БРАЗДИ
БРАЗДИ
На Драгомир Шопов
В душата ми попиха трайно
сняг и трева, и дим след оран.
Изгряват нови чувства тайно
над стария ми селски корен.
Виновен ли съм, че са луди
из равното поле конете,
че, шарени от пеперуди,
трептят на въздуха крилете?
Виновен ли съм, че ме мами
на хоризонта бял чертата,
че често радости и драми
раздират мълчешком душата?
Трева и сняг… сега разбирам
и топлина, и студ какво е.
Небето със сърце опирам,
в земята хвърлям всичко свое. -
В земята - вечната родилка,
където жито покълва
която като Божа билка
с възторг и сила ме изпълва.
И в залези с оранжев пламък,
и в утрини, от пот солени,
от моя гръб се свлича камък,
зарад мечтите ми, спасени
за хората и за простора,
където пее чучулига.
Живея дните си с умора
върху бразди
Това ми стига.
***
На Елка Няголова
Аз съм от тия непоправими наивници, дето
като малки деца по брега си играят с морето,
и си мислят, че то все така ще блести като слюда
и че вечно така ще мълчи край играта им луда.
Име нещо неземно в тоя гъделен допир с водата,
неизпитвани чувства, свобода не съвсем осъзната
в това шляпане босо сред пяната мека и кротка,
в това сладко люлеене там на рибарската лодка.
Има нещо особено в тия пъстри и кръгли улитки,
в тия миди, които изсъхват край заливи плитки,
в тия рачета, дето назад между пръстите бягат,
в тия сини медузи, които на пясъка лягат.
Има нещо… Да тръгнеш, забравил сам себе си даже,
по брега, докато недалечния фар ти покаже,
че се мръква; морето да дъхти и на сол, и на риба;
и да спреш - както някога - в една сламена проста колиба,
на рогозката груба да седнеш, да слушаш унесен
(вече в сън) как звучи, как е тъжна рибарската песен…
Аз съм от тия непоправими наивници… Зная,
че морето бучи през стените на моята стая,
и все пак си го виждам, както в детския, милия спомен,
който толкова бури до днес преживя неполомен,
и все пак ми се иска да помилвам вълните му полудели
и в краката ми те да притихнат като зайчета бели.
СРЕБЪРНИ ЗАРАНИ
На Петър Доневски
В стебло на орех и в роса,
в светкавицата на коса,
на охлювите по следите,
по паяжините в брезите,
на момина сълза в смеха,
на камък северен в мъха,
в бръшляна, завладял стрехата,
в пъстърви, скачащи в реката,
в разцъфнал облак и вода,
във вятър и във свобода,
във парата на прясна пита,
във погледи и във копита,
в изрито от дъжда ребро…
……
владее тихото сребро.
И пачето перце ти стига
в сърцето си да драснеш ти,
за да запее с чучулига
и в чучулига да трепти.
Възражда те и задължава
просторът свеж, просторът бял,
Сребриста утринна държава,
в която корен си вдълбал.
ОЧИЛА
На Иван Цанев
Синевата с коприна облича
този град със желязна душа,
че свирукайки песничка птича,
предпочитам да тръгна пеша.
И, заслушан в пазарските глуми,
да отпусна сърце и юмрук,
да натегна от зреещи думи,
да приседна до шарен бърдук.
Да поискам кибрит от грънчаря
и цигарите да задимят…
И със цветни бои да нашаря
на една моя песен домът.
Да си спомня, че тате минава
през ливадите с вита коса,
да ме лъхне дъхът на тинтява,
да ме сепне жужаща оса.
Като дреха от мене да падне
и умората, и грубостта…
И да видя как в синьото пладне
по момчешки свирука с уста
млад редактор на селски вестник
и край русенски къщи върви,
…и наум съчинява си песни
за щурчета в крайселски треви.
Светка той с очилата си кротки,
праща лъч към простора отвъд
и се спъва о черните котки,
дето все му минават път.
Аз го знам. В равнината огромна
той е гонил жребче като мен
и вода е отпивал от стомна
след гонитбата в жаркия ден.
…Ние с него сме стари другари.
Звънва в мен дружеюбна пчела…
И минавам през градски пазари
с Иванцаневски очила.
ПЕЕ ЛИЛИ ИВАНОВА
Млъкнете.
Пее Лили Иванова.
Гласът й е кафяв и набразден.
Еднакво нежен и суров,
по новому
звучи известния рефрен.
И простата мизийска интонация
цял свят зашеметява.
С ореол
почти божествен.
Огън има, значи…
По дяволите
втръсналия рокендрол.
Часът сега е, да речеме,
осем.
Разсъмва се. А някъде здрачи.
Ах, този свят
съвсем е омагьосан
от Лилиния глас.
Чуй как ечи:
като вълна в море,
или в пшеници,
като замръкнал вятър
над Кубрат,
като осъмнал поглед
в две зеници,
като безумно весел листопад.
Там има спомен, обич,
нещо мило,
в разкъсаните облаци - дъга,
и някакво далечно
геранило,
и някаква разтърсваща
тъга.
И имат смисъл всички думи български
от Арктика
до Кан и Дахомей
и разстоянията
не са дълги…,
когато Лили Иванова
пей.
ХИЖА „БЕЛМЕКЕН”
На Петър Ръсовски
Като голяма сива птици
е хижата сред снеговете.
Над нея слънцето - жълтица -
през облака разкъсан свети.
Наблизо езерото чезне,
притихнало и заледено.
Лавини виснат. Тънат бездни.
Ала не ми е тук студено.
И вълчо виене отеква,
В стъклата чука вятър-просяк.
Но на сърцето ми олеква -
то става меко като восък,
А вечерта несетно срина
звезди, опрели там до върха.
И аз потеглям по пъртина,
където - бял - сънят ми пърха.
Вървя по стъпките на риска
в мъгли, през преспи и вихрушки.
И цялата пустиня рилска
забива в мене бели стружки.
Вървя, надве разсякъл мрака,
макар че зимата се въси.
А хижа „Белмекен” ме чака,
за да ме възроди с дъха си.
Насън или наяве влиза
кракът ми в нея със скриптене.
И се събличам там по риза.
И от възторг сърцето стене.
И от прозорчето се вглежда
стопеният ми поглед вънка,
където като скрежна вежда
планинската верига звънка.
***
На Йордан Костурков
Тъй както поглед се избистря, душата както се вглъбява,
стъклото както хваща слънце и както гроздето искри,
така на циганското лято единствено му подобава
да хвърля жълтата си сянка над скатове и над гори.
Пияни от ширата гъста и от листата запламтели,
и от цветята, посребрени от ранна есенна слана,
сърцата ни узряват мъдри, от жар и мраз изгарят цели
и ни докосва на живота най-истинската същина.
Преливане на мраз и огън. То става толкоз неусетно,
че всичко ти се струва вече една измислена шега.
И тръгваш през мъгли и бури, затоплен с лъч от слънце сетно,
и твоят дъх е като пара над дълбините на снега.
Преливане на мраз и огън. Не тъй ли в теб светът огромен
- от огън и от мраз - руши се, преди да бъде изграден.
И ти си лъч или снежинка. И ти си само негов спомен.
И ти си корен, който ражда над теб изгряващия ден.
