БЪЛГАРСКО СЪВРЕМИЕ
Още от древни времена е известно, че е грях да се надсмиваш над човешките сълзи и човешката пот. Но точно това се прави у нас. И то не е само надсмиване, ами е поголовно съсичане на всичко, извоювано със справедлива борба, с кръвта на безброй жертви, и сътворено с потта на целия народ.
Поругани бяха с вакханални оргии паметници с историческа и културна стойност, паметници на писатели и на дейци с легендарни имена.
През вартоломеевите нощи и дни на „демокрацията” бяха сринати, разграбени или подарени огромни промишлени центрове, язовири, машинотракторни станции, кооперативни стопанства, планински туристически хижи, та чак и от софийските подлези не остана нищо здраво. И все по тази верижна реакция безсрамно се изтъргува майка България.
Не остана нищо свято. Покварата заля всичко. Бръкнаха с мръсни ръце в живото народно сърце. Хората обедняха изведнъж. Половин век не бяхме виждали просяци и бездомници, които ядат от боклукчийските кофи.
Не бяхме чували за безработица и бедност, за стачки и гладна смърт, за кражби и самоубийства. България заприлича на концлагер, в който е натикан целият народ. И ми иде на ум: къде е „славната работническа класа”? Няма я.
Така или иначе мъжество проявяват само селяните и най-честната част от интелигенцията. И - браво на тях!
Моите събратя - писателите са едни от най-бедстващите. Ценни техни ръкописи стоят в чекмеджетата им, тъй като нямат никаква възможност да ги отпечатат. Вестниците, радиото и телевизията са обърнали гръб на сериозната българска литература.
В тях често се хвалят книгите на автори, които отдавна или в по-ново време са напуснали с радост България. В тези книги, пълни с бездарни стихчета или с прозаични глупости, те обилно проливат „носталгични” сълзи по забравеното Отечество и се мъчат да докажат колко го обичат.
В днешното вълче време, както за някои е излиняло патриотичното чувство, така са изчезнали истинските насъщни критерии за художественото творчество.
Книжният пазар, освен с господстващата лековата чуждестранна литература се допълва и от слабите книжки, които си издават нашите новозабогатели бездарни „автори”. А стойностните, даровитите български поети и белетристи нямат стотинки за хляб, а камо ли да си платят издаването на книга.
В онова време, което някои наричат „тоталитарно” и „робско”, всеки имаше хляб, работа и сигурност. Тогава почти всички вестници печатаха стихове, разкази и литературни статии, радиото и телевизията излъчваха творби на именити писатели.
Тогава излизаха и интересни литературни вестници и списания, и сред тях имаше един младежки литературен вестник - „Пулс”, където беше даван път на младите български поети и писатели.
Когато Георги Струмски и Георги Свежин (последователно) бяха главни редактори на вестник „Пулс”, аз завеждах отдел „Поезия”. Там се даваше компетентна консултация на всеки млад автор, пишеха се писма до даровитите млади творци в цялата страна.
Това благородно време почва да се забравя. А сега за подобна дейност не може и да се помисли. В днешно време, което някои наричат „свободно”, в България е тъмно и мрачно за всички българи, както и за творците.
Действителността ни е грозна и страшна, все едно че у нас е настъпил апокалипсис. Няма дори и един лъч, който да сгрее страдалните хорски сърца. Дотолкова всичко е убито в душите ни, че дори не можем да се засмеем - то и няма за какво.
И все пак в най-дълбоката тъмнина зрее неизбежно най-светлото зарево, което ни дава упование и ни крепи сред духовните руини на апокалиптичното ни българско съвремие.
