Иван Антонов

Кънчо Великов, Избрани съчинения в два тома, издателство „Фабер”, 2017

Какво е човешкият живот, какво е самият човек, ако не шепа светлина? Тя съществува, когато той още не е осъзнал това, съществува и когато придобие познание за себе си.

Тази светлина у всяка човешка душа е с различен оттенък. При Кънчо Великов тя има поетичен блясък. Вече седемдесет и пет години този блясък съпътства житейската му съдба.

Самият поет е осъзнал това, защото този факт съществува в цялото му творчество, в онази божествена искрица, която той е втъкал в красотата и дълбокия смисъл на словото.

Някои подозират в това само илюзии и изгубено време, други дори си позволяват да го наричат лудост, но щастливият живот се състои от илюзии, а най-прекрасното понякога в него са химерите. Те поддържат надеждата жива. Волтер твърди, че „богът е навсякъде, където има нещо, а не където няма нищо”.

Какво е поезията за Кънчо Великов? Самият той, обръщайки се към нея, ни дава недвусмисления отговор:

Ти си в очите добри на мама,
в грубите длани на татко.
Ти си безкрайният път
на Добрата Надежда.

Поезията е любов, а любовта е хлябът, който ни храни, който обаче е обречен и на острието на ножа. Любовта е нещото, което преобръща и подрежда човешката чувствителност и поезията намира думите за това.

Поетът изпраща думите да летят до птицата, да бълбукат като извор, да ухаят с аромата на нежно цвете, изобщо да носят пълнотата и очарованието, болката и тъгата на самия живот. Погледнете в очите на майката и детето - там непременно ще откриете „хълма” на едно детство, две протегнати към небето детски длани, може би най-прекрасното в живота ни.

И макар една илюзия да може да бъде повод за прекрасно стихотворение, човек, придобивайки все повече познание, осъзнава, че Великият творец му е дал странната дилема, дал му е “главните роли/на Царя и Роба”, посочил е очертанията на една килия, която наричаме живот.

И само от него зависи като какъв ще влезе и ще се чувства там - свободен човек или затворник в собственото си неведение. Защото, както пише Кънчо Великов в стихотворението си „Съдба”, „Съдбата хвърля гъстите си мрежи/ в едно море,/ неречено живот”.

Поетът не е текстописец за забавление, защото във всяка поезия, дори в най-интимния стих, е закодирано философско отношение към света. Той е събирателна фигура за болките и радостите, за тъгите и възторзите на човешкия род.

Както твърди в стихотворението си „Далечна е Колхида” Къчно Великов, неговото щастие е да върти „греблата”, защото двигателната сила в лодката на поезията е само неговата собствена. Ако не умее да гребе, ще потъне, не може да се спаси в лодката на друг поет.

Затова Великов се моли на своя ден: „Дари ме с мисъл мъдра, не ме оставяй сам”. Дори не иска много, само „няколко ябълки,/тръпчиви като живота”. Осъзнал е, че поетът е „сам във своята каторга,/изстрадал хорските съдби,/ той дете е на възторга”, разбрал е, че “нещо остава”.

Човешкият живот е като дървото на живота - дава „гнезда за птици” и „ за Голгота - кръст”. И осъзнавайки, че все пак е шепа светлина, човекът го съизмерва с живота на звездите. И както в него остават недовършени неща, така и поетът се готви за своето ненаписано стихотворение:

И ако внезапно сърцето се пръсне,
трябва само
риза изпрана,
за да сме чисти пред своето
ненаписано стихотворение.

Кънччо Великов винаги е бил обичащ човек. Неговата въздишка „Нека те има, Любов!” е вървяла с него през целия му живот. Тя е неговият самотен мак в житейската върволица на дните. В дълбоко интимната му лирика има нещо необяснимо с думи, но нещо завладяващо и метежно красиво.

В преживяването на своята любов и в неизбродната си тъга човек броди сам. В това лично, единствено лично, непостижимо за друг пространство, само там „на залеза в изгарящата пазва/ в зелените вълни на хълма/ гори самотен мак”. Там душата на поета се носи бездънно нежна и се моли, изваяла най-светлата си представа, сътворила най-красивата молба на света към любимата:

Стопли там дланите си нежни
и пожелай си нещо!

Стопли…и пожелай си нещо…Колко човешка, невъзможно дълбока и чиста любов струи от тези стихове. Нейната сила чрез преживяното хрумване на поета е изградила красотата в словесния израз на стихотворението. Защото стихът не е само красиво подреждане на думи. Преди всичко той е изригване на чувството.

