Тихомир Павлов

Из книгата „Българите в Моравско и Тимошко” (1931)

През есента на 1917 година пристигнах в Зайчар, град, принадлежащ в турско време към Видинския пашалък и отнет от сърбите. Поисках да обиколя и тази чисто българска околия.
С двама другари отпътувах, на първо време в село Голям Извор.
Селяните отдавна вече си бяха направили своята местна общинска управа и като да бяха съвсем забравили, че някога тук са се разпореждали газди, пандури и нахален „срески началник”.
Старият Рачо Ганчев и един млад, интелигентен изворчанин ни отведоха и при 128-годишната бабичка Неда Лачкова.
Заварихме старата в горния етаж на къщата, до огнището, пред висок куп кукуруз, който тя бързо-бързо, с ловкостта на девойка, излющваше и хвъргаше настрани. Очите й слабо мътни. Мускулите й затегнати на възли. Жилите изпъкнали. Тя имаше три дъщери по на 80 и 90 години и множество внуки и правнуки.
При влизането ни, баба Неда ни заговори на висок старешки дискант:
- Няма ки, няма тука стопанката. Сама съм останала вкъщи.
Младият човек се надвеси ниско над нея:
- Тия хора тебе дирят, бабо Недо, за тебе са дошли.
Той повтори думите си още по-силно. Старата чу, поразмисли се малко и заприказва със скръбен майчин тон:
- Е, баби, аз съм приемала гости по онуй време, а вино и ракия имаше, па и гозба и погачи приготвяхме… Па и берекет имаше по онуй време… А сега…
- Бабо Недо - викаше силно до ухото й младият изворчанин, като да разговаряше на повреден телефон, - ами я ми кажи, бабо Недо, ние блъгари ли сме или сърби и от де са дошли нашите стари…
Баба Неда се втренчи строго в него.
- Па блъгари сме, зер.
Баба Неда го замилва по лицето.
- Ти ли си ми, Тодорчо-о. Кога порасна, моето момче, ожени ли се, синко, дечица имаш ли?
- Женен съм, бабо Недо. И дечица имам.
- Ами тия кои, кои са?
- Блъгари. От Блъгария са - хе, откъм Видин и оттатък. Кажи ми сега, бабо Недо, ние чисти блъгари ли сме?
Старата остави кукуруза, па се доближи до нас.
- Па чисти блъгари сме, - изворчани. Майка ми е тетевянка, баща ми е торлак. Хее - някога чак до Морава е било блъгарско, па не само до Морава, ами и до планината. Когито върлуваше Хайдук Велко, аз бях момиче на 14 години. Замисли, баба, ей че юнак беше той! Не се страхуваше от турците и имаше своя войска. А торлак беше, от село Леново. И когито да почива, казваше на дружината си:

На девет ме места ровете,
а на десето заровете,
да ме мъртъв турци не намерят…

Старата се замисли един момент и отново захвана с пискливия си глас:
- Човекът ми беше добър стопанин. Самоук беше на книга, па умен, па умен, па умен. Коги дойдоха руснаците, та се разбуни; пред очите ми го посякоха човека. После аз бегах до Ягодина и коги се усмири, всите се върнаха у селото.
Тя пак се замисли, отправила поглед в далечината. След това се загледа в нас и запита:
- Ти казваш, Тодоре, тия хора от Блъгария са, а?
И тя си гурна бузата до лицето и ме целуна със сухата си уста.
- О, синко, от Блъгария!…
После се взря в черния креп на лявата ръка на придружаващия ме подпоручик и каза:
- Ами това що е? Кого жалиш?
- Царицата, бабо - закрещя той на повредения телефон. - Българската царица Елеонора умря.
Тя поклати печално глава и го хвана за ръката.
- О, синко, ний сме имали царица, а пък аз да не зная… Бог да я прости. а добра ли беше, имаше ли дребни дечица, синко?
И тя говореше на себе си:
- Господи, Господи, защо не прибра мене, старата и за нищо вече негодна, а царицата ни да беше поживил.”
Баба Неда се прости с нас. На излизане аз се поспрях на прага. Бабичката седна пред кукуруза с отпуснати ръце, дълбоко замислена.
Какво ли мислеше бедната столетница…

——————————

сп. „Нива”, г. 3, бр. 37, 9 юли 1931 г.