С ХВОЙНА В СЪРЦЕТО

Марко Марков

електронна книга

Родопската песен е звънлив слънчев лъч, пречупен от сълза в очите на момиче, тънко като елица.

Тишината в Хвойна е като хората на Хвойна.

Есен е. Мирише на дим, а огънят е само в листата на дърветата.

Дъждът пълни чашите на цветята - от тях пият птиците.

Зима в Хвойна. По голите клони на дърветата цъфти снегът.

Небето е потопило устни в реката и утолява жаждата си. А тя става синя…

Тревите, предупредени от вятъра за идващия дъжд, тичат към мен, сякаш искат да ги скрия.

Когато си тръгвам от Хвойна, планината ме изпраща, помахвайки с кърпичка от мъгла.

Снегът в планината е тържество на тишината.

Дървото ме погали с клонче, на което нямаше нито едно листо. Есенее - около мен и в мен.

Късна есен. Забравената върху дървото ябълка не е презряла, а намръщена.

Черен кон върху зелена ливада на фона на синьо небе.

Елите са синьозелени, защото се любят с небето.

Вечер, преди да падне мрак, водата на реката става синя. А когато мръкне, цъфти - от звездите.

В Хвойна се усещам значително по-дребен, защото се съизмервам с върхове, които не желая да достигна.

В Хвойна лешници не берат. Те са за катериците и другите животинки, казват. И са прави.

И росата ухае - на чисто и светло.

Сеното също ухае. А за мен е символ на смърт.

Звездите в небето и кандилцата в селското гробище - всичко е на мястото си. Лека нощ, Хвойна!

Тук слънцето мирише на смола.

Аз имам нотариален акт за небето над Хвойна.

Вечерее.Слънцето, уморена камбана, потъва в реката. И водата е с цвят на мед.

Ледунките тук са ръбести, тумбести и дъхави като шишарки.

Когато вали сняг, в мен се ражда сълза. Затова ли си мисля, че снегът е солен на вкус?

Вишна - какво име са дали българите на това дръвче!

Някои дръвчета, елата и брезата, могат да летят. Не умеят да летят овошките - крилете им са опитомени и разглезени.

Локвите тук са като парчета небе. При тях долитат най-вече лястовиците.

Звездите на Хвойна звънят като църковни камбани.

Най-голямата тишина - синя, нежна и пухкава от облаците - в Хвойна, след буря.

Краят на март. Сребърният звън на капчуците е по-скоро плач, а не песен.

Есента е подпалила гората. И аз усещам да ми мирише на дим.

По трепетликата нямаше нито едно листо - но аз чувах, не ви лъжа, чувах как звъни.

Падне ли сняг, всички му се радват - всички, не и птиците.

Звездата приласкава с надеждата, която дава.

За да е жътвата добра, има и от семето, и от земята, и от небето.

Дори върхът, гледан отдалече, изглежда по-малък и по-свой.

Дъждът спря, изгря слънце и тревата се усмихна ослепително.

Облякох нощта като дреха и я закопчах с копчета от звезди.

Хвойна. Тук звездите звънят като чанове.

Утро. Роса в тревата. На всяко стъбълце - по звездица.

Тишината след бурята мирише на барут.

Хвойна. Чуеш ли петел, не се питаш жив ли си. Въпросът е друг: - Защо?

Когато Хвойна е снежна, звездите й са млечни.

Мирисът на смола в гората се усеща повече, когато пада сняг.

Снегът тук е синкав, а реката розовее.

Хвойна. Самотен съм. Отворя ли врата, тя въздъхва като човек.

Всяка утрин през мъглата по барчинките съзирам силуетите на вятърни мелници.

И тази вечер щурците продават песента си - за всяка песен по една звезда.

Звездата е бляскава, но споменът за нея е по-бляскав.

Тук уча птиците да не се страхуват от човека, а това е може би престъпление.

Утро. Върховете наоколо спят като новородени в пелени от мъгли.

Хвойна, 2006 г. Суша. Надеждата рисува небе, отрупано с облаци.

