Иван Енчев

105 години от Балканската освободителна война 1912-1913 г.

През този ден Ганьо Мечока беше настроен да мисли само за своя дядо Ганчо Пехотата. Той си имаше навик да му разказва всякакви случки, станали по време на Балканската война. Повечето бяха все за героични подвизи, но имаше и някои доста страшни. Сега той се сети за една от тях. Случило се много отдавна. Тогава на него все още му викали бай Ганчо Пехотата.

…Два дена подир Войнишката Задушница, на селския събор на Архангеловден при дядо Ганчо пристигнал на гости негов войнишки другар. Двамата набори се зарадвали, че след много години отново са заедно! Гостът бил от някакво далечно село из Балкана. Разприказвали се за военните си преживелици през 1912 и 1913 година. На масата се подхванал разгорещен разговор за боеве, атаки, настъпления, отстъпления…

- Наборе, ти помниш ли как превзехме на щурм с нашето „Напред! На нож!” Лозенград и Бунархисар? - запитал гордо гостът, без да чака отговор. - Самият командир на полка носеше нашето знаме, пък оркестърът свиреше „Шуми Марица”. Пак тъй атакувахме Люлебургаз, пък по-надире и целия кър нататък!

- А през пролетта как само превзехме Одрин, а! Такова нещо не се забравя цял живот! - отвърнал още по-гордо домакинът.

- А ти спомняш ли си онуй турско село, дето намерихме едно загубено двегодишно турче? - рекъл въодушевено гостът.

- Как да не си го спомням! - отговорил дядо Ганчо. - Ротният командир заповяда да го нахраним и непременно да потърсим майка му. Чак след три дена сколасахме да я намерим… Пък тя плаче от радост и целува ботуша на ротния.

- А ти помниш ли как загина Станчо от Джулюница? - запитал на свой ред домакинът.

- Как да не помня! Беше страшна смърт! - отговорил високо с писклив глас гостът, зачервен като домат от изпитото лудо вино. - Ама само подир две-три седмици в ротата пристигна като доброволец неговият син, осемнайсетгодишно момче!

- Тъй, я! Нали баш аз поех колата му с онези стари биволи! Казваха се Събчо и Калчо. Те не бяха биволи, а цели канари! - уточнил гордо дядо Ганчо. - Подир три дена след като ги подкарах аз, Калчо го удари шрапнел от снаряд. Заклаха го по принуда, да не се мъчи човекът.

- Тъй беше! В кухнята направиха курбан в пет казана като за царски молебен. Цялата рота се нахрани като на Коледа! - похвалил се пийналият гост.

- Сакън! - възпротивил се сърдито дядо Ганчо. - Аз не хапнах от онзи проклет курбан. Гладен останах, но не посегнах към купичката си. Грехота е да близнеш такъв залък! Какво като е добиче?! И той е войник като нас! Ама после аз занесох неговия юлар на семейството на Станчо в Джулюница.

- Айде бе! Чак пък такъв салтанат за един бивол! - подвикнал още по-пискливо пияният гост. - Сякаш този юлар е на царския кон!

- Ти видял ли си някой селянин да продава добитъка си с юлара?! - креснал дядо Ганчо. Аха да удари с юмрук по зъбите ухиления гост, да не лае на аба като зло куче. - Ти си забравил какво стана по-после.

- Забравил съм… - не се доизказал Наборът и пресушил поредната си чаша червено вино.

- Събчо не хареса новия бивол за дясната страна на хомота. От мъка за стария си другар се разболя. Бракуваха го и го демобилизираха…

- Голяма работа… - рекъл подигравателно гостът и пак посегнал към чашата с вино.

Дядо Ганчо го срязал като зелена краставица:

- Да са живи и здрави коравите биволи, дето теглеха най-големите оръдия през Балканската война! Генералите трябваше да целуват рогата им на българските биволи!..

По-насетне в разговора отворили дума и за лъжливите бели знамена на подли турски войници. Така те подмамвали нашите, че се предават, и ги гърмели отблизо…

Повайкали се и за някои български войници, попаднали в турски плен:

- Ти нали си спомняш как сме намирали наши момчета с избодени очи и отрязани мъжки срамотии, натикани в устата им…

Споменали и за кървавата картина в походния военен лазарет…

От дума на дума стигнали и до гибелта на Йордан Грозданов, побратимът на Ганчо.

Досега в селото се знаело, че войникът е загинал геройски при атаката на Чаталджа през ноември 1912 година в същия ден, когато се родило първото му дете. Вдовицата на Йордан Цветанка често питала Ганчо как е убит войникът, и той винаги отговарял:

- В ръцете ми издъхна. Беше тежко ранен право в сърцето.

- На коя дата?.. На кое място?.. Къде е гробът му? - нейните въпроси край нямали. А Ганчо все отговарял:

- Бързахме да атакуваме противниковите позиции. Загиналите ги погребвахме с полковия поп в общи гробове край освободените български села в Странджа и по-нататък. Не помня как се казваше онуй село. Сега то пак е в Турция.

