МЯСТО НА РАЖДАНЕ: БЪЛГАРИЯ
„Тази земя,
по която тъпча сега,…
тази земя - не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.”
Н. Й. Вапцаров
Родила съм се в малко селце на българо-турската граница, което не е моето родно село. Родила съм се в малкото селце, от преди раждането си следвайки пътя на млад офицер на баща ми - от гарнизон на гарнизон. Родила съм се случайно в ямболското селце. На месец на камион (60-те години - без глезотии!) съм продължила пътя си нататък.
На етап „майор” от кариерата на баща ми уседнахме окончателно, но отново далечe от родния край и на двамата ми родители - по разпределение.
С брат ми не страдахме от липсата на родно място. Родата ни, разбягала се между търновско и разградско, от Тревненския балкан до варненско, си беше рода? - повод за многобройни пътувания и шумни срещи. Да, знаехме, че се имаме - нашият род в големия род - Родината.
Никога не изпитах носталгия по малкото гранично селце, което за мен съществуваше единствено в документите ми за самоличност. Моето място на раждане. Не промени статута му в съзнанието ми едно пътуване - подарък от родителите ми в студентските години.
Прекрасни хора, ведри и усмихнати, за разлика от темерутестата надутост на търновските „боляри”, сред които вече живеех. Видях само красивото в току-що откъснатото от лозницата топло грозде, сложено на масата редом с всичко, което може да предложи обикновен селски дом на неочакван гост.
Развълнувана, разсъдих философски: „Това е то, Родината: има от всичко. Но и всичко е Родината!”
И продължих да се идентифицирам като гражданин на държавата: без родно село или град. Имах обаче голямото - Родината на моя род и народ. Род - народ - родина. Имах всичко.
А граничното селце си беше единствено моето място на раждане от документите за самоличност.
Сега е друго. И аз, разбира се, съм друга. Мисълта, че половината ми живот премина в новите времена, ме тласка към размисли.
Половин живот вече не пътувам - и дума не става за чергарството на семейството ми от детските години.
Половин живот няма пътувания на гости при рода?та. Рода?та или я няма между Троянския балкан и варненско, между търновско и разградско, или се е самовглъбила в самооцеляването, та не й е до гости. Както, между другото, и на мене.
Родата се е разпръснала между Берлин и Вегас; от Стокхолм до Кейптаун.
Половин живот, в който научавам все повече за родината си, а виждам все по-малко от нея. И няма Перперикон и Свещари, и няма пеликаните от Сребърна, и няма скалните манастири на исихастите. Няма Шипка и казанлъшката гробница, надали ще видя Бабините-Видини кули. Което бях посетила, забравих. А децата ми не видяха и толкова.
Половин живот по нечий зловещ проект.
Половин живот зубрене на английски и половин живот без читави учители по български.
Половин живот на принизяване на Борис Кръстител и Патриарх Евтимий; на изличаване на Ботев и Вазов. Половин живот на изтръгване от душата ни на собствената й красива същност - Левски.
Половин живот разстрел на мечти. Половин живот замъгляване на разума.
Половин живот на извратено разбиране за добро и зло. Половин живот душене на съвести. Половин живот просешка тояга…
В крайна сметка, половин живот без род, т.е. без народ…
Върху средновековните старопрестолни руини трупам руините на собствения си живот.
Не помня вече Родината - изпълнението на проекта е почти към края си.
Но България като политико-административна единица все още съществува.
Може би за да напиша до време в документите си за самоличност: „място на раждане: България”.
Без привързаност. Без емоционална обремененост. Безродна и безнародна. Не българка - просто „родена в България”.
18.12.2015
