Калина Томова

БЛЯН

Ще те създам от нищото - за да те има, за да покълне шанс да те намеря и да не бродя все сама - безспирно търсеща и с болка скрита, че не открих те из света голям.
От вятъра ще взема устрема и ще го превърна в цел на твоя път.
От цветето ще взема нежността, финеса му и ще ги вплета омайно в твоята душа.
От водните стихии силата ще взема, за да ти дам и мощ, и дързост, и каприз…
От огъня ще заредя сърцето ти, за да познаеш знойни страсти и да си огнище с неугасваща жарава за душата ми, премръзнала от дългото пътуване между сърцата ледени, с които ми е съдено деня си да деля и нощите - тъй страшни, тъй самотни всеки път.
От Ангелите ще поискам светлина пулсираща в кръвта ти тайно да втъкат…
А пък звездите ще помоля с вихрени енергии плътта ти огнена да заредят.
Накрая ще помоля Господа да одобри мечтата ми и дух да ти даде, и плът. Да вдъхне в теб и част от Себе си. И да те изпрати нейде в моя път…

ДА ЗАПАЛИМ ЗВЕЗДА

Мълчи небето опустяло. Душата - хаос. Има дни, когато светът се свива на кълбо - твърдо, остро, безпощадно. Все едно някой го търкулва в стомаха ти - да нямаш мир, да ти тежи.
Ах, този свят! Така жадуван, толкова красив! Кой залага капаните, в които попадаме, увлечени в мечти и стремежи? Защо преценките понякога са грешни? Дали от глупост? От наивност? От незнание? От доброта? Или просто трябва да преминем през изпитания, за да се повдигнем?
Кога обръщаме очи нагоре? Когато търсим помощ. Когато сме опитали да се спасим сами, но проумяваме - това е невъзможно. Тогава в спомена изпепелен се връща истината за небето. Молитвите сами напират, намират ни и си проправят път в душите - от нас към Този, който винаги е тук, защото ни обича. Светлина е Неговата същност. Примесена с любов. Но все забравяме за тази светлина, за неотменната любов.
Защо небето нощем свети? Защо е пълно със звезди, които се опитват да ни кажат нещо? Но ние не повдигаме очи… Звездите са небесните огньове, запалени за нас. От Някой, който ни обича.
Да запалиш звезда, като знак на любов! Като тайно послание, закачено в небето. Да откъснеш парченце от своята малка душа, в което да сложиш искра от сърцето си. Да се повдигнеш на пръсти - високо, високо и да запалиш звезда. Можеш ли? Просто опитай. В някоя нощ безнадеждна, тъмна, студена и тъжна. Успееш ли, значи има спасение. Не казвай не мога. Някой друг сигурно се нуждае от същото. Подари му звезда! Подари му любов! Подари му частица от своята светеща същност. За да бъде спасен. За да бъдеш спасен. Ще станете двама. А ако и той запали звезда? И други?
Така се раждат звездите. Една по една, до безброй.
Да запалим звезда!

ПОНЯКОГА ДУШАТА ИЗПАДА В МЪЛЧАНИЕ

Понякога душата изпада в мълчание…
Може би, уморена от дългото бродене. От безконечните битки за непрестанно доказване - пред околните и пред себе си. Наранена от неразбиране - явно и тайно. Отегчена от глупостта на болни амбиции. Принизена от борбата за ежедневни безлични стремления.
И като изход от заобикалящата я безнадеждност, се потапя в мълчание.
Тогава попада случайно на себе си. Отправя мисълта си дълбоко навътре - в непонятните свои потайности… За да търси спасение.
Така, подвластна на скритата сила, стаена под всички прикрития, душата достига до непознати прозрения.
И ако не се уплаши, ако не побърза да побегне ужасена от своите нови разкрития, ако запази спокойно мълчание поне още миг, ще се докосне до същността на нещата. До изначалната истина за себе си и за света.
Достигнала дълбините на непозната реалност, разширила в любопитство очи, душата въздига се над елементарното и открива в бита си смисъла скрит. Осъзнава значимостта на живота си днес. Преоткрива мъдростта на всемира. Преоформя първичния свой мироглед. И пътища нови съзира.

Понякога душата изпада в мълчание…