Димитър Златев

Затворих таблата и пуловете за последно шумно изтракаха.
- Е, Венци - казах на домакина - нали не си забравил уговорката: победеният черпи по едно каймаклия кафе ала-турка, а не еспресо в пластмасови чаши?
- Знам си аз домакинските задължения, пък ти не ритай падналия - и тук трябва да има малко морал - отвръща.
- За морала съм съгласен, но ето, вече трета година след Промяната, а вместо помирение ожесточението между бивши и сегашни нараства. Докъде ще го докараме?
- И аз се надявах на помирение по испански, а то клеветниците и оклеветените все повече се настървяват. Дано след съгласието за разсекретяване на личните досиета в Службите бесовете се укротят. Аз не съм оптимист, защото донякъде съм потърпевш.
Венцеслав поднесе кафето и след кратко мълчание подхвана:
- Нали не си забравил, че съм син на свещеник. Десетилетия „другарите” уж ме ценяха като добър специалист, но не забравяха да напомнят за произхода ми. И татко понякога ме съветваше: „Сине, внимавай какво говориш и вършиш, че заради потеклото ти и към тебе правоверните партийци нямат доверие…” За вниманието - внимавах, но веднъж неволно сгазих лука.
Той подуха и отпи от чашата, а аз се умълчах очакващо.
- Пред новогодишната ваканция поставих на десетокласниците задача: писмено или с рисунка да изразят своята представа за Левски. Когато прегледах тетрадките, ме респектира със своята емоционалност и критическа зрелост есето на едно момче. Към текста то бе прибавило и рисунка „Апостолът в тъмницата”. На 19-ти февруари, на възпоменателното тържество пред учителите и съучениците младият автор прочете своето съчинение: аз показах и рисунката му и обявих, че го класираме първенец в конкурса като го награждаваме със сборник изследвания за героя. Учениците възбудено заръкопляскаха, колегите после ме поздравяваха за идеята. Само една колежка, която учениците бяха преименували „Спящата красавица”, защото в час задремвала край печката, се опита да ме клъвне: „Абе, Изворски, какви са тия попщини? Не видя ли, че Левски е изрисуван като ангел с ореол над главата?” - „Видях - отвръщам - малка момчешка наивност, но художникът го е издигнал в ранг на светец. Нима Апостолът не е най-истинският български светец!” С това уж приключихме, но след няколко дни дойдоха за анкета от Окръжния комитет на партията по възпитателната работа на учителя по литература. Няма да влизам в подробности; проверяващата беше моя колежка от университета. Прочете есето, усмихна се разбиращо на рисунката и заключи: „Василе, това момче е с една глава по-високо от съучениците си; разбирам и идеята му за ореола, но ти все пак внимавай да не викне по твой адрес някой догматик, че разпространяваш идейна зараза…”
След анкетата реших, че всичко ще се забрави, но след десетина години вече бях преподавател в Учителския институт. По друг повод, уж случайно, ми напомниха, че съм си показал рогата, че знаят за онзи мой „грях” с рисунката… Кой знае, може и аз да имам досие, „където трябва”, но сега не искам да се разстройвам. Да спи зло под камък - си викам… Впрочем, има един случай, който не съм споделял дори с теб.
Домакинът внимателно остави чашката, облегна се във фотьойла и приглушено заразказва:
- Преди два месеца се позвъни на входа. Отварям, а пред мене - непозната жена, вперила трескав поглед в некролога - една година от смъртта на татко. Непознатата позалитна, но се подпря на стената, а по страните й потекоха сълзи.
- Успокойте се, госпожо! - рекох - Влезте, поседнете и тогава ще ми разкажете какво ви води.
Тя положи уморени ръце върху масата и току бършеше сълзите си. Вгледах се в непознатите черти и се опитвах да си спомня дали я познавам отнякъде. Сега забелязах бялата тензухена прикривка на шията и странните звуци, които приличаха на говор и плач. Веднага се досетих, че е оперирана от рак на ларинкса, та сега едва ли би могла да обясни посещението си. Поднесох й чаша вода и като усетих, че дишането й се нормализира, казах:
- Моля да ме извините, но не мога да си спомня дали се познаваме отнякъде.
Тя посочи с ръка превръзката си и даде знак, че не може да говори. Извади от чантата си тефтерче и химикалка и с трепереща ръка написа „Боже мой, пак закъснях! Пак закъснях…” Сълзите й отново потекоха, а аз недоумявах за какво закъснение искаше да разкаже. След малко бавно се изправи. Не исках повече да я задържам, защото подозирах някаква драма, усилваща се от невъзможността да се изповяда.
На входа тя се зачете в татковия некролог, помилва портретчето, прекръсти се и му се поклони като пред икона. Аз съчувствено я изгледах как слиза по стълбите, като че ли приведена под тежък товар. Дори не посмя да ми протегне ръка за сбогуване.
Това посещение не ми даваше мира, но и до никакъв отговор не стигнах. Постепенно възкресих някои моменти на притеснение у баща ми, за което той отговаряше с недомлъвки; сякаш някой го дебнеше за нещо, сякаш го преследваха недвусмислени заплахи…
След промяната той някак си се поуспокои, но болестта му го отнесе без време. Тогава ми мина мисълта, че и той може би има лично досие - причина за дългогодишното неспокойство. Миналия месец, при едно ходене до София, потърсих службата, където съхраняваха разсекретените досиета. Легитимирах се и казах, че искам да прочета досието на баща ми - свещеник Климент Изворски от град В. Определиха ми час за следващия ден.