Утро в Хвойна. Всяка тревичка е разплакана.

Тази нощ е нежна и угрижена като жена.

Изкуствено цвете в селски дом - доживях да видя и това.

В Хвойна ставам да работя в три и половина сутринта. И чувам веднъж за себе си: - И тази нощ светеше!… Идеше ми да черпя цялото село.

Хвойна. Орелът е над Петров орех - и небето става по-близко.

Бързата вода е повърхностна, бърбореща, тихата е тъжна.

Птицата, паднала в тревата, бе мъртва, а в очите й още живееше небе.

Хвойна. Върху снега щедро изсипва огъня си слънцето - какво величие!

Когато дърветата са голи, наоколо е сумрачно и при слънце.

Отразената светлина е несговорчива и неуютна.

Дървото - най-живата връзка между земята и небето.

Кой се вълнува повече от срещата - пролетният вятър или младото, тъничко дръвче?

И природата, и човекът са красиви, когато очакват.

Красотата е по-силна от живота, защото е създадена от него.

Нещо нечовешки силно тласка човека да разрушава съвършенството.

Най-удивителната гледка - огън в снега.

Кой казва на кокичето, че трябва да цъфне? Вятърът, разбира се. Белият вятър.

Сеното не е сено, а земя, небе, слънце, звезда, песен на щурче, шетня на мравчица - и смърт.

Над Петров орех кръжи орел. И ти имаш чувството, че той не лети, а пълзи в небето.

Скитащите кучета са по-страшни и от вълци, защото знаят цената на свободата.

Най-топлата музика - пролетният звън на капчуците.

Най-тъмно в Хвойна е преди зазоряване, а най-светло - преди здрачаване.

Странно защо първият сняг тук мирише на сено.

Докато мълча, аз разговарям с дърветата, тревите и птиците.

Въховете бяха толкова красиви, че аз не разбрах дали те са обвити в мъгла или мъглата беше в очите ми.

Планината е по-красива, когато ми е тъжно.

Няма нищо по-прекрасно от здравия, искрен, топъл човешки смях.

Хвойна. Тук аз чувам не само своите мисли, но и чувствата си.

Ти си отиде и отнесе със себе си всичко, дори слънцето на тази утрин, и слънчогледът на оградата сведе глава, ограбен и нещастен.

В планинските селца вечерта иде от околните гори.

Не върховете долавят откъде духа вятърът, а низините.

Пчелата направи кръг и кацна в раната ми. Привлече я кръвта ми, понеже сладни.

Вятърът е скакалец, дълъг и припрян, със зелени, тънки, пружиниращи нозе.

Когато вън е студено и мрачно, утринта прилича на вечер.

Аз съм отшелник, защото мразя всичко, което пречи на живота да живее.

Пролет. В пръстта валят звезди. Какво ли ще израстне наесен?

Хвойна - възможността да измиеш лицето си със сняг и да се усмихнеш чисто.

И къщата въздиша - виж синкавата струйка дим, която трапери от комина до небето.

Какво шепне снегът на земята? Спи, скъпа, спи, скъпа, спи!…

Този петел е оплискан в кървавочервено, златно и бяло - сякаш в гърлото му живее изгрева.

Когато слънцето е в зенита си, аз се чувствам жалка купчинка мрак.

Звездите са млади, палави, чисти, крехки и тръпчиви. Пролетни звезди.

Времето е меко, дълбоко, рохкаво, летливо - време за сняг.

Сутрин светлината е резедава, сякаш е спала с елите, а привечер розовее - уморена е.

И тази нощ очите ми са пълни с лунна светлина, а гърдите ми - със звезди.

Времето е спряло на моста и изумено гледа как тече реката. Пече…

Хвойна. Толкова много вятър, а нито една вятърна мелница. И колкото хора, толкова Санчовци.

И тази вечер ми сервира чаша небе с плуващи в него звезди.

В Хвойна никой не вярва в любовта, тук тя е умряла, дори думата любов е покойница.

