Георги Гривнев

Двама души имаше в Смолян, които живееха в съсредоточена решимост - Петър Петров, който жадуваше градът да стане красив с романтичната си архитектура, и Апостол Кисьов, който накара планината да пее и звъни дори тогава, когато страдаше и кръвта от раните й не се съсирваше, а се стичаше по скалното й тяло.

Стойченецът Апостол Кисьов още отрано бе приобщен към родопската песен от дядо си, даскал Апостол Николов Кисьов. В местното читалище внукът ръководи народен хор, а в училището организира кръжок по гайда. „Ти, син - рекъл старецът, - обичаш да пееш и свириш, а и трите ми имена носиш, затова ти харизвам песните, дето ги събирах цял живот.”

За да не попадна в капана на автобиографичния канон, ще се върна в спомена. Защото колкото и да е сантиментално, поне е вярно и неопровержимо. Много пъти съм бил на съборите на Рожен и винаги съм се вълнувал. Гайдарите слизаха от баирите като южно знамение и когато писнаха гайдите, всичко наоколо се променяше.

Небето се избистряше и придобиваше цвят, който бе трудно да се определи. Не беше ни синьо, ни атлазено, а по-скоро магично и невнятно, по-скоро тайнствено. Звуците занасяха погледа и не само него, нещо красиво се събуждаше и не искаше да заспива. Горите се люлееха, боровите иглици трептяха, а тревите и птиците не можеха да си намерят място.

Птиците отлитаха нанякъде с големи махове на крилете, но песните не им даваха дъх да отлетят надалеч и се връщаха на ята, без да се разделят, без да се отправят към гнездата си или да кацат на ниски дървета или храсти. И ако кацаха, бе по върхарите, по скалните зъбери, нарушавайки покоя на орлите, владетели на небето.

И най-отпред вървеше Апостол Кисьов, който стъпваше по ливадата, а оставяше следи във времето. Дано не звучи абстрактно, като казвам времето. И само той знае какво му струваше това. Ходеше пеша до най-малката махала, возеше се и на мотор, и на молотовка, яздеше и кон, и муле…

Скъса девет чифта обувки - не остана пътека неизвървяна, не остана път, който да не опраши лицето му, имаше нещо мисионерско, апостолско и необяснимо да търси и намира таланти, да ги насърчава и привлича в оркестъра, който щеше да се превърне в легенда, защото се състоеше от истински музиканти.

Обнадеждаваше по-младите, изискваше от по-опитните, почиташе най-възрастните. За Кисьов и добрата дума имаше своя мелодия, а лошата - празен звук, която не употребяваше. И разбираемо беше, че отсъствието от семейството трябваше да пренесе в жертва на това, в което вярваше безусловно.

Апостол Кисьов не създаваше просто колектив или състав, а общност, в която хората са изпълнени със звуци, с мелодии и песни. С музика, която идеше от стародавни времена, разливаше се в настоящето и търсеше нови поколения.

И в която всичко е хармония и благозвучие. Фалшивият тон веднага се забелязваше от маестрото, както отровният бурен се забелязва сред сочните треви, и с един знак го отстраняваше.

За Апостол Кисьов всичко бе песен - и роженският вятър, който слизаше към Бяла река; и тъмният Карлък, чията закана бе по-голяма отколкото дъжда, който се сипваше и понасяше или към Сакарка, или към Печинско; и девойката от фолклора, райковлянка или момчиловка, без да разбереш от небо ли е паднала или от земя никнала…

Родопската песен е за споделяне и утешение - пред близък човек се изповядва съкровеното, страдащият има нужда да се утеши. За маестрото нямаше тайни в гайдата - той знаеше как да извлече най-трогателните, най-чистите и най-вълнуващите звуци.

Гайдата е не само надут кози мях, пискун, гайдуница и ручило. А нещо много повече - преди всичко дух, който трябва да се отдели и да стигне до сърцето и душата на хората. А който не знае какво е дух, и да разпори, и да надупчи ощавената кожа, и да разглежда с втренчени очи трите дървении, забучени в нея, никога няма да разбере как вдишаният въздух се превръща в изкуство, как дървените чаркове излъчват сила и въодушевление, въжделение и омая.

