БЯХ…
БЯХ…
Бях необятност
в морската стихия.
Бях бяла пръска
в гребен на вълна.
Бях песъчинка
в крехка раковина.
Бях нежен бисер
в мъничка сълза.
Бях цяла вечност
в капчица вградена.
Бях светлина
в космическия мрак.
Бях влюбен полъх
в тайнствена вселена.
Но в мислите си
само твоя бях!
НЮАНСИ
Звездите сияят и без да ги виждаме.
Небето се буди от слънчева обич.
Танцува из въздуха възторгът на птиците.
Художник невидим с мечтите рисува.
Коя съм, се питам… Какво е животът ми?
Разплакана струна от звънка китара?
Парченце небесно? Или частица от нищото?
Защо ли понякога е толкова трудно?
Обичам да пея. На вятъра полъха.
Да газя в тревите, от цвят осветени.
Да паля надежди. С очи да говоря.
Да давам от себе си, разтворила шепи.
Понякога губя се. Сърцето застива.
Добре че са мигове само несретни.
След малко ще светна. Отново усмивката
цвят ще разтвори върху моите устни.
НОСТАЛГИЯ
Нощна светкавица.
Тътен прорязва небето.
Ехото жалостно тръгва - бездомник в нощта.
Малки светулки
кръжат до несвяст над пътеките.
Тревата ухае, пропита с непонятна тъга.
Чужд континент.
Непознати човешки порядки.
Изпразнени улици. Зад прозорците - тайнствен живот.
Жадувам общуване,
но само на птиците радвам се.
Говоря с дърветата. И мечтая - за роден простор.
Гърми… И накъсва
на дребно душата ми.
Парчета от нея прелитат - като птици в нощта.
Дъждът е наблизо.
Но дали ще измие той раните?
Едва ли! Дълбоки са, трябва им много вода.
Светът се смалява.
Едва ли не, влиза ми в дланите.
Дали да го грабна и здраво да стисна юмрук?
А после, да пускам
по малко от него през палеца,
докато намеря към себе си правия път?
Мълчи тишината.
Небето отдавна помръкна.
Последни светулки прелитат в самотен захлас.
Отмина дъждът,
недостигнал до прага ми, някъде…
А пустите улици броят само светли петна.
Да, само на лампите
светлите дири пресичат се
с тъмните сенки на стари дървета в нощта.
Това е… Самотна
реална илюзия!
Една много приказна, но фалшива за жалост, мечта…