Имам чувството, че дърветата в градината разговарят със своите корени.

След дъжда набрах цветя, расли сякаш в небето и ги вързах с лентата на дъгата.

Сняг - и лай на куче: няма нищо по-нормално и по-тъжно от това.

Реката няма да е същата без гората. И гората няма да е същата без реката.

Хвойна. Луната, видяла, че и тази нощ съм самотен, ме помилва по лицето.

Коренът знае всичко за цвета, цветът за него не знае нищо.

Изгревът тук е светъл, но студен - повече топли залезът.

Потокът, който видях беше толкова чист, че не посмях да се огледам в него.

И кокичето ухае - на чистота и сняг.

Рано сутрин водите на Орешица са розови и сякаш кипят.

Мартенско утро. Какви грешни помисли крие слънцето, та е така поруменяло?…

Лицето ми във водата е като поле в мараня - трепти и се вълнува, размито и неясно.

Тук, в тази котловина всичко е така подредено, че понякога се усещам излишен.

Април. Вятърът мирише на пръст и на трева.

Посеченият бор сълзи… И гордите плачат, но сълзите им лекуват.

Дълбоко юнско пладне. Небето е рижо като евреин. Или като Здравко Попов.

Хвойна. Тук мъжете са сиви, жените - тъжни, а планината - разкошна.

Планината в сърцето ми е по-бедна от планината пред очите ми. Може би
защото е далечна.

Отиваш си - и стоварваш върху ми огромния товар на отсъствието си. И на самотата.

Всяка капчица вода извира от небето, а в мен се влива сребърният й глас. И звънти. Звънти.

Тишината тече като вода и отмива от мен всяка излишна дума.

Щурците пеят, сякаш са пияни. Какво са пили? По сто лятно небе. Двойно препечено.

Лятна вечер. Уморена е земята, уморено е небето, уморена е планината. Усърдно работят само щурците.

Хвойна, стариците на пейката. Най-хубавите новини за тях вече са спомените.

Утрото е толкова чисто, че дори улиците изглеждат сини.

За пръв път видях реката през нощта - една пътека, която свети и запъхтяна крачи гордо нататък.

Лек, светлосин, рус и подвижен е въздухът тук.

Хвойна. Държа в ръката си шепа пръст и си казвам: - ето дедите ми… И нищо друго.

Утро. Птичите сълзи в мен са като росата в тревата.

Когато се наплаче, птицата бърше очите си с небе.

Бях град, сега съм планина. В мен беше шумно, сега е уютно.

Тук росата ухае на чистота.

2008 г. Хвойна. Щастлив съм, защото почти не живея в днешната действителност.

Вятърът олюлява дървото и то се покланя на земята, от което става по-величаво.

Вали сняг. Природата е мълчалива. Слуша снега.

Ранна пролет. В снежната гора сякаш прозвънват звънчета.

Есен. Въздухът има вкус на дъхава и ронлива ябълка, ябълка-петровка.

Хвойна, неделна вечер. В очите ти свети звездна влага.

Вечерее. Снегът става бледорозов, преди да потъмнее съвсем.

Изгряващото слънце пали росата - и ако излезе вятър всяко стръкче трева сякаш върви и носи огън.

Дърветата на Хвойна ухаят на Хвойна. А Хвойна ухае на своите дървета.

Тук слънцето почиства цветовете, най-вече зеления и синия.

Сняг през октомври. Той има зелен оттенък и мирише на сено.

Хвойна, Еньовден. Над ливадите вали и въздухът мирише на аптека.

Най-волен и весел е камбанният звън през пролетта.

Нощ в Хвойна. Замахвам с ръка и улавям шепа мрак, а в него - една светулка. Едно стихотворение…

Късна есен. Високите треви съхнат и миришат на огън, ниските пълзят и зеленеят.

Най-радостни са, когато чуят песента на петлите сутрин, старците.

Добър човек съм, щом птиците не се боят от мен - и това не е навик.