Папката, която ми предоставиха, не беше обемиста. Най-отгоре беше пожълтял лист, озаглавен „Отчет на наблюдателя на обществения ред, от Непримиримият”. /Явно, това беше псевдоним/. Разказваше за лятната бригада по строежа на жп линията Самуил-Силистра през 1949 г. Имаше такива пасажи:
„Младежкият ентусиазъм надмина очакванията ми. Условията бяха сурови, работата - нелека за повечето гимназисти, но постепенно влязохме в нормите. Вечер, край лагерния огън, умората отстъпваше пред комсомолския дух. Сякаш се вживявахме в романа „Как се каляваше стоманата”: малко смешни ни изглеждаха брадатковците от попската чета, но те се опитваха да се държат с нас приятелски. Правехме опити да ги провокираме за дискусия, но те се оказваха много по-начетени от нас… Веднъж, не без ирония, попитах „ А какво е отношението на вашия Бог към социалистическото строителство?” - Изпревари ги с отговора си един висок, но с добронамерен вид, поп: „Отношението на нашия Бог се вижда всеки ден на големия насип, момчета!” Колегите му оживено го подкрепиха. И наистина, през следващите дни, тяхната чета все се нареждаше на второ, дори и на първо място, по изпълнение на нормите. Попът, дето ми отговори, при среща ни намигваше приятелски или сочеше с глава червената дъска на съревнованието. Разбрах, че се казва отец Климент от В.
Авторитетът им особено се повиши, когато решиха след изпълнението на своята норма да хвърлят по десетина колички за сметка на момичетата. Горките, тяхната чета все беше на последното място, та им идеше до плач. Ние ги задявахме за „брадатите ухажори”, но те разпалено ги защитаваха”.
По нататък в папката се натъкнах на машинописно копие с кратко съдържание, адресирано до свещеник Климент Изворски при храм „Свети Георги”:
„… До нас достигнаха сигнали, че в неделните си проповеди говорите не особено ласкаво за идеологическата пропаганда на властта, че използвате притчи с двусмислени аналогии… Внимавайте в приказките си, защото ви следим и няма да допуснем да уронвате авторитета на народната власт… Имайте предвид, че сме затваряли устата и на по-важни от вас чернокапци…”
С кламер бяха прищипнати и заделени няколко донесения с един и същ женски почерк. Първият бе озаглавен „Донесение на Бялата Престилка относно дискредитирането на поп Климент”:
„В изпълнение на поставената ми задача, започнах да посещавам всяка литургия в черквата „Свети Георги”. Стараех се да привлека вниманието на свещеника с трогващо християнско смирение. След службата все намирам да попитам за нещо по черковните повели. Почтително му целувам ръка и усещам, че му става драго, ала той сякаш бърза да измъква ръката си… Ще го спечеля…”
На друг лист Бялата Престилка споменаваше, че е наумила да го изкуши пред Коледа с прясно свинско месо, уж изпратено й от село. Но попът й отговорил: „Похвален е жестът ви, но няма да го приема. Щом го правите от сърце, на входа на черквата един старец проси милостиня. Дайте му нему, кой знае откога не е хапвал месце…” „Питам се: притворство ли е това или усеща, че искам да спечеля вниманието му с по-друга цел…”
Още две донесения прочетох, от които възмущението ми преля. Цинично пишеше Бялата Престилка /по-скоро Черната душа/, че е опитвала да го изкуши като жена - помолила за изповед преди причастие. Ръката ми се разтрепери, докато четях редовете:
„Отецът ме покри с патрахила и зачете някаква молитва за душевно пречистване. Аз го прекъснах с пламенна интонация: Отче Клименте, не усещате ли какви пламъци бушуват в душата и плътта ми? Имам нужда от вашата любов, само тя ще ме спаси от самотата! - той отметна патрахила и строго ме прекъсна: Девойко, забравяте къде се намирате и в какъв свят обред участвате! Неуместен избор сте направили… И пак задъхано го прекъснах: Но нали безгрешният Исус помогна на Мария Магдалена да се пречисти? Нима аз съм по-недостойна? - „Не богохулствай!” - скастри ме той и, разгневен, си влезе в олтара…”
Последващите редове се объркаха пред очите ми и на тяхно място изплува гневният образ на баща ми.
В последния рапорт доброволната сътрудничка пишеше: „Опитах се да оправя конфузната ситуация с отеца, но той категорично ме посъветва да си избера друга черква. Че по-голям грях върша с опитите си да го отклоня от нравствения път, по който е тръгнал…
Другарю капитан, признавам си, че не се справих с възложената ми задача. Моля, да ме свалите от отчет, защото се омъжвам и ще живея в друг град…”
Следваше неясен подпис. От псевдонима се досещах, че жената е от медицинските среди - млада и жадна за партийна кариера. Мина ми мисълта, че нейната омраза е готова да оправдае всякакво подлост.
Венци замълча за минута-две. Явно, бяха му потребни да възстанови душевното си равновесие.
- Благодаря, че ме изслуша, без да ме прекъсваш с въпроси - добави той. - Сигурно вече се досети коя е била посетителката с оперираното гърло. След връщането си от София, направих връзка с донесенията на Бялата Престилка и Непознатата. Та това са четиридесет години! - дълъг е бил пътят на нравственото пречистване, за да стигне до мисълта да потърси отец Климент с молба за прошка. Може би тежкото заболяване е приела като Божие наказание за подлостта си. Предполагам, че съм прав… Ала и сега виждам в спомена страдалческото й лице и бавното прекръстване пред некролога на баща ми.

2016 г.