- Бомбата падна в дясната страна на нашата траншея - обяснил гостът с такъв войнствен тон, сякаш от него е зависел изходът на цялата война. - Гръмна баш където бяха Йордан и още други двама войници. Взводът хукнахме наляво. Ти остана малко подир нас. Сигурно си можел да спасиш барем Йордана. Той беше баш до тебе в окопа. - Като рекъл това, пияният гост подхвърлил на майтап: - Ама ти май си напълнил гащите като си го видял в калните кървища и си плюл на петите си да ни догониш на втората позиция.

При тези пиянски думи на Набора кървав нож пронизал душата на дядо Ганчо! Целият пламнал от срам. Гневът го разтреперил. Лицето му почервеняло, сякаш някой го посипал с гореща пепел от огнището.

Приказката на госта прозвучала като гръм от ясно небе! Всички на софрата се втрещели. Досега никой не знаел как действително е погинал Йордан, побратимът на дядо Ганчо. Настъпила голяма суматоха. Най-втрещена била вдовицата Цветанка. Скокнала срещу съсипания Ганчо:

- Как не те е срам?! Ти нямаш никаква съвест!..

Много години подир онази неприятна среща с пияния Набор дядо Ганчо беше разказал на внука си истината за гибелта на неговия млечен брат. Много беше натъжен.

„Нашата рота беше в Трети пехотен полк. Настъпвахме победоносно на изток през баирите на Сакара и Странджа към Чаталджа. През нощта бяхме заели предна позиция на един баир пред едно турско селце и се готвехме да атакуваме. Сутринта турската артилерия ни изненада. Една противникова бомба улучи окопа на нашия взвод. Взводът се втурна наляво за отстъпление към една далечна могила, където беше по-важната позиция на полка. Аз се отърсих от буците пръст, които ме бяха позатрупали, и скокнах да хукна подир другите. Пък гледам до мене Йордан лежи, целият в кръв! Повдигнах му с ръка окървавената глава.

- Не бой се, Данчо! - викам му. - Жив си!

Пък той мълчи. Хем го виждам, че ме гледа с едни изцъклени очи, хем зъб не обелва да продума нещо. Късам парцали, каквито имам, да го превържа. Какво да видя! Цялата му дясна половина помляна! Ни ръка е останала здрава, ни крак! Изглежда като сдъвкан надлъж отгоре до долу. От дясната му страна ни око, ни ухо е останало здраво. Ужас!

Събличам ризата си. Мъча се да го превържа някак си. Плача и се мъча. Пък нищо не става. Колко време е минало не знам. Ротата вече беше побягнала надалече. Данчо се поразмърда. Изохка.

- Жив си! - викам му аз, колкото за кураж като го гледам такъв половин човек. А на мене хич няма кой да ми даде кураж.

Пък той най-сетне продумва:

- Ганчо, моля ти се, довърши ме! Искам да умра от братска ръка. Пленят ли ме турските войници, ще ми избодат очите и ще ме орезилят.

Данчо хълца и плаче с глас като пребито момченце. Прегърнах го. Пък той охка и стене:

- Братко, моля ти се като на Господ. Помогни ми да умра като мъж! Избави ме от резила! Довърши ме и настигни ротата! Не се бави!

Данчо ми се моли и плаче, пък аз се чудя как да го развържа тоз грозен възел, с който съм завързан. Ако остана тука заради него, ще ме обявят за дезертьор! Ще ме разстрелят пред строя! Вече с нищо не мога да му помогна да оживее на един такъв обречен пътник…

Пък Данчо продължава да шепти през сълзи:

- Ожени се за моята Цветанка, нали и ти я харесваше.

Викам му. Направо крещя в лицето му, колкото е останало:

- Абе, братко, как да ти посегна аз на тебе?! Досега аз на куче не съм посягал, камо ли на брат си. Как тъй да те затрия?

Пък Данчо продължава още по-тъжно:

- Черен щъркел ще донесе моето първо бебенце. То ще расте без мене, горкото.
Ганчо, млечни братя сме! Заклевам те, стани му ти баща на моето чедо! И ти я обичаше Цветанка, колкото мене. Бог я наказа за лъжата й към тебе. Толкоз време те лъга, пък накрая се ожени за мене. Полакоми се за богатството на тате…

Слушам го и се чудя какво да правя. Хем не мога да го полекувам. Хем не мога да го оставя самичък. Пък трябва да тичам да настигна ротата. Иначе ще ме изправят на военен съд за дезертьорство. А Данчо шепти. Вече бере душа. Едвам го дочувам как фъфли през сълзи:

- Довърши ме, братко… Не ме оставяй жив… Поганците ще ме…

Не можах да изтрая мъката му. Прекръстих се. Затворих очи и сторих, каквото ме молеше. Повече не се обърнах назад. Ни жив, ни умрял хукнах напред. С последни сили достигнах до другата могила на новата позиция на нашата рота.

Тя беше много по-важна от тази, която изоставихме… На всяка война е така: губиш едно, печелиш друго. Зависи от кантара ти… Аз спасих честта на побратим, пък загубих доброто си име.

И до днес не знам дали постъпих правилно тогава. Понякога нощем ме човърка съвестта. Гузен съм пред себе си.”

Тъй беше изплакал болката си дядо Ганчо Пехотата пред своя внук.