Никой тук, от мравката до птицата, не скучае; всеки е зает с едно-единствено нещо - да живее.

Небето над Хвойна аленее, сякаш го е жилила коприва.

Усетих тази нощ по-светла и прозрачна. А на сутринта видях: черешите цъфнали.

Утрин. Росата по тревите е толкова обилна, а звездите продължават да плачат.

Хвойна, късна есен. В гората мирише като в библиотека.

Вечер, когато привършвам работата си, чувам как часовникът крачи върху стената и простенва.

И цветето, и плода, и житото - за да се роди нещо, друго трябва да умре. А това е толкова гордо.

Звездите се уморяват най-много рано напролет.

Най-тихото цвете - незабравката. Може би именно затова народът го е кръстил така.

Нощта е толкова топла и ласкава, че ти се иска да бъдеш нощ.

Хартията в камината се гърчи така, както аз, когато съм писал върху нея.

Когато вали сняг, небето над Хвойна е млечносиньо.

Вали сняг и сякаш земята е бебе в люлка: люш-люш, люш-люш…

Аз съм повече в Пловдив, когато съм в Хвойна, отколкото когато съм в Пловдив.

Тук колекционирам залези. Най-красивите от тях са след дъжд.

Най-хубава е усмивката на земята след дъжд. Усмивка, която обещава хляб и рози.

Въздухът е с мирис на смола, защото иде от гатера, над който живея.

Небето не е над мен, а е вътре в мен. И никой на може да ми го отнеме, дори и да ме убие.

Ние пътуваме заради неочакваното, което ни очаква след всеки завой.

Светът е хубав за човека, който умее да мечтае.

Човекът трябва да бъде като дъжд, като сняг, като вятър. Те всички работят.

Нощ в Хвойна. По клоните на дърветата и по тревите се сипе сребърна светлина. Луната вали…

Вятърът си играе с листата на дърветата, а те шепнат, шумят, плискат и се вълнуват като вода.

Вечер. Всички птици тъжат - славеят се радва.

Лято в Хвойна. В гората теменуги вече няма, а въздухът е теменужен, за да напомня за тях.

Дъждовете тук са зелени, а снеговете - синкави.

Отсекат ли дърво, небето става по-бедно и по-беззвучно.

Земята е вечно млада… всяка пролет.

Аз успях да забравя, че съм аз и това е най-голямото ми постижение тук.

Тук петлите пеят, за да събудят себе си.

Разбрах, че снегът пари, когато нагазих в него бос.

Родопско селце. Хората - тъмни, а песните им - светли.

В очите ти пламти такъв огън, че виждам селото в пепел.

Тук никой не сече за огрев храсти. Ниски са. И сякаш пълзят.

Няма вятър, а дърветата потреперват и прошумоляват. След час вече вали.

Небето става повече небе, когато над Петров орех се вие орел.

Толкова е тихо, че чувам как стенат соковете в стеблото на явора в моя двор.

Тук по време на сушата видях как цял народ се моли на един облак.

Из разговор в Хвойна: - Лош човек! Вижда в гората само дървесина.

Есен. Водите на Орешица са бавни, плавни, тържествени - като шлейф на знатна дама.

Капките роса по току що цъфналата роза блещукат като капки кръв.

В Пловдив понякога ми се иска да не съм човек - затова предпочитам Хвойна. Когато съм там, аз нямам нужда от маска. Защото не се налага да поздравявам маски.

Петров орех. Зарадвах се, когато един кос ме взе за плашило и кацна на рамото ми.

Хвойна. Като извор съм. Могат да ме размътят само твоите устни.

Тук мирише на пръст, на чам, на сено, на млеко, на тор - на живот.

Утро в Хвойна. Всички звезди, голи и палави, се къпят в росата, а тревата е пламнала от свян.

Ти слизаш по планинската пътека така, сякаш към мен се спуща ручей.

Ранна утрин. Ние мислим, че птиците се разпяват, а те разказват една на друга сънищата си.

Ранна пролет. В гората мирише на слънце, на мокро зелено и на …корени.

Тази нощ Орешица плачеше. Сякаш са секли гора по бреговете й.

Лято в Хвойна. В кожата ми е толкова тясно, че ризата ми изглежда широка.

Потоците усещат, когато започват да пресъхват и песента им става по-бавна, по-тъжна, по-тягостна.

Тишина. Благословена тишина. Толкова е тихо, че чувам даже себе си.

Тук се спасявам от света. Но кой ще ме спаси от самия мен?

Всеки ден разговарям с един гущер, поселил се в двора ни. Досега съм разбрал, че неговото пълзене няма нищо общо с пълзенето на човека.

Дори ръцете ми тежат - толкова съм уморен.

Късна есен. Яворът - пламтящо дърво, което дъждът се опитва да изгаси.

Хлябът в планината е различен от хляба в равнината. А е все хляб.

Хвойна. Тук и най-голямото събитие не е събитие, защото се вижда и чува от всички.

По билото на планината върви кон и сякаш носи облак върху седлото си.

Българска нощ - обади ли се петел, заглушава го куче.

В дюлята тази година има доста птици - плодовете й ще ухаят на песен.

Клоните на ореха помнят какъв бой са отнесли есенес, затова се разлистват последни.

Утрин. Подозирам, че слънцето е бляскаво, защото е пило роса.

Гущерът глътна светулка, но от това не стана по-светъл.

Тоя, дето духа, знае как да духа, затова не клати дървета, а клони.

В мен е толкова тихо, че чувам стъпките на снега.

Пролетна Хвойна. Небето се учи да пее в гнездото на славей.

Рано напролет почти всички пойни птици са бездомни.

Тук ежедневно виждам как смъртта служи на живота, мъртвото - на живото.

Цветето цъфти. И му е все едно дали някой ще го види. То цъфти за себе си, а това значи,че го прави добре. Красиво.

Късна есен. Земята е толкова уморена, че й тежи дори небето.

Високи, стройни, независими и горди са боровете тук; бор е обратното на роб.

Предпочитам Хвойна пред Пловдив, защото тук земята е по-близо до небето.

Жабите квакат по-силно преди дъжд: предизвикват го.

Птиците не остаряват - те не допускат това. И умират в полет.

Дъждът ме предразполага към тъга и труд, снегът - към размисли за плод и смърт.

Хвойна. Тук ми е интересно, защото никой не прилича на мен. Дори самият аз.

Българска есен: градините със слънчогледите са обрани, но плашилата са на поста си.

Не птиците, песните на птиците пият росата, затова са толкова чисти.

Шептежът на зората напомня жуженето на пчели.

Светлината е топла, дори когато се излъчва от ледена висулка.

Дъждът вали в очите ти - и твоят поглед става зелен.

Странно, но е факт - студът е светъл.

Величието на дъжда? Тревите.

Дивият плод е по-стипчив, но и по-ароматен.

Отрязаха едно дърво пред къщата - и тя вече не е същата. Сега тя е по-ниска, трътлеста, безформена, проста. Разбрах: къщата е къща плюс нещо, което я заобикаля. Именно това нещо издава характера на стопаните й.

Цъфтящото цвете никога не е само и не е само цвете.

Край прозореца се спусна дъжд - и нямаше нужда от завеса.

И птиците плачат, но плачат пеейки.

Долепих ухо до земята и чух тътен - корените разговаряха помежду си.

Чист като въздуха в борова гора след дъжд.

Дъждовете са красиви просто защото са небесна направа.

Зад прозореца ли пада снегът - или в мен? Очевидно в мен. И аз се усещам като пожъната и разорана нива.

Вероятно небето над Холандия прилича на оранжево лале.

Реката дава живот на бреговете си, те й отвръщат със същото.

Всеки бряг е разумен.

Почти физически усещам ласката на ручея, която топи снега около себе си и в целия свят.

Животното има по-остри сетива от човека. Защото трябва да се пази от него.

Най-дълго и най-спокойно спи нощта във водите.