Осъзнато или неосъзнато, то има привилегията да сътворява по почти необясним начин красотата. Любовта у поета се моли на всяка негова фибра, на всеки нерв. И в душата на човека, и в необятния космос дори звучи оная велика молитва: „Запази ме, Любов, запази!” Тя е запазила и Кънчо Великов, красивия и нежния в душата си поет, запазила е горящия самотен мак. Другото за нас няма значение.

В края на представените в първия том стихотворения поетът ни поднася едно великолепно произведение - сонетния венец. „Блажена ти, която ме роди”. С Кънчовеликовска мъдрост и Пеньопеневска тъга Кънчо Великов се е докоснал сам, докосва и нас, читателите, до най-великата същност на жената - майката.

Тя е единствената жена, чиято загуба човек никога не прежалва, единствената жена, която той споменава в най-светлите и в най-тежките си житейски мигове с думичката „Мамо”. С този сонетен венец той е увековечил своята синовна обич, а може би и своето творчество.

Завършвам разсъжденията си върху поезията на Кънчо Великов с думите на английския поет Пърси Биш Шели: „Поезията е летопис на най-добрите и най-щастливите мигове, на най–щастливите и най-добрите умове”.
Вторият том, съдържащ литературна история, литературна критика и няколко миниатюри, ни въвежда на срещите му с приятели-творци.

И докато в поезията си Кънчо Великов е разкошен в израза, то тук е по-пестелив и по-прибран. Преди време писах за книгата му „Отражения”, в която са публикувани стихове, литературна история и критика и есета.

В есето „Другото крило”, което е публикувано и в „Избрани съчинения”, той споменава легендата за птиците ПИЙ, които били с едно крило и за да могат да летят, се събират по две. Сега и „Избрани съчинения” на Великов томовете са два.

Това може да е случайно съвпадение, но е твърде символично. В този том авторът ни среща с колоритния писател и човек Янко Добрев, за когото днес малцина си спомнят. Приятелствата му с Кинка Константинова, Станка Пенчева, Стефан Поптонев, Йордан Кушев, Веселин Тачев, Венета Мандева, Йордан Денчев и други е оставило трайна следа в неговия живот и творчество.

Тези автори не са между живите, но в своите произведения Кънчо Великов ни връща към спомените за тях и тяхното творчество.

Във втория том са намерили място и критически материали за отделни книги на поетите Трендафил Василев, Виолета Солникова, Димитър Горсов, Матей Шопкин, Димитър Палазов, Лъчезар Селяшки, Илко Илиев, Светла Йорданова, Диана Стефанова, Иван Антонов, Красимира Кацарска, Йордан Палежев и на белетриста Йото Николов.

Изброявам тези имена, за да подчертая творческата среда на Кънчо Великов, неговия широк диапазон за общуване и литературни връзки. Общувайки с тях, както и с образците на българската и световната литература, той е изграждал своя критичен поглед към света и към човека с неговите ниски и високи страсти.

В своето разбиране и отношение към споменатите му събратя по перо той не ги дели на значителни и незначителни творци. За него всяко творчество е от значение независимо дали авторът е известен или не много известен.

Самият Кънчо Великов не се блазни от славата, а устойчиво върви по трънливия път на литературното творчество. И както той твърди, в „душите ни човешки” „Творецът ни е дарил свободата на личен избор - свободата да вървим към светлината, към съвършенството или да останем в царството на мрака”.

На стената в неговия дом са окачени портретите на Левски, Ботев, Яворов, Есенин, Христо Банковски, Веселин Тачев и Янко Добрев. Тях той винаги е приемал като икони, като безмълвни съдници, когато твори „Те населяват моята стая…гледат и задават въпроси” - пише той. И още: “Седем портрета, седем съдби! Те са моята нравствена опора”.

В своите миниатюри, които в по-голямата си част са кратки есета, Великов е отдал дължимото на родния край, борците за национална свобода, на майсторите, градили историята и особено на майката, за която казва: „За майките и костите плачат”.

Прочитайки творбите в „Избрани съчинения” на Кънчо Великов, читателят остава очарован от прекрасната поезия, от нравствената му позиция и от топлото отношение към събратята му по перо в литературната критика и история.

От прочетеното в съзнанието ни остава въпросът с неимоверно труден отговор, който той ни задава: „Знаем ли всъщност истината за човека и света?” Наистина знаем ли? И въпреки това човек не спира, върви, носейки своята собствена Вселена.

Така седемдесет и пет години вече върви и носи своята поетична вселена и Кънчо Великов. Да му пожелаем здраве, вдъхновение, житейско и творческо дълголетие!