СЪДБА
СЪДБА
И аз ще се завърна пак на моя див самотен бряг,
когато есенният ден догаря над вълните,
и с мене заедно ще спре пред разпененото море
неугасимата ми жажда за щастие сред съсипните.
Вземете моята душа; - ти вятър, буря и вълна!
(Сега увехналите листи скамейките застилат празни!…)
Сред вечно шеметний въртеж ще стихнеш ли ти, мой копнеж
и ще ли болката утихне сред вакханалний морски празник?
Аз искам с тебе да летя, о, сребропенеста вълна,
да гоня кораба, на който надеждата развява стяг
и утрината да трепти върху зелените води
кат обещание възторжено пред новокръстений моряк.
И уморена да заспя край непознатата земя
и да ме в дрямката пробуди пръв път дочута волна песен;
едно момиче със коси, в които слънцето гори,
ще мине леко от брега по корабния мостик тесен.
Да бъда туй момиче аз във утренния розов час
и да отмина със вълните към обещана южна пролет,
а вечер във самотний храм, далече зад морето там
за мойто щастие и за мен във полумрака ще се молят.
И аз ще се завърна пак на моя див самотен бряг,
когато есенният ден догаря над вълните
и с мене заедно ще спре пред разпененото море
неугасимата ми жажда за щастие сред съсипните.
——————————
в. „Вечерна бургаска поща”, г. 5, бр. 1182, 1 август 1932 г.
ЖЕНАТА НА РИБАРЯ
Вятърът тласна буйно вратата,
с песен към мене морето нахлу,
върху огнището лозови пръчки тлеят, догарят…
Вятърът искри разпръсна:
в ъгъла тъне леглото от морска кафява трева,
покрай стената изопната недоизплетена мрежа:
всичко е старо, и знайно, и прежно -
в моята бедна рибарска колиба.
Бледа луната изгря и ме гледа
с поглед забулен и неподвижен
на сомнибула.
Първата пролетна нощ,
бяла от лунни видения,
аз ще прекарам в бдение
с мисъл за теб…
Тъй ме е Господ орисал:
с жалба да спомням напролет
твоите синьо-зелени очи,
знамето с жълти и бели черти
на стреловидната ладия.
Беше рибарят ти младият,
бях като чайките аз - волна и весела…
… Сви се и умири до нозете ми вятърът,
вярно и предано куче,
което заедно с мене тъгува за господаря.
Бе нашата - първата пролет -
отплува и се не върна той вече.
*
Огънят гасне…
Една огромна вълна те тласна към моя бряг.
Друга вълна те отново отвлече.
Видях водите, хищно разкрити,
как те увличаха вдън глъбините
и пак се сключи водният свод.
Горе напразно теб те обичат…
Бели пенливи гирлянди кичат
водния свод.
Не бих те спасила, дори да бих дала и своя живот.
Ти слизаш надолу, надолу
към страшни скалисти подмоли,
където удавници рой
напразно за слънце се молят…
Останах сама, за да науча,
че героизмът е да живееш, не - да умреш.
*
Вятърът пак заскимтя, изскочи навън,
спусна се с вой към брега,
срещу вълните жално зави…
Труп на удавник там ли съзря
в белите лунни лъчи?…
Слушам познатия вой, сгушена върху леглото,
иде на тъмен порой старата жалба…
Вятърът тича, обиколи нашата хижа
и запъхтян, втурна се вътре и край нозе ми,
дишайки тежко - задъхано сви се…
Скърца вратата разтворена и се люлее.
Кой ще премине прага?
И кой ще дойде при мен?…
Зная сега, ветре, другарю любим:
всичко в живота се разпилява по-бърже от дим.
И щастие, и безнадеждност.
Вечна е само тази безбрежност от морски кристали,
гдето сълзите на всички злочести
Бог е събрал…
——————————
в. „Литературен глас”, г. 8, 2.10.1935 г.