Светулката е повече от звезда, защото е жива.

Небето е обща собственост, звездите обаче са само негови.

Кучето се смее, лаейки. Дори се усмихва по същия начин.

Как ли щеше да се чувства хамелеонът, ако не съществуваха цветовете.

Когато пада вечерта, образите стават по-неясни, стават повече изкуство.

Природата е храм, в който единственият бог е тя.

Няма нищо по-смущаващо и безпомощно от мокра птица.

Слънцето ухае на бебе - и на кафе.

Музиката също ухае. На слънце и мрак, на поле и гора, на хляб.

Всяка зоологическа градина е престъпление спрямо природата.

Ранна пролет. Всичко около мен е кално, грозно и неподредено.А само след месец…

Преди дъжд земята притихва, потръпвайки, може би за нея дъждът е любов?

Под слънцето имаше много нови неща, защото то бе пролетно.

Нацъфтелите на поляната минзухари не са огън, а топлят.

Светлината в края на март е сурова и нежна едновременно.

Кокичето е най-светлото и най-топлото цвете.

Няма нищо по-нежно и загадъчно от жена, намираща се сред мъглива поляна.

В последните дни на сиромашкото лято отлитат последните птици - и изведнъж
става по-студено.

Мъглата над реката е синкавозеленикава, с извезани по краищата й звезди.

Най-мъчителна е тъгата, която изпитвам, когато съм на мост.

Слънцето бляска в една шишарка - и тя сякаш е на новогодишната елха.

От всяка чешма в Родопите трябва да тече не вода, а кръв.

Плуването на рибите не е нищо друго освен летене във вода.

Врабчето чува капчука и се пита: - Каква ли ще е тази птица?

Липата ухае, ако можеш да доловиш аромата й, птицата пее, ако чуваш песента й, ти си този свят, ако можеш да го съпреживееш.

Възцари ли се светлината, звездите помръкват.

Късна есен. Дърветата се самозапалват и изгарят. Снегът е пепел.

Когато падне снегът, всичко се смалява.Дори аз в себе си.

Снегът е синкав там, където земята люби небето.

Най-припряният, най-веселият, най-топлият музикален инструмент - пролетният капчук.

Цветето не вехне, а гасне.

Всичко, което тече, плаче: изворът, ручеят, реката… Но най-вече изворът.

Пепелта от изживяното от пролетта до есента - това е снегът.

Изворът не е всичко, но той дава тон - затова ручеят не шуми, а звъни.

Навлизам в житна нива - и имам чувството, че тъпча хляб.

Дъга след градушка има ли? Ако има, това е плачеща дъга.

Дъждът угаси слънцето и слънчогледът е в паника.

Вечерта припада над трупа на деня, облян в кръвта на залеза.

Защо най-хубавите родопски песни са тъжните? Но не усещате ли как певецът вика, зове радостта?

Яйцата на повечето змии са пъстри и красиви.

Котката преде и сънят я обгръща като дреха.

Приведеното от плод дърво се покланя на земята.

Цветето е красиво, защото е вкоренено в звезда.

Природата е защитила сладкогласата птица от ловеца - тя не става нито за трапеза, нито за трофей.

Между звездата и светулката предпочитам звездата, но пазя светулката - тя е жива, значи уязвима.

Колко много ливади има около Хвойна! Колко трева за моя Пегас!

И колко сено за него през зимата.

Снегът е дъжд, чието обяснение в любов е било посрещнато от земята твърде хладно.

Природата е винаги гола, винаги бременна, винаги ражда - но никога на никой не се отдава.

Когато розата се усмихва, славеят мълчи.

Пълна тишина в природата няма. Защото и теменугата диша.

За човека мухоморката е отрова, за лоса обаче е лекарство.

Когато над върховете се кълбят мъгли, имам чувството, че планината мисли.

Пее ли птицата или свири? - този въпрос ме занимава от дете.

Селянинът обича земята с ръцете си.

Славеят мъти в тревите - родина на рожбите му е небето.

