Богомил Райнов

БЯЛАТА СКАМЕЙКА

Денят бе ноемврийски - сиреч
тъжен,
и аз бях също тъжен малко нещо,
когато прекосявах парка под дъжда.
А после забелязах бялата скамейка
и казах си, че тъкмо тука имам
среща,
тук, на скамейката,
точно в пет.

Бе точно пет.
И скамейката светеше
като едно бяло късче радост
сред почернелите от влага дървеса.
Това бе моята радост
и аз спрях под проливния дъжд
и запалих цигара,
и вдишвах горчивия дим
разреден
от горчивия дъх на гнили листа.

Дъждът бе проливен
и вятърът го блъскаше в лицето ми,
но тия хитрини не ми минаваха
и аз следях алеята насреща,
отдето трябваше да дойдеш ти.
Ти щеше да дойдеш непременно
оттам
и аз те виждах с тъмносинята кърпа
- какви подробности -
и с тежки черни коси,
и с големи черни очи,
и с малко бледо лице,
мокро от хладния дъжд,
и с висока снага
в тъмносиния шлифер
- какви подробности.

Вятърът блъскаше в лицето ми дъжд
- вечните хитрини
на тия природни явления -
и аз стоях и пушех до бялата
скамейка,
загледан към дъното на алеята
и твърдо решен
да не изтърва появяването ти.
После захвърлих угарката
и погледнах часовника.
Пет и пет.
Какво значение?
Жените винаги закъсняват,
някои - пет,
други петнайсет минути.
но ти щеше да закъснееш малко
повече.
Затова си тръгнах.
Жените, които никога не са
съществували,
винаги закъсняват
малко повече.

ЗАЩО Я ТЪРСИШ

Вървях по улиците.
Бе празник и улиците бяха пълни с народ.
Целият град бе на улицата.
Само теб те нямаше.

Влязох в кръчмата,
онази същата, дето се отбивахме с тебе.
Свих се в навалицата и в дима
и се вслушвах в многото гласове,
и търсех да доловя един-едничък.
Но тебе те нямаше.

Отидох в градината
и седнах на скамейката,
оная същата, дето седяхме с тебе.
По алеята минаваха много жени с мъже
и много жени без мъже,
Но тебе те нямаше.

Ти я търсиш
- рекох си -
навсякъде, дето я няма,
защото те е страх да я потърсиш там,
дето знаеш, че ще я намериш.
И тръгнах към квартирата ти.

„Нали ти казах да не идваш” -
посрещна ме ти,
но по навик ме пусна да вляза.

Прегръщах раменете ти,
обли под мекия пуловер,
обхващах косите ти,
буйни и тежки
под тръпнещите ми пръсти,
обгръщах те цялата,
за да те усетя до мен
и у мен.
Но тебе те нямаше.

РОМАН

Всяка жена,
с която си имал любов,
е един ненаписан роман -
казва Балзак.

Един ненаписан роман,
това не е толкова лошо.
По света и бездруго
има премного романи на книга.

Ние с тебе започнахме нашия
без илюзии,
в една неразтребена стая,
чийто услужлив наемател
бе приел да отсъства
между 4 и 6.

През немития тесен прозорец -
късче мътно декемврийско небе.
На стената
провесен чертеж -
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик),
а на масата -
ваза с цветя,
прашни книжни цветя
от младостта на хазайката.

Без илюзии.

Целувката бе къса,
делова.
Ти премина към събличането,
сякаш ще лягаш да спиш.
А аз гледах слабите рамене
и умората,
вече свила гнездо под очите ти,
и устните,
нечервени и тъжни от скука,
и обувките с наядени токове,
и си казвах
не твърде уверено:
„За един път я бива”.

Без илюзии
почна нашият ненаписан роман.
4 - 5 - 6.
Точка.
Срокът свърши.
Ние с теб се разделяхме
долу пред входа в тъмната улица.

„Обичаш ли ме поне малко?” -
запита от приличие ти на раздяла.
„Много” - отвърнах от приличие.
И ние си тръгнахме в различни посоки
през студа и през тъмното,
без да знаем дори,
че тепърва започва
нашият ненаписан роман.

Да се влюбиш -
каква глупост, нали.
Да се влюбиш
в една жена с уморено лице,
с хилави рамене,
и на всичко отгоре омъжена -
каква глупост.

Стаята бе винаги неразтребена,
прозорецът - вечно немит,
леглото - разхвърляно,
а над него -
пожълтялото мъдро табло:
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик).

Ние нищо не виждахме.
Ние стояхме прегърнати
като двама неловки дебютанти,
ние се обгръщахме жадно с ръце,
забравили всичко -
дори леглото -
забравили всичко
освен единствено важното -
че между 4 и 6
има съвсем малко време.

„Бива я за един път” -
беше казал наивникът.
За един път съвсем не я биваше.
За един път беше нищо,
беше разочарование,
два загубени часа -
и толкова.

Биваше я за винаги.
Защото бе част от тебе,
от тъгата,
от умората,
от надеждата, че още не е късно,
от страха, че вече е късно,
от всичко, което си искал да станеш,
от всичко, което не си станал,
от всичко, което си.
Биваше я само за винаги.

Вече я няма.
Онзи си я отмъкна.
Онзи смени дори и града
за по-сигурно.
Да се чудиш просто
какъв капитал правят някои хора
от една изхабена жена
с уморено лице
и хилави рамене,
без да говорим за обувките.

Вече я няма.
Наемателят е по цял следобед
в усойната неразтребена стая
и до насита може да изучава
безбройните кости
на мъжа и жената.

Вече я няма.
И аз отдавна престанах да мисля
по това,
колко малко е времето
между 4 и 6.
Вече я няма.