Основите на „100 каба гайди” положиха трийсетина всеотдайни съселяни на Апостол Кисьов, сред които Пейо Лалов. Подкрепа намираше в Анастас Иванов, Костадин Илчев, негов последовател, Лазар Каневски, Михаил Киряков, Георги Мусорлиев…

През оркестъра с дълголетна история преминаха десетки, стотици изпълнители. Сред тях достолепният Дафо Трендафилов, колоритният Стефан Захманов, екзотичният Стою Чонгаров, романтичната Красимира Чуртова, вдъхновеният Петър Янев…

Някои остаряха в оркестъра, други възмъжаха, трети прохождаха, но всички се венчаха и останаха верни на песента, тази митична съвременница, която има неповторимата черта да примамва както звездите примамват влюбени и изследователи.

Апостол Кисьов събираше и по двеста, и по триста, че и повече гайдари и бе такъв диригент, така ги ръководеше, че звучаха хомогенно, като един организъм, така както е в природата - високо ли е слънцето, сенките са по-къси, наклони ли се, сенките се издължават, стръмно ли е, потоците са по-шумни, равнишка ли е - те са тихи, безмълвни… Той бе не само създател, но и експериментатор, а упоритостта и постоянството бе това, което го отличаваше от себеподобните си.

Фурорът е на първия събор-надпяване „Рожен 61″, когато първозданният оркестър „100 каба гайди” слизаше оттам, където планината се слива с небето, а публиката стана на крака и слепият академик Петко Стайнов се поклони доземи на песента и през сълзи каза: „Това е чудото на Рожен и Родопите”.

Най-малкият гайдар тогава бе синът на Апостол Кисьов - Николай. И двамата му сина Николай и Лазарин тръгнаха и вървяха по пътя на баща си - завършиха Музикалната академия и се отдадоха на своето поприще.

Не харесвам статистиката - къде и колко участия на местни, национални и международни прояви се е появявал оригиналният оркестър. По-важно е, че Апостол Кисьов изгради мрежа от школи, кръжоци и какви ли не форми на обучение за приобщаване към музикалния инструмент.

И сигурно не всеки е станал добър гайдар - талантливият не се е отдалечавал от музиката, а този, на когото тя не му се е удала, е обикнал родопския фолклор завинаги. След всички награди, лични и колективни, дойде и заслуженото признание - оркестърът бе включен в Националната система „Живи човешки съкровища”.

Апостол Кисьов бе съвременен възрожденец, който повече даваше, а малко вземаше. Изчезващ вид хора в епоха, в която финикийските знаци играят най-дългото - неуморимо и ненакъсано - хоро. Той извърши едно голямо дело - извади от старите тетрадки, от пожълтелите сборници, от паметта на беловласи поколения родопския фолклор и му вдъхна живот. Гайдарят гонеше работата, затова нямаше време да гони слава. То пък какво е славата - скрита в тревите пърхутка, която, като настъпиш, тя пуфне, димне и край.

Веднъж Апостол Кисьов легна да си почине, унесе се в полусън, в който му се привидя закачената торба на стената, където бе положил гайдата си - кожата, небрежно прибрана, смачкана, пискунът - ням, ручилото - разсъхнали масури, а дупките на гайдуницата, по които се движеха пръстите на свирача, приличаха на очи - безпогледни и хладни.

В миг Апостол Кисьов се събуди и изправи, и като се убеди, че това е лош, кошмарен сън, се усмихна през болка и обърна глава към прозореца. Навън смрачаваше, още по-мрачна бе и гората, издигнала се като стена, в която се разбиваха смерчове и ветрища…

И през планински хребети и безименни зъбери, през неизбродни картъли и топли хълмове прииждаше - като милувка на млада трева и полъх на бял вятър - любимата му песен „Очи, очи, чьорни очи” и прегръщаше паметното му чело.

Мелодията се разливаше както се разлива водата в менците на ранна родопчанка, разтъркала очи, за да приеме утрото, което щеше да се разтвори в необоримата светлина на новия ден.

В знак на признателност община Смолян изгради паметник на Апостол Кисьов в родното село Стойките. Осъществи се желанието на родственици, приятели и почитатели да се увековечи делото на неподражаемия гайдар.

Паметникът на човека, който посвети живота си на българския фолклор, на бленуваната красота, е в близост до паметника на Стефан Чернев, положил костите си за отечествената свобода. Ярък символ на свещения завет на Яне Сандански: „Робът се бори за свобода, свободният - за съвършенство.”