Реката е най-големият подарък на хората от планината.

Птиците не винаги пеят, понякога те пищят или крещят. Защо?

Чувам как гората въздиша - след минута тук, в ниското, ще зашепне вятър.

Ако гледайки извора, притвориш очи, ще съзреш шаващия в него всемирен поток.

Дъждът спря и заваля светлина. Мокра, затова по-ярка отпреди.

Когато в слънчев ден вали дъжд, реката се смее.

Щом се обади щурец, замирисва на хляб.

Тази нощ звездите са мъхнати като праскови.

Тази звезда е отънала в смола, защото е докосвала ранена ела.

Мракът тук е зелен, с рояк светулки в косите и с щурци в гласа си.

Тихият дъжд е по-мелодичен от проливния; проливният е по-скоро шумен.

Изворът плаче, защото знае, че го чака море.

Водата заобикаля камъка, паднал в нея. Но писъкът, с който тя прави това, напомня смях.

Всичко в природата е на мястото си. Само човекът търси своето.

Всеки плевел е изпитание за цветето. Така земята снабдява красотата с характер.

Суша. Барчинките питат реката как вика дъжда - с плач или с песен.

Забелязват плевела, защото расте редом с житния клас и цветето.

Само който е виждал оперението на бухалче, само той знае какво е красота.

Планината се оглежда в реката и търси себе си. И се намира - на дъното.

Планините са гладни за хляб, низините - за висота.

Гората шуми гальовно, като родопска реч - след миг ще завали.

Камъкът разговаря с вятъра, човекът - със звездата.

В планината слънцето пие росата красиво.

И водата жадува - за жадни устни.

Едно родопско пожелание: запази сълзи и за следващия си живот.

Реката обсипва камъка с ласки - след време пясъкът в нея ще стане повече.

Ако птицата нямаше криле, песните й щяха да бъдат без небе.

Чешмата се прави от жаждата.

Отсечено дърво. То мълчи - крещят птиците.

И птиците си имат сатирик - кълвачът.

Дъждът окъпа слънцето и сега лъчите му сияят.

Ако хвърлиш камък по звезда, при теб се връща къс искрящо злато.

Когато гледам звездите, аз се чувствам земя.

Искаш ли да нарисуваш вятъра, намръщи небето и разклати клоните на дърветата.

Цветето е късче от звънлива песен.

Всяко цвете е лъч - слънчев или лунен.

Птицата чука на моя прозорец не с човка, а с песента си.

Този, който е построил чешма, е равен на върха, от който извира водата й.

Винаги се чувствам гол, когато вали.

Ароматът е нежният шепот на цветето.

От всичко, което живее на земята най-нетърпелива е водата.

Гледам баирите, които ме обграждат и се чувствам нищожество.

Виждам как се вълнува тревата, когато стъпваш по нея.

Краят на март. Сребърният звън на капчуците е по-скоро плач, а не песен.

Нощта шепне, денят крещи. Аз обичам тишината.

Нощта е съюз на щурче и светулка, мравките спят и сънуват зима.

Мракът е по-богат от светлината, защото е загадъчен и нежен.

Розата и славеят. Красивата и грозният. Тя ще увехне - песента ще остане.

Птицата пее, защото изпитва нужда да сподели нещо синьо - слънчево,
лунно или звездно.

Когато гледам цветя, имам чувството, че не те, а очите ми се усмихват.

При всяко завръщане Хвойна ми изглежда по-стара и по-своя.

Светлината не е нито златна, нито сребърна - тя е по-скоро медна, и звъни, сякаш някой я люлее.

Сред тази тишина съм висок - и понякога се усещам ехо на самия себе си.

Реката на щурците трепери, прозвънва и се влива в моя сълза, солена като море.

Някои птици пеят така естествено, както дишат или пият капките роса, други обаче откровено концертират.

Богат съм - имам небе над главата си и една звезда в него. Моята звезда.

Когато над извора се надвеси зъл човек, водата потръпва.

Звездата приласкава с надеждата, която дава.

Човекът, който не е израснал край река няма пълноценно детство.

Заспя ли жаден, неизменно сънувам водопад.

Водата ни мие отвън, сълзата - отвътре.

И по капката може да се съди за чистотата на реката или езерото.

Птичата песен е прелестна, дори когато е гневна.

След нощният порой в Хвойна въздухът е толкова нежен, че го ранява само песента на птиците.

Огнището на двора. Дори в него да няма огън, то топли.

Толкова е просто - вятърът докосва цветята и те се вълнуват.

И вятърът се вълнува, когато докосне цвете.

Пчела в цвете - какъв велик съюз.

Пролет. Небето е най-чисто в очите на селянина.

Светлината и водата са сестри - и двете са родени от небето.

И мен ме е трогвал звук на сребро - в Родопите, край чешма, ручей или река.

Реката не остарява - едва забележимо се променят бреговете й.

При слънчево време в боровата гора мирише на мед.

Как ми се иска да прегърна тази река Чая, точно тук, на този завой - но не мога…

Песента е крилата, защото се ражда в небе.

Добрата птица се учи да лети още в яйцето.

Колкото по-високо са ручеите, толкова по-чисти и сини са те.

Когато пада мрак, планината идва по-близо до къщите, сякаш търси закрила от тях.

Върху снега щедро изсипва огъня си слънцето - какво величие!

Когато дърветата са голи, наоколо е сумрачно и при слънце.

Поле, лято и устни - това познава най-добре стомната.

Дъжд в полето - хляб, дъжд в морето - ласка.

Купите сено златеят като кубета на църква.

Жена пее в ливадите - и горите над тях, и върховете над горите, и небесата над върховете - всички слушат песента.

Ябълката е обикновена, но плодовете й са златни.

Тази нощ за пръв път в небето изгряха едри, пролетни звезди. А на утринта по възжълтите, посърнали треви засияха като люспици от тях, капки роса.

Лайкучката е слънце за пълзящато под нея мравчица.

В гърдите ми живее небе. И една звезда, която пулсира бясно, преди да се взриви.

Във всеки зрял плод - от черешата до дюлята има нещо съвършено. Което примамва.

Най-здравите плодове зреят по върховете на дърветата.

Когато вали забравяме, че има небе.

Когато селянинът сънува дъжд над житни поля, гражданинът сънува фурна.

Аз не съм дъжд. Аз съм дъга, родена от дъжда. Затова съм и песен и нещо повече от песен.

И в калта има небе; все пак с нея птицата строи дом за песента си.

Житният клас приема цвета на слънцето, синчецът - на небето. Синчецът е плевел…

Всеки си има дърво. Моето е със звездица на върха.

Житният клас се поклаща, сякаш се покланя на земята.

Сияе не капката роса, а тревичката, приютила росата: тя е дом на сияещото чудо.

Ручей, над него - дърво, а на дървото - гнездо на птица: това предизвиква сълза.

Край вода се мълчи.

Лицето ми във водата е като поле в мараня - трепти и се вълнува, размито и неясно.

Светулката мълчи - говори светлинката. Нервно, на пресекулки, сякаш крещи.

Планината в сърцето ми е по-бедна от планината пред очите ми. Може би защото е далечна.

Птиците са деца на небето и земята.Затова песните им са чисти.

Вали. Дъждът разплаква стъклото на прозореца, а в мен е светло.

Чета Лорка - и Хвойна заживява в Испания.

Вали. Дъждът се оплаква на земята от небето.

В гората лае брадва - колко точен и скръбен е този израз.

Ако щурецът се ожени за светулка - песента ще свети.

Ако светулката се омъжи за щурец - светлината ще пее.

Всяка капка дъжд, искряща върху листо или тревичка, трябва да има самочувствието на езеро.

Преди да завали притъмнява, но не заради това дъждът изглежда светъл.

Дървото цъфти за последен път в огнището.

2004 г - 2010 г.
с. Хвойна,
община Чепеларе