна в царството. Смутени,

но засмени и честити
насъбраха се пчелите.

Погледът на баба Меца
беше вперен все в медеца.

Докато се опознаят,
тя си хапна, както знае.

И додето тя царица
да им стане, без лъжица

всичкия им мед изблиза.
После сладко се облиза,

но не свърши с туй Мецана.
„Де медеца? Бре, що стана?” -

разхвърчаха се пчелите,
хванаха се за главите:

„Що направи тая Меца?
Изпояде ни медеца.

Що ще правим цяла зима?
Няма мед нито за трима!”

И наново забесняха,
връз Мецана връхлетяха -

изпожилиха я здраво.
С мъка Меца се изправи,

огласи във миг полето -
станала бе на решето.

Разлудува се горката
и побягна към гората.

Укроти се тя след злото
с тая мисъл под челото:

„Що ми трябва трон и слава?
Мъчно се царица става…

Царство тихо, без тревога,
туй е топлата бърлога.”

Заживя си пак Мецана,
както вчера във балкана.

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 6, 1935-1